Дюн срещу Дюн и богохулството на един критик срещу двата шедьовъра

Наркоман се мисли за месия и всички останали кълват. Кой би могъл да предположи, че от тази идея могат да излязат две произведения, които да бъдат така обикнати от публиката, че всяко нещо казано срещу тях да е равно на ерес?

Преди всичко останало, да Ви кажа кратко, ясно и точно мнението си за филма на Вилньов и книгата на Хърбърт. Харесах ги… донякъде. Намразих ги… но не толкова много.

Смятам, че след като установихме, че нещата не са толкова черно-бели, вече мога да разгърна нюансите. Обещавам, няма да им спестя нищо. За целта ще почна от общите неща, които харесвам в двете творби, ще премина от общите, които не харесвам в тях, и ще завърша с разликите им, като ги сравня и анализирам.

Оценявам двете творби що-годе по равно. Доста неща съм харесал от тях. А нещата, които не съм харесал и в двете, така са ме подразнили и възпрели от това да възхвалявам този епос, че до ден днешен не мога да спра да мисля за тях.

Позитиви:

• Основният позитив на „Дюн“ за мен е безспорно светоизграждането му. И в двете творби има много детайли за този жив свят, пълен с шантави идеи.
• Харесвам огромните пустинни червеи, произвеждащи психеделичната подправка, която задвижва целия свят както буквално чрез употребата си като гориво, така и преносно чрез конфликтите, за които става повод.
• Харесвам обществата с напълно различен мироглед за света като фремените с хиляди традиции.
• Харесвам пътуването на Пол към себе си и към дълбините на времепространството или наркоманията му с подправката.
• Харесвам ГЛАСА и изкуството на убеждаване, което владеят сектата Бин Джезърит.
• Харесвам междугалактическите интриги и заговори, в които всеки дърпа юздите към себе си.
• Харесвам екологическите и психологическите аспекти на творбата. Наистина много има за харесване.

Негативи:

• Онова, което не харесвам и в двете творби, е това, че така и съдбоносните видения на Пол не водят до някакви супер остроумни моменти, а по-скоро служат като сюжетен трик, в който всичко, което трябва да се прокара, се прокарва като нещо, което Пол ще узнае в бъдещето, а всяка негова грешка бива оправдана с това, че той вижда бъдещето, но не ясно, а разкъсано и в множество варианти.
• Същата ми критика важи и за ГЛАСА. Тази суперсила така и не беше употребена по начин, който да ме впечатли. Вместо да беше неизползваема срещу някой глух, можеше например да се използва срещу някой абсолютно нормален човек, който за да не бъде контролируем да отреже ушите си и това щеше да доведе до огромно напрежение.
• Червеите също не послужиха по някакъв незабравим начин. Да, присъствието им беше запомнящо се, но не и употребата им. Ако осъзнаваха нещо изненадващо за тях, което да използват срещу враговете си, щеше да бъде къде, къде по-интересно. Но в този си вид, за мен, дори да не фигурираха в книгата и филма, а само да бяха споменати, че ги има и че от тях идва подправката, нямаше да се промени кой знае колко. Все си мисля, че червеите, подправката и ГЛАСЪТ можеха да изиграят по-ключова роля в развръзката на двете произведения. Като пушката на Чехов, веднъж показани, трябваше сякаш да гръмнат в един момент. А такъв момент не почувствах да има. Вместо това бяха използвани тук-таме незабележително и по-скоро си останаха като интересни компоненти, отколкото незаменими елементи на историята.
• Друго, което не харесах в двете творби, беше връзката между Пол и Чани. Любовта им беше доста клиширана. Във филма по-скоро кринджава, а в книгата по-скоро безлична. И още по-дразнещото за мен беше, че както филмът, така и книгата завършиха акцентирайки точно на нея (филмът: изпращайки Чани нанякъде с червей, а книгата: с речта на Джесика, че принцесата само ще носи фамилията на Пол, а наложниците като нея и Чани, тях историята ще ги нарече съпруги), което не беше достатъчно силен елемент. Сред всичките тези интриги и менталното пътешествие на Пол, точно отношенията му с Чани ли бяха най-важни? Не мисля.
• Фейд-Рота. Не съм впечатлен от уменията на този младеж, появяващ се в третата третина на филма или липсващ в преобладаващата част на книгата. Изигран е чудесно, написан е чудесно, но уредената му роля в двете творби е твърде недостатъчна, за да бъде какъвто и да е сериозен противник, достоен за кулминацията. Ще ме извините, но не мога да бъда впечатлен с победата му над 2-3 недохранени атреиди, както е във филма, или тази над един добър, но многократно измъчен атреидски гладиатор. Като добавим, че и извън тази победа не прави нищо кой знае колко остроумно, чудовищно или невъзможно, достойно за уважение или страхопочитание, не останах никак впечатлен. С една к*рва мъж не се става, както и с убиването на няколко прислужници, камо ли с атентат срещу п*дофил.

