Души в пламъци

Сборникът „Да опожаряваш е наслада” (както може да се види от корицата) се състои от серия от разкази, които предшестват романа „451 градуса по Фаренхайт”.  Разказите съдържат набор от  идеи, които постепенно се развиват, за да представят крайната концепция на Рей Бредбъри за нещата, които са истински стойностни, за това какъв трябва да бъде отделният човек – осъзната личност, а не просто консуматор, както и обществото – отговорно, а не просто безлично стадо, за да има смисъл от съществуването му.

Тези теми са разгледани от различни ъгли, в някои от разказите са разнищени детайлно, докато в други само са зачекнати, а изводите са оставени на преценката на читателите. Въпреки песимистичното, мрачно усещане, което могат да оставят, в тези творби се долавя и надежда, че семето на един по-смислен свят само чака благодатна почва, за да покълне, както и че това е нещо, което е предопределено да се случи, рано или късно…

Първият разказ – „Прероденият” малко се отличава от останалите най-вече по липсата на огнено-апокалиптичния елемент, но той поставя едно силно и красиво начало на сборника. Няма да описвам детайлно сюжета на по-кратките разкази, тъй като целта на ревюто не е да ги преразкажа и освен това избягвам значимите спойлери…

Накратко – разказът представя по изненадващо разчувстващ начин историята на едно зомби (не в модерния смисъл, а интерпретацията на Бредбъри), което излиза от гроба си и копнее да участва отново в живота на любимите си хора. Обстоятелствата (по-точно обстоятелството, че главният герой е мъртъв и се разлага) правят това желание неосъществимо. Но от тази неспокойна душа се иска само да се довери на естествения ход на нещата, за да бъде спасена. Посланието на този разказ е позитивно, въпреки че атмосферата е мрачна и тъжна.

Вторият разказ – „Огнен стълб” е като изкривено огледално отражение на първия. Въвеждащата ситуация е подобна – мъртвец на име Уилям Лантри излиза от гроба след няколкостотин години престой, с желанието да отмъсти на света и да открие сродни души (според силите и възможностите си, каквото стане), но се озовава в напълно непривична обстановка. Той е разгневен на обществото на бъдещето, защото разбира, че всички останали (далеч по-пасивни) трупове са извадени от гробовете си и изгорени в крематориумите, в които вече се извършват всички „погребения”. Хората от бъдещето не отдават почит на смъртта, а само на живота и нямат намерение да запазят спомена за отминалите епохи, като оставят старите гробища непокътнати, но Лантри не иска да бъде изгорен.

Светът, който Уилям Лантри някога е познавал, не съществува от стотици години, а на негово място имаме свят, който някой би нарекъл утопия, а друг – кошмар… Впечатляващо е как в този относително кратък разказ, Бредбъри е успял да изгради интригуваща футуристична картина, достойна за роман. Разбира се, много неща не са научно издържани и имат стойност по-скоро като метафори. Например, за толкова време, Лантри би трябвало вече да е само скелет. Освен това е трудно да се повярва, че човечеството би могло изобщо да се превърне в нещо подобно, независимо колко века ще минат: Хората живеят без страх и инстинкт за самосъхранение, а мисленето им се уповава единствено на логиката и науката – няма суеверия, религии, въображение (може би това е светът, за който мечтае Ричард Доукинс? 😉 )… Няма насилие, войни, каквато и да е престъпност, но…

Но тези хора, с които злополучното зомби се среща (и немалко от които убива), изглеждат бездушни, противни, дехуманизирани… Разказът ни запознава и с някои интересни детайли от тяхната действителност –  в тази „утопична” реалност много писатели са били забранени със закон , а книгите им – унищожени (концепция, с която читателите ще се сблъскат много пъти, докато стигнат до края на сборника), както и че на Марс съществува човешка колония, в която нещата са много по-различни. Описанието на новото и „подобрено” общество, лудостта на Лантри, ескалиращото напрежение, както и неочаквания развой на ситуацията, въздействат силно на емоциите и въображението (на читателите) и създават специфична зловеща атмосфера.

