Хищникът: Убиецът на убийци и битката на шампионите

Колкото и да обичам философската научна фантастика, способна да отключи нови идеи и светове, не мога да откажа и на добрия екшън, който си има собствено място в жанра и не се среща никак често. Дори нашумелите платформи за генериране на видеа чрез изкуствен интелект като Sora и Veo3 могат да създадат скучни престрелки сред варели в някое мазе, но това далеч не е достатъчно. Добрият екшън иска хореография, взаимодействие с околната среда, остроумни решения и емоционална тежест, за чиито осъществяване е нужно нещо повече от един генератор – нужен е творец. И такъв усетих аз зад „Хищникът: Убиецът на убийци“.

Дан Трахтенбърг познат ни от предишния филм в поредицата – „Хищникът: Плячка“, е събрал опита си от него и последвалите критики и е сътворил нещо наистина красиво. Тук е моментът да подчертая, че предишният филм беше поляризирал аудиторията. Едни твърдяха, че е най-добрият след оригинала насам, а други просто не можеха да вземат насериозно това, че някаква 40-килограмова девойка се изправя пред кошмарния хищник. Разбирам и двете страни, като клоня повече към първата. Мисля, че предният филм имаше страхотна концепция, добра доза напрежение до края и няколко остроумни момента, за сметка на други не толкова гениални такива. Но защо ви говоря толкова за предния филм в ревюто на текущия? Защото „Хищникът: Убиецът на убийци“ е „Хищникът: Плячка“ на стероиди.

За разлика от Prey, този не обхваща само един времеви период, а цели три, даже може би четири, такива. И във всеки един от тях различни хищници ловуват различни плячки. Антология биха го нарекли някои, както бях тръгнал да го наричам и аз, но не съвсем, защото историите не остават несвързани, а даже се осмислят със свързването си. Без това да се случи, трите истории щяха да останат като 3 късометражни екшън филма, даже по-скоро сцени. Брилянтни такива, но все пак една идея посредствени. Затова считам, че обединяването им под общ покрив e голям плюс.

За някои тази структура на сюжета може да накара хищниците да изглеждат малко слаби и да опетни легендарността им. Но при мен не се получи така. Даже хищниците ми се струват по-слаби в другите филми, защото тук, за разлика от останалите, онова, което им се случва, е концептуално обосновано. Това е история за шампиони и шампиони стават тези, които успяват да преодолеят съперниците си. Така че не е редно да критикувам филма за нещо, което противоречи на концепцията му. Този филм не е ужас, че хищникът да е недосегаем, този филм е екшън филм и би трябвало да се разглежда като такъв.

И е един прекрасен екшън филм всъщност. Напрежението е постоянно на високи обороти. Запознаваме се с героите и без никакви пълнежи ловът започва. Всеки сегмент е по-напрегнат и въздействащ от предния. При срещите си с хищниците, героите използват различни техники и остроумия. Усетих креативност във всяка екшън сцена, което мога да заявя за броени на пръсти филми. И цялото действие е отразено визуално по абсолютно брутален начин. Този анимационен филм е много по-впечатляващ от игралните му събратя. И не само е брутален, а и изключително красив. Където и да натиснеш пауза, вероятността да попаднеш на кадър, който можеш да зададеш като фон на компютъра или таблета си, е изключително висока. За такова постоянство в качеството говорим. И това не е за сметка на екшъна, както се случва по принцип, а въпреки него. Въпреки че има много екшън, сцените не са занемарени с някакъв евтин арт, за да отбият номера. Не, тук всеки момент е изпипан старателно. Това не е поредното аниме, в което телата са неподвижни, а устните мърдат, това е високооктанов екшън, несрещан от „Лудия Макс: Пътят на яростта“ насам. И в такъв филм такава визуално постоянност е истинско постижение.

Към музиката, звуковите ефекти, героите и сюжета също нямам забележки, но за последните две имам да кажа няколко думи. Изборът на герои и техните мотиви ми хареса страшно много. Урса, жената воин от викингска Скандинавия, беше чудесен пример за силна жена, за чието създаване холивудските търсачи на внимание само могат да си мечтаят. Здрава, умела и целеустремена. Повярвах ѝ и я следях с интерес. Нинджата от феодална Япония също беше интересен и може би неговият беше пикът на екшъна в този филм. А младият летец от Втората световна война наистина ме впечатли с куража и практичния си подход. Мразя престрелки, особено такива със самолети и космически кораби, но дори такава сцена успя да ми допадне в този филм, защото беше първата кадърно направена такава, на която съм попадал. А да стана свидетел на взаимодействие на тези различни един от друг персонажи беше просто удоволствие.

Сега да изброя минусите… Няма такива.

Да, „Хищникът: Убиецът на убийци“ не е крайъгълният камък на киното или анимацията, но и не се цели в това. А всичко, в което се цели, според мен го уцелва безапелационно. Може да не е най-добрият филм на света, но за мен е най-добрият филм от поредицата, също и един от най-силните претенденти за филм на годината.

Моята оценка:
История – 6
Герои – 6
Режисура, ефекти и актьорска игра – 6
Eлементи на изненада – 5
Теми за размисъл – 4
Емоционален заряд – 5
Фантастични елементи – 5
Саундтрак – 5
Старание на екипа – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 5

Обща оценка: Мн. добър (5.30)

П.С. Само след броени дни на 7 ноември по кината предстои да видим „Хищникът: Опасна зона“, режисиран от същия режисьор, и да разберем дали той ще може да се пребори с „Хищникът: Убиецът на убийци“. Дали вторият филм на Трахтенбърг за хищника е бил само подготовка за третия или вече се е изчерпал и ни очаква поредното дуене на франчайза, ще разберем съвсем скоро. Колкото и „Хищникът: Убиецът на убийци“ да е възстановил надеждите ми за предстоящия игрален филм, оставам скептичен. Новият хищник е грозен и слаб, не може да стъпи дори на малкия пръст на който и да е хищник от тези в „Убиецът на убийци“ и това го знаят всички!