• А след образа на Фейд-Рота, но и не само благодарение на него, идва ред и на дългоочакваната кулминация на двете творби. Събирането на всички персонажи под един покрив, за да се разрешат проблемите, звучи изключително мързеливо и изсмукано от пръстите. Особено когато основният конфликт и последващата кулминация на произведението се крепи на раменете на двубой между двама мъже, доскоро младежи. Изключително скучна физическа битка. Не намирам от какво да бъда впечатлен. Сценография ли, мощ ли, силни чувства ли, личен мотив, остроумие може би? Не, не, не, не, не. Откъдето и да погледна, този двубой е посредствен. Не се излага с нищо, но и няма с какво да впечатли. Това ли е най-подходящият завършек на епос, който е дом на подправката Меланж, ГЛАСА, пустинните червеи и т.н.? Та финалният двубой в „Джон Уик 4“ е къде-къде по-остроумен, естетичен и емоционален от този. Както и абсолютно всички двубои (осъждания чрез двубои) в „Игра на тронове“. Тежко разочарование.

Що-годе това са общите ми впечатления за двете творби.

Нека сега да разгледаме разликите им и да ви споделя какво в кое съм харесал или не съм харесал в детайли.

Разлики:

• Пол Атреидски в книгата е една идея по-разгърнат, по-зрял и по-тактичен. Виждаме как потиска болката си след загубата на баща и син. Да, дори тези, които са прочели книгата, могат да забравят, но Пол в книжния вариант на тази история си има син, който няма никаква роля в творбата, освен да бъде убит. А смъртта му не променя почти нищо. От една страна ми харесва, че Пол в книгата става по-зрял на възраст, но от друга страна щом превръщането му в баща не променя нищо, мисля че това е орязано с право във филма.
• Чани – силен женски персонаж във филма, който е скептичен към измишльотините на този шут на име Пол, готов да го критикува и да го шамароса, въпреки че го обича, а в книгата – вярна, покорна и крайно скучна жена, която се съгласява с всичко и не разполага с ни една отличителна черта, която да я прави различна от другите герои.
• Тъй като образите на Чани са различни, отношенията им с Пол също са. Чани във филма е импулсивна, забива шамари, когато е ядосана, и яхва червеи към другата страна на света. Хоби ѝ е да се подиграва с Пол, а нейно второ любимо занимание е определено егото ѝ да бъде подхранвано от кринджавите комплименти на Пол. Диалозите между Пол и Чани са с нищо по-различни от романтичните словоизлияния в прекуелите на „Междузвездни войни“, с които хората се подиграват до ден днешен. Чани споделя, че тайното ѝ име е Пустинна пролет, Пол ѝ казва, че това му харесва. Чани отбелязва, че на нея не ѝ харесва и предпочита Чани, а Пол веднага дава на задна: „Тогава и аз предпочитам Чани“. Абе ей, мухльо! Мъжпод! (бел. авт. съкращение за мъж под чехъл) Страшен конформист и тотален бета, тръгнал да се прави на алфа пред всички. Личното ми мнение е, че такава фурнаджийска лопата няма как да бъде уважена и обикната от жена. Особено от такава като Чани, свикнала да не си задържа мнението и да се справя с проблемите си сама. А докато Чани във филма се бунтува, тази в книгата мълчи ли мълчи и щом проговори, си казвам, че по-добре да не беше проговаряла въобще, защото всичко, което казва и прави, е трудно забележимо, лесно забравимо.