Странно, но макар и Лантри да е едно пропито със злоба зомби, той е и единственият достоен за емпатия образ, защото е много по-лесно да разберем неговите чувства и мотивация, отколкото тези на отблъскващите хора от бъдещето… Накрая остава въпросът – кой е истинският злодей – зомбито (буквално масов убиец), или противниците му (думата противници е употребена в най-общ смисъл) – това странно общество, в което всички са обърнали гръб на страховете и въображението си и приличат повече на бездушни роботи, отколкото на човеци… Злодеят очевидно би трябвало да е Лантри, който убива безмилостно, но всичко в този подреден свят е толкова чуждо и отблъскващо, че атмосферата и отношението на тези хора (които в известен смисъл приличат на зомбита повече от него), някак смекчават вината му и подбуждат читателя да застане на негова страна…

Разказът представя няколко теми и идеи, които тепърва ще бъдат разработени в други творби и оставя особено чувство на горчивина и объркване. Можем да се запитаме какво точно се очаква от нас като читатели и да се запитаме на кого трябва да симпатизираме, чия гледна точка е правилната, има ли правилна, и изобщо – как е възможно този толкова подреден и мирен свят, да се усеща толкова дълбоко сбъркан?

Следващият разказ „Библиотеката” е нещо като сбита версия на току-що коментирания (не напълно, но в голяма степен), затова няма да му отделям специално внимание.

„Феникс сияен” поставя на фокус вече зачекнатата тема за горенето на книги уж за благото на обществото. Годината е 2022 (скоро) и обществената библиотека на малък град предстои да бъде изгорена, заради нов закон. Хората не могат да направят нищо, за да спрат силите на властта, без да застрашат себе си, освен да протестират по особено оригинален начин – като приемат имената на любимите си автори (отново концепция, която ще срещнем в още няколко разказа). Така те декларират, че дори хартиените носители да изчезнат, книгите – същността, идеите и духа им, ще продължат да живеят у хората, които са ги прочели. Атмосферата на разказа е доста лека и позитивна, в сравнение с тази на повечето други разкази в сборника.

Сърцевината на този разказ е запазена в следващия – „Безумните вълшебници на Марс”. Отново става дума за това, че идеите, авторите и историите съществуват до тогава, докато ги помнят, но цялата ситуация е преобърната и разгледана от обратната гледна точка – от тази на самите писатели.

След като огромна част от писателите са забранени (и по-точно авторите на фантастики и ужаси), а книгите им са изгорени, те, техните „призраци”, са изгонени от Земята. Но тъй като все пак не са напълно изчезнали и все още съществуват човеци, които ги помнят и почитат, авторите (Едгар Алън По, Шекспир, Луис Карол и много други) и техните творения продължават да съществуват като бледи сенки на пустата повърхност на Марс. Този последен пристан е застрашен, тъй като хората (същите бездушни, логични до побъркване хора, които срещнахме в разказа за Уилям Лантри), скоро ще пристигнат на планетата, за да я колонизират…

Авторът придава все повече плътност на идеите си, прибавя нови щрихи и помага на читателите да оформят по-ясна позиция по вече засегнати въпроси. Какво е един свят без въображение, в който на хората е разрешено да вярват само във видимото, доказуемото и осезаемото? Какво губим, когато се отречем от фантазиите и страховете си? Може би част от душите си? Но, разбира се, има неща, които са вкоренени дълбоко в човешката природа и само чакат подходящото време и място, за да изплуват на повърхността.

„Карнавал на лудостта” ни връща на Земята, в онова бъдеще, в което всички страшни и фантастични книги са забранени и изгорени. Не само книгите, но и споменът за тях се осъждат строго от закона. Въпреки това главният герой, носещ фамилията Стендал (приел име на класик, подобно на персонажите от „Феникс сияен” – всъщност, този разказ би могъл да е своеобразно продължение на Феникса), си строи нещо като увеселителен парк (или къща на ужасите), посветен именно на забранените книги. Мястото, наречено Домът Ъшър (вдъхновено от творба на Едгар Алан По), е изпълнено с реалистични роботи и всякакви технологични чудеса, а построяването му струва милиони. Неговият собственик твърди, че го е създал само защото е искал да види проекта си осъществен и защото има пари в излишък. Той знае, че много скоро след завършването му, ще трябва да го демонтира, или това ще бъде направено от съответните органи на властта. Въпреки това, Стендал има план и преди неизбежното разрушение, елитът на обществото (същото това общество, което гори книги, защото смята, че така е правилно), се събира в Дома Ъшър по негова покана, на маскен бал. Богаташите се отдават на непозволени удоволствия, без да подозират какво ги очаква…

Главният герой в този разказ и неговият съучастник (който има по-малка, но все пак значима роля) донякъде приличат на Лантри от „Огнен стълб”. Разбира се, те са живи хора, а не зли зомбита и не убиват стотици невинни, но начинът, по който се противопоставят на обществото, желанието да го разрушат, да му отмъстят и накрая (стига да могат) – да го манипулират, доста напомнят за злополучния мъртвец. В тяхна полза е това, че те са в собствената си среда и са планирали всичко предварително. Освен това тяхната мотивация е в известен смисъл благородна и това повлиява значително на крайния резултат.

