Където има чудовище, има и чудо

Ревю на „Внимание, психоспусък!” на Нийл Геймън и издателство „Бард“.

Не съм сред най-големите почитатели на Нийл Геймън, а и предпочитам романите пред разказите, тъй като те дават възможност на читателите да прекарат по-дълго време в световете, породени от писателското въображение, както и да изградят специфична връзка с персонажите. Въпреки това, не мога да отрека, че много от разказите в сборника „Внимание, психоспусък!” успяха да ми въздействат и да развълнуват въображението ми – е, може би не чак като „психоспусък”, но достатъчно, за да се радвам, че имах възможност да ги прочета.

Небесни китове, тайнствени лабиринти и артефакти, убийци, хора, живеещи в други измерения, зли вещици и чудовища, са само част от нещата, с които читателите се сблъскват на страниците на този сборник. Творческото въображение на Геймън – особено когато изгражда мрачни мистерии, е безгранично и заслужаващо преклонение. Що се отнася до поезията (в сборника ще откриете и малко поезия), белият стих е сред нещата, които не харесвам особено, а това ми пречи да оценя по достойнство тези произведения. Сигурна съм, че те също печелят сърцата на определена категория фенове.

Отчасти заради заглавието и оформлението очаквах, че всички, или поне по-голямата част от творбите във „Внимание, психоспусък!”, ще принадлежат към хорър жанра. В книгата наистина има няколко разказа, които могат да накарат косите ви да настръхнат. Най-въздействащ в този смисъл (поне за мен) е „Трак-трак кокаляците”. В него, както и в останалите ужаси, авторът изгражда постепенно атмосферата, пуска малки улики, които читателите могат лесно да игнорират, но които насочват към дебнещия на следващите страници зловещ обрат. Напрежението в сюжетите ескалира, а обратите, за които е изградена стабилна, но не твърде забележима основа, в повечето пъти са неочаквани и изключително зловещи.

За Снежанка: Как подобен образ разчупва клишето? Щеше да е разчупване, ако се откаже от короната, за да предаде властта в ръцете на народа си, или ако се погрижи за благоденствието на обикновените хора, а не да обикаля, за да се впуска в приключения…

Подобна е и схемата на „Спящата и вретеното”, не точно хорър, но доста страховита и същевременно тъжна интерпретация на приказката за „Спящата красавица”. Разказът съдържа изключително оригинална версия на познатия сюжет (тази приказка има доста варианти, но не бях попадала на подобен досега). Същевременно, сюжетът оставя усещане за нещо познато, не само заради приказните елементи – злодеите на историята ми напомниха за една по-стара творба на Нийл Геймън, а именно за „Звезден прах”. Женските персонажи са много по-активни, в сравнение с прототипите си, което, разбира се, е хубаво и актуално. От друга страна, не мога да не отбележа (нещо, на което смятам да обръщам внимание всеки път, щом го срещна някъде), че поведението на главната героиня (не Спящата красавица, а Снежанка), е изключително безотговорно. Разбирам, че е модерно да се представят разчупващи стереотипите силни женски персонажи, но да хванеш гората в търсене на приключения и да зарежеш всички, които разчитат на теб, не е проява на сила на духа, а по-скоро на страх от обвързване. Освен това, няма нищо похвално в това, че подобни „силни” жени (каквито често се срещат в съвременните западни произведения) винаги разчитат на някого да им слугува, като че ли това е най-естественото нещо на света. В случая, Снежанка си има отряд верни джуджета.

Цялостното ми впечатление от хорър разказите, включени в сборника, е че Нийл Геймън не разчита на евтините ефекти, а на силна и майсторски изградена атмосфера, в която меланхолията отстъпва на мрака, докато накрая той самият не се отдръпне, за да разкрие ужаса в пълния му блясък. Освен това, поради някаква причина, авторът изглежда е силно впечатлен от паяците и от статуите – създания, които нито ме плашат, нито ми пречат (стига да не отнемат от личното ми пространство) 😉

Нийл Геймън

Приятна носталгия ми донесе разказът „Николко часът”, който всъщност е класически сюжет на епизод на „Доктор Кой” (от времето на Доктора и Ейми, преди Рори да се включи активно в приключенията им). Доктора се сблъсква с Рода – извънземна раса… не, не точно раса, която цели да превземе Вселената, като започне от Земята. Атмосферата, героите и самият сюжет са толкова типични за Доктора (от ерата на Мат Смит), че наистина имах чувството, че чета за епизод, който съм гледала. Но, както казах – това за мен е нещо положително, а не критика. Според Геймън, няма нужда читателите да са запознати със сериала, за да харесат разказа. Възможно е да е вярно, но не мога да знам със сигурност дали е така. Изпитвам симпатия към тези персонажи, запозната съм с естеството на техните приключения и това определено ми влияе и ми помага да харесам разказа. Убедена съм, че ако не познавах героите, щях да възприема доста по-различно сюжета, който е зловещ и малко объркан (както става винаги, когато е намесено пътуване във времето), но освен това и интересен, и с положителен финал (поне за добрите герои и за човечеството).

Друг разказ, който наистина ми хареса, е „Истината е пещера в черните планини…”. Той е вдъхновен от мрачна легенда, както Геймън споменава в предговора на сборника и съответно – прилича на такава. Има много стройна структура и сюжет, който грабва вниманието и провокира читателите да го изчетат на един дъх. В този разказ е загатнато присъствието на елфи, които, обаче са много