• Д-р Кайнц в книгата е мъж, а във филма е превърнат в жена. „Добре, какво значение има“ ще каже някой индивид с безкрайно широк мироглед над света. „Има значение“ ще отвърна аз. Д-р Кайнц в книгата е елементът, чрез който Франк Хърбърт предава най-често инфодъмпа си за екология. Сюжетната му линия не стига далеч и даже не мога да се сетя как точно приключваше. Намирам орязването на образа във филма за добро решение, тъй като няма голям ефект върху основните събития на творбата. Но запазването на образа и превръщането му в жена – стига, бе човек! Джесика, Чани и всички Бин Джезърит вещици не са ли достатъчно на брой женски персонажи? Каква нужда имаше от това? Плюс това, в доброто старо време, в което д-р Кайнц беше мъж, Пол и Чани разполагаха с обща болка, общо преживяване, което да ги сплоти. Чрез скорошната загуба на бащите си, те разбираха един друг. А филмът е изтрил този позитив без основателна причина.
• Възкресението на Пол в книгата е много по-различно от това във филма и на практика такова събитие се случва не веднъж, а два пъти. И в тях ми липсваше всякакво напрежение, тъй като Джесика и Пол разполагат със суперсилата да „разреждат“ отрови. Не знам защо Франк Хърбърт си е мислил, че това е някак готино и вълнуващо, ама не е. Филмът се е постарал да надгради в това отношение като е обединил двете отравяния-възкресения, но с опита си да им предаде друг смисъл пък се е престарал. Измислил е пророчество, появяващо се от нищото. „Той ще се върне от мъртвите със сълзите на Пустинната пролет.“ С това сценаристът се опитал да обясни случващото се, но за мен не е стигнал никак далеч от това да превърне „Дюн“ в евтино копие на „Матрицата“ в това отношение. В „Матрицата“ знаем, че Оракулът има предсказание за всекиго, а това на Тринити остава скрито до самия финал. И в моментът, в който то се разкрива, наистина намества всичко в историята на избрания. (Малко спойлери относно „Матрицата“ за неразбралите. Там знаем, че оракулът казва на Нео, че не е Избраният, но не знаем какво е казала на Тринити. И тогава, когато Нео е напът да умре, научаваме скритото предсказание. Тринити ще се влюби в Избрания. И точно в този момент, когато Тринити е толкова близка до загубата на Нео, осъзнава, че го обича и го целува. Един вид точно тогава тя се влюбва в него и го превръща в Избрания, с което смъртта на Нео става невъзможна и той възкръсва. Предсказанието се сбъдва. Моментът води към емоционална и добре изградена сюжетна кулминация.) Докато в „Дюн“ просто се скалъпва едно пророчество в последния момент, за да се замаже положението.

• Алая. Не знам дали е редно да спомена този персонаж в сравнението си, тъй като във филма още не е родена и я виждаме само в една клифхенгър сцена, в която присъствието ѝ ми се вижда доста неуместно – само за надъхване на феновете. Ала в книгата сестрата на Пол се ражда и оставя впечатление и следа в историята. Но образът ѝ страда от същия проблем като този на Пол – личност отвъд времето, която надниква в бъдещето, но колко удобно, че това се случва само за незначителни неща. На думи е голяма работа, но когато става въпрос за действия – нищо. Ще ме извините, но какво му е толкова невероятното на дете, което говори като възрастен и налучква неща от миналото? Образът на Алая е наистина точно като на Пол – надъхва, надъхва и дотам.
• Баронът е много разгърнат образ в книгата. Благодарение на него политическите интриги заемат по-важна роля там, отколкото във филма. Също така е п*дофил, който се кефи на Пол и изгаря от желание да го натакова. Явно във филма не са имали топките да отразят това, в резултат на което образът на барона е останал посредствен. А той има ясно изразени силни черти (връзки и дългогодишен опит в интригите) и слаби такива (малки момченца и его, жадно да се изкаже баснословно) в книгата.
• Съпруги и наложници. За разлика от филма, в книгата Пол е, как да го кажа, има много жени. Франк Хърбърт върти и суче как да го направи такъв насила без да отблъсне женската аудитория, но е факт, че след смъртта на Джамис Пол взима жена му, а тя, бивайки приемана като прислужница, с времето си остава при него с отворени врати за пенетрационни дела. Но не споделят легло с главния ни герой, защото Пол е „добро момче“. Има широка гама от избор, но избира да е с една. А филмът дори няма смелостта да намекне за това. Може би точно поради тази причина, за отдалечаване от полигамната нотка колкото се може повече, и по-ранните мисли на Пол за принцесата са орязани, с което и искането на ръката ѝ е превърнато в решение, появило се от нищото. Но на тази тема ще се върнем малко по-нататък…
• Присъствието на принцеса Ирулан в началата на главите не прави чест на романа. Разбирам защо Франк Хърбърт е решил да я въведе по такъв начин. Определено усещането на религиозна книга се предава с този стил, но щеше да бъде много по-добре тя само да споделя някакви мъдри слова на Пол, вместо да ни отнема от насладата да изпитаме историята без да разваля тръпката ѝ. С такова присъствие на Ирулан, у мен се образува по-скоро негативен ефект.
• Женитбата между Пол и принцесата. Ето че стигнахме и до тази тема. Изключително слабо място на филма, ако питате мен. Докато книгата изгражда пътя към това събитие чрез по-ранни мисли на Пол и разговори между други персонажи, филмът не прави почти нищо за да ни подгрее за това. С настъпването на момента, в който Пол каза, че иска ръката на принцесата, изпаднах в тотален шок. Имах усещането, че той вижда принцесата за пръв път и си казва „О да, имам нужда от това пиленце в харема си“.