В следващия (доста кратък) разказ – „Клада”, за първи път се прокрадва идеята за лудостта на войната – лудост, която може да унищожи света и все пак повечето хора са склонни да си затварят очите, вместо да се опитат да й се опълчат.

„Щурецът на печката” е много по-спокоен по тон и с по-лек сюжет, въпреки че разглежда не по-малко сериозни теми, като параноята, породена от Студената война, желанието на правителството да контролира и наблюдава, и начинът по който това се отразява на обикновените хора. Разказът има и определен комичен елемент, който допринася за по-лесното му възприемане.

„Пешеходецът” ни връща в „утопичното” бъдеще, в което всички хора са послушни и   зомбирани от обществените порядки. Никой не живее истински, никой не се вглежда в заобикалящия свят. Вечер тези хора зяпат апатично в телевизорите си (разказите са писани много преди Интернета и смартфоните, към които доста хора успяха да развият зависимост през последните години), докато главният герой – Ленард Мийд, предпочита да се разхожда по пустите улици.

Сюжетът е твърде кратък, за да може да се коментира в детайли. В него изпъква идеята за слепотата на съвременните хора, за тяхната склонност да пренебрегват всичко, което не е част от рутината им и да преминават през живота си като коне с капаци.  Ако някой (като главния герой) пожелае да бъде различен, да излезе от коловоза, той веднага се превръща в престъпник и попада под ударите на закона, дори да не е извършил нищо лошо.

„Боклукчията” ни връща във времето на Студената война и към темата за военната лудост, за ескалацията на човешката глупост, която може да доведе света до унищожение. Едно от най-ужасяващите неща в подобна обстановка е това, че е много трудно да се намери виновен. Не може да се установи какво поражда тази лудост, а в същото време тя е толкова невероятна и неподлежаща на контрол, че обикновените хора не знаят как да реагират, когато са изправени пред нея и реалността се превръща в мрачна гротеска….

„Усмивката” отново ни отвежда в бъдещето – този път в постапокалиптично бъдеще, в което загатнатите опустошителни войни вече са преминали и цивилизацията е в руини. Единственото забавление на смазаните хора, е да рушат останките от тази цивилизация – дори да става дума за прекрасно произведение на изкуството, за тях е все едно – те просто асоциират всяко нещо от миналото със зло и разруха. Малкото момче, което е главно действащо лице в този разказ, внезапно осъзнава, че това е грешно и каквото и да се е случило в миналото, то не е оправдание за подобно поведение. Не всичко трябва да бъде отречено и съсипано… Разказът внушава идеята, че дори само един човек да носи искрата на просветлението у себе си, това е достатъчно, за да се съхрани надеждата за промяна към по-добро.

Следващите два разказа – „Много след полунощ” и „Пожарникарят”, са изключително подобни (в текстовете им има малки разлики) и явно са работен вариант на сюжета на „451 градуса по Фаренхайт”, затова ще ги коментирам заедно (отново без големи спойлери).

Действието се развива в Америка, в бъдеще, в което светът е на ръба на война. Книгите са обявени за незаконни, а работа на пожарникарите отдавна не е да гасят пожари, а да ходят по сигнал в домовете на хората, които притежават книги и да ги изгарят (целите къщи, а не само книгите). Повечето хора (тези, които минават за нормални) са чудовищно повърхностни, жертва на планирано масово затъпяване и уж са щастливи, но в същото време са подтиснати и депресирани, без да си дават сметка. Самоубийствата са нещо обичайно, както и насилието сред младежите.

Главният герой – Ленард Монтаг (имена на персонажите, както и на някои книги в двата разказа и в романа са малко по-различни, но това е без значение), е пожарникар, но служебният му дълг все повече му тежи. От дълго време той трупа тайно книги в дома си (спасява ги от къщите, които заедно с колегите му изгарят) и прави преоценка на живота си. Катализатор на промяната е съседското момиче Кларис, с което той се запознава; между двамата се създава връзка – не романтична, а духовна. Девойката помага на Монтаг да прогледне – да осъзнае колко отвратителен е животът на обикновените хора, как те гълтат ненаситно и безкритично плодовете на поп културата, бълвана от телевизията и радиото, и не се замислят за нищо по-съществено (на каквато и да е тема); те дори не осъзнават, че са нещастни – затворници на собствените си ограничени умове.

