
Игрите на глада: Поредна Жътва
Ревю на филма „Игрите на глада: Изгревът в деня на Жътвата“, вече по кината и IMAX.
The Hunger Games е поредица, която доста надскочи стандартите на жанра си и това е една от причините да продължава да бъде популярна и до днес. Сюзан Колинс направи истинска революция в тийн-литературата с оригиналната трилогия, а Франсис Лоурънс превъзходно пресъздаде словото ѝ на голям екран с адаптациите на втора и трета книга в три филма. И тъй като въпросната трилогия си завърши доста добре, авторката продължи с предистории, а гладът на филмовите фенове за още материал доведе дотам, че Лоурънс започва работа по филмите още преди да са завършени и публикувани книгите.
„Балада за пойни птици и змии“ беше всъщност доста добра предистория за началото на президента Сноу и състоянието на Панем и Игрите в миналото. Сега е време за „Изгревът в деня на Жътвата“ – 50-годишния юбилей на титулярното смъртоносно състезание. Този път се посвещаваме на Хеймич Абърнати – менторът на Катнис от оригиналната трилогия, който знаем, че ще спечели. Тук виждаме как той е избран за Игрите, как побеждава, защо се превръща в пияница и какво се върти в главата му. Общо взето, няма огромно значение дали ще четете книгата или ще гледате филма, тъй като на тази поредица винаги може да се разчита да адаптира максимално вярно и доста красиво.
Имах определени очаквания за този пореден прикуъл и общо взето всичките се оправдаха, което по-скоро ме разочарова. Надявах се на нещо повече. Признавам, финалната сцена определено си струва и оправдава за мен съществуването на целия филм/цялата книга. Но преди нея получаваме още от същото и нищо повече. Пореден младеж се изправя срещу пропагандната машина на Капитолия, поредна група деца загива в безмилостните игри на глада, пореден повод за послания да не се съобразяваме с лошата власт и да се борим за по-добро бъдеще. Още повече, тук много добре знаем как ще завърши тази история, съответно няма как да стискаме палци на когото и да е от героите или да ни е особено жал, когато някоя неизбежна трагедия настъпи. Докато „Балада за пойни птици и змии“ все пак стъпи в някаква недотам изследвана територия, „Изгревът в деня на Жътвата“ не ни дава почти никаква нова информация и е изцяло създаден за фенове.
В никакъв случай не искам да кажа, че това прави филма лош, напротив. Даже сам по себе си е доста по-издържан, по-пищен и по-драматичен от „Балада за пойни птици и змии“, бих казал и от първия филм, а определено е и по-стегнат от третия. Всъщност, има материал за цяла нова трилогия, но той е сместен в само един филм със силни начало, среда и край. Много хубави неща могат да се кажат за него, ако се гледа самостоятелно и без други знания. Просто ние вече сме запознати с контекста му и на практика сме го гледали в друга форма. И ми е малко странно така да се героизира Хеймич, да му се придава насилено голямо значение в общата картина, предвид че той тук би трябвало да си е просто хлапак, а и в оригиналната трилогия ролята му не е чаааак пък толкова съществена, нито пък историята му е особено уникална.
Нещо друго, с което според мен прекалиха, беше появата на други познати герои в младите им версии. Де факто почти всички, с които Хеймич има някакъв контакт тук и оцеляват, са герои от оригиналната трилогия. Да, явно работи като фен сървис, за да видим отново и да разберем по-добре Плутарх, Бийти и Ефи, но също така и обезсмисля малко оригиналното им присъствие и покварява едновремешните ни впечатления от тях. Наистина, не ми беше необходимо да знам как точно Ефи получава работата си и колко тъпа е тя всъщност. Наистина ли е работила това около 20 години и чак Катнис й отваря очите? И струва ли си да се цоца поредицата до безобразие, само и само да се правят още пари?
Все пак, дори и като фен, който вече се изморява от едно и също, харесах някои детайли в сюжета, които ми задържаха интереса през 150-те минути. Например, причината Хеймич да отиде на Игрите (не е просто така избран), съдбата на Луела/Лу Лу, екранното присъствие и чара на близначката Мейзили, паралелът между Луси Грей и Ленор Дав в очите на президента Сноу и намека, че Хеймич е оставен жив отново като потенциален инструмент в политическа игра, а не толкова от човещина. Глен Клоуз в ролята на Друсила е страхотно попадение – баба ви играе брилянтно, а и е подложила лицето си на немалко мъчения, за да олицетвори образа максимално.
Ще повторя обаче, че най-силната сцена за мен е последната. Тя е нещо като епилог както за историята на Хеймич, така и за оригиналната трилогия. Друго не можа да ме трогне особено, но този финал успя. Без да се случва нещо кой знае какво в него. Напомни ни се, че страданието никога не изчезва и не се преодолява напълно, но си струва, когато е в името на общото благо.
Силно се надявам, ако авторката реши пак да се завръща към Панем и игрите на глада, да го направи с нещо наистина ново и различно. Може да напише история, развиваща се в някой от другите окръзи и да не включва игри на глада, или поне не като фокус. Може да направи история за Панем, пресътворен след края на трилогията. Просто да направи нещо различно, което наистина да обогати създадения от нея свят, а не просто да повтаря стари хитове и да изцежда вече постигнатото, колкото и добро да е то.
Моята оценка:
История – 5
Герои – 5
Режисура, ефекти и актьорска игра – 6
Eлементи на изненада – 3
Теми за размисъл – 5+
Емоционален заряд – 5+
Фантастични елементи – 5
Саундтрак – 5-
Старание на екипа – 5+
Маркетинг, промоция и хитов потенциал –5+
Общ успех: Мн. добър (4,98)