• Гърни Халек е образ, на който се отделя доста време и внимание в книгата, което за мен не се отплаща, даже по-скоро носи негатив. Той е едно от главните действащи лица в сюжетната линия за разгадаване на предателя на дук Лето Атреидски и, за съжаление, цялата тази полунапрегната ситуация води само до една банална мелодрама между него и Джесика. Мистерията около това кой ще предаде дука не беше лоша, въпреки че беше спойлната отвсякъде. Разполагаше и с напрежение в стил Хичкок с чуденка дали загатнатото наистина ще се осъществи и дали някой друг няма да предаде дука, вместо доктора. Но в крайна сметка, не се случи нищо неочаквано и тази мистерия, по-късно превърнала се в желание на мъст на Халек към Джесика, завърши крайно разочароващо с опит за убийство и последващо убеждаване от страна на Пол за невинността на майка му. Лично аз никак не намирам за впечатляващо някой герой да обяснява на друг, че между тях има някакво неразбирателство с аргумента „тръст ми, бро“. С право са орязали тази сюжетна линия във филма, беше ужасна тъпотия, с която ми загубиха времето, вместо да си разменят две изречения и да се разреши каквото има за разрешаване.
• Граф Фенринг и лейди Фенринг са образи, които имат някаква тежест в книгата. Но – отново – не служат за кой знае какво и в двете творби, освен да попритеснят някой или друг герой. Образи абсолютно подходящи за скастряне при адаптация и именно за това един от тях дори не фигурира във филма на Вилньов. Граф Фенринг само отправя скрити заплати тук и там, а лейди Фенринг прелъстява. Образите им са по-скоро въведени, отколкото разгърнати.
• Планове, вписани в други планове. Не мога да ви опиша колко се радвам за орязването на прекомерната употребата на тази фраза при екранизацията му. Да, има доста интрига в „Дюн“, но не всяка постъпка е чак толкова гениална и заплетена. Някои действия на героите просто се надяват на наивността на отсрещната страна, а с това постоянно повтаряне на „Планове, вписани в други планове“ в книгата, авторът все едно мастурбира пред творбата си. „Вижте колко дълбоки неща сътворих, план в плана, брато, като матрьошка, сещаш ли се, много дълбоко, нали?“ Ами не, брат, не е много дълбоко. Това, че ще спреш подкрепата си към Рабан, ще го направиш по-суров и хората ще искат нов владетел и ще прокараш любимия си Фейд-Рота, не е много дълбоко, брат. Всички знаят, че и двамата са твои кучета и планът ти се крепи върху стотици убеждения и е далеч от това да бъде супер дълбок. Съжалявам, не ти е толкова голям, умнико, казала мацката и се извърнала.