Чашата на поносимостта му прелива, когато екипът пожарникари, с които работи, изгаря (с негово участие) къща, чиято обитателка отказва да излезе. Монтаг иска да напусне работа, дори да се опита да промени системата, но празноглавата му жена Милдред (която наскоро е направила опит за самоубийство, без да знае защо) и колегите му са решени да го върнат в „правия път”. Шефът му дори идва лично да му обясни как се е стигнало до това състояние на обществото.

Обикновено не включвам цитати в ревютата, но този път ще го направя, защото цитатът (уточнявам – цитат със съкращения, на мястото на които има многоточия) е толкова актуален и на практика обяснява до какво може да доведе залитането по модерната политкоректност; човек може да се запита дали Рей Бредбъри не е имал пророчески дар:

„Покрай бесния технологичен напредък се появил и малцинственият проблем. Колкото по-голямо е населението, толкова повече са малцинствата. В една голяма маса трудно може да се открие мнозинство. … За да гарантират сигурността си, малцинствените групи се погрижили цензурата да се налага твърдо. …Междувременно хората станали необразовани. Странели от книгите и в невежеството си ги мразели и се страхували от тях. … Интелектът е подозрителен, при това с основание. Малкият човек се страхува, че някой ще му наложи нещо, също като големия. Затова най-добре е всеки да бъде тъп като всички останали. … Хората не се раждат свободни и равни, а се правят равни.”

Монтаг се изправя сам срещу света, дори създава план как да накаже колегите си пожарникари, но се оказва, че може би не е достатъчно силен да се справи с всички. Обществото му подготвя ответен удар, който може да сложи край както на плановете, така и на живота му. За нещастие, или за късмет, светът в който живее, отдавна е на ръба на катастрофа и това може да се окаже неговото спасение и шанс за здравия разум и истинските човешки ценности да станат актуални отново.

В сюжетите на двата разказа се забелязват елементи от много други, включени в сборника и посланието не е по-различно. Всички тези елементи са обединени, за да може авторът да предаде идеите си по още по-изразителен и въздействащ начин. Това, което е ново и (повтарям се умишлено) изключително актуално, е разсъждението как се е стигнало до това положение на обществото – предадено накратко в горния цитат. А това е нещо, върху което си струва ние, съвременните хора, да се замислим.

Разбира се, че всеки може да изповядва каквито си пожелае възгледи и е хубаво да сме широко скроени и отворени за новото, но е наивно да се мисли, че налагането на определени ценности насила на цялото общество, би довело до нещо добро. В този ред на мисли, да се заклейми консервативното мислене и поведение, може да бъде също толкова разрушително и зловредно, колкото опитите от миналото да се забрани прогресът (просто защото е пропаганда и форма на психически тормоз, а и хората са различни по природа).

Последните три разказа (т.нар. бонус разкази) – „Драконът, който си изяде опашката”, „Някъде преди зазоряване” и „Към бъдещето”, са тясно свързани, разглеждат една и съща тема от различни ъгли и затова също ще бъдат коментирани заедно. Действието се развива в постапокалиптично и раздирано от войни бъдеще, подобно на това, което читателите вече са опознали от предишните разкази. Хората са открили начин да избягат от него – като се върнат в миналото и заживеят там с изтрити спомени (опционално). Вторият разказ е предаден през очите на човек, който е от миналото и забелязва, че в новите му съседи – млади и красиви съпрузи, които винаги изглеждат стресирани, има нещо много странно… В третия разказ става дума за подобна двойка, избягала от време, което ненавижда, но преследвана от властите, които искат да ги върнат обратно. В тези разкази отново се разглеждат темите за лудостта на войната, диктатурата, безнадеждността на съсипаното бъдеще. Атмосферата е мрачна и създава усещане за безизходица. Централно място заема и идеята за крехкостта на настоящето – колкото и спокойно и слънчево да е то, винаги може да се случи нещо, което да го обърка, особено ако хората позволят съзнанията им да бъдат приспани.

Макар и да са писани преди десетилетия (и поради това, някои неща да звучат старомодно, дори когато става дума за бъдещето) разказите на Рей Бредбъри имат непреходна стойност, а идеите, изразени в тях са все така значими. Подобни творби помагат на хората да се вгледат в себе си и да се замислят за пътя, който са поели в живота, както индивидуално, така и в по-общ смисъл – за посоката и целите на цялото общество, както и за потенциалните опасности, с които то може да се сблъска.

Моята оценка:
История –  6
Герои – 5
Стил на писане – 6
Eлементи на изненада – 5
Теми за размисъл – 6+
Емоционален заряд – 6
Фантастични елементи – 6
Степен на оригиналност – 6
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5

Общ успех: Отличен (5.70)