• Джесика. Във филма има намеци за това каква мазна манипулаторка е Джесика, но в книгата това се вижда много по-ясно. Въпреки че са изминали само дни от смъртта на дук Лето, веднага щом срещне Стилгар, тя почва да прави планове за това дали трябва да бъде негова жена, наложница, за да увеличи шансовете им за успех, оцеляване и присъединяване към фремените. Може, не че не може, но при такива описания на искрените ѝ чувства към покойния дук, тези сцени ми се сториха много, много подли. Всякакви мисли по всякакво време могат да преминат през умовете ни, какво остава за членка на Бин Джезърит като Джесика, но все пак да задълбава толкова много в тази тема и да води хладнокръвен разговор със Стилгар за това ми дойде малко в повече.
• Стилгар от книгата не се различава много със Стилгар от филма. Обаче предназначението на този образ е доста изкривено във филма. В книгата е винаги сериозен и всеки го взима на сериозно. Ала филмът някак си е превърнал вярата му в комичен елемент – даже нека бъдем по-верни към буквалния превод на сomic relief: комедийно облекчение. Всеки път когато напрежението и сериозността на филма ескалират, създателите използват Стилгар, за да ги намалят. Карат го да каже някаква простотия със сляпата си вяра и убиват емоционалния заряд на случващото се. Това е придало на филма марвелски привкус, което за мен се е получило ужасно. Манджа с грозде.
• Изпитаният от Рабан страх срещу възхода на фремените не ми подейства въобще във филма. Рабанчо видя как хората му загиват и офейка. Според мен, за да бъде бягството му по-истинско от такова на Батиста от ринга след пробуждането на Гробаря, трябваше да изпитаме мизерията му хубаво без тя да бъде претупана в няколко минути. Трябваше хората му да бъдат убити един по един, докато го пазят, а той толкова да пропадне, че да се крие като мишка, за да спаси живота си. За няколко сцени филмът трябваше да се превърне в сървайвъл хорър, концентриран в борбата му за оцеляване. Само така щях да повярвам на страха на Рабан. Точно това усещане търсех в книгата при възхода на фремените и пропадането на харконените, обаче там това се претупа още повече във финалната права, както и самият образ на Рабан. Още на следващия ден забравих какво се беше случило с персонажа му в книгата.
• От филма не разбрах каква е разликата между Рабан и Фейд-Рота. Рабан само крещеше на подчинените си „убийте ги!“, Фейд-Рота не направи нещо по-различно. Само че имаше „късмета“, с благословията на сценаристите, хората му да нападнат точното място. Иначе разлика в персонажите им аз не открих. В книгата това беше изразено по-добре. Рабан, колкото и малко да бе описан, прилагаше само сила върху врага и не изненадваше барона с нищо. А при Фейд-Рота имаше потенциал – той изненадваше барона, даже показа колко нагъл и целенасочен е като организира покушение срещу чичо си, въпреки че му бе фаворит и, дори да не беше направил нищо, най-вероятно пак той щеше да го наследи.
• Атомните бомби във филма много ме подразниха. „Между другото имаме атомни бомби, брато, защо не ги използваме?“ Така прозвуча предложението на Гърни отправено към Пол. Буквално от нищото ми дойде това и дори не знам дали бяхме подготвени за този момент. Ако все пак създателите на филма са прокарали тази мисъл някъде във филма, то тогава не са го направили както трябва. Елемент, който да спаси гъза на главните ни герои в такъв ключов момент, не бива да не се споменава или да се споменава незабележимо. Иначе оставя лош вкус. А в книгата много по-лесно забелязах, че няколко пъти подред при този или онзи план се обмисляше употребата на скритите атомни бомби на династия Атреиди и тогава, когато решиха да ги използват, просто се получи реализация на пушката на Чехов като по учебник.
• Яснотата в книгата е много по-голяма, докато филмът оставя много въпроси след себе си. Какво са ментатите, защо са ни някакви зубрачи за извършването на изчисления като технологията ни е стигнала до такива нива, че да си бибиткаме свободно между планети? Как тия хора летят? Особено този барон тежък колкото бик! Какви са тия фремени и как така, като нямат нищо, всички са снабдени с оборудване за скитане из пустинята? Къде се произвежда това? Защо тук се използват огнестрелни оръжия, а там ножове, направени от зъби на червеи? Тия за глупави ли ни взимат? Книгата много повече се занимава с тези въпроси и я препоръчвам на всички, които искат да узнаят още.

Имаше още десетки разлики, за които се сещам, стотици, за които не се сещам, и хиляди, които най-вероятно дори не съм забелязал, но стига толкова. Енергията и богохулството ми приключват тук. Сега е ваш ред да ме проклинате и обяснявате, че нищо не съм разбрал нито от единия, нито от другия шедьовър. А пък кой знае, може и да сте почитател на адаптацията на Дюн на наскоро напусналия ни Дейвид Линч?

Какво ще кажете? Вие, мили душички, които сте чели романа и гледали филмите, съгласни ли сте с мен? С кое сте и с кое не сте, споделете ми. Ще се радвам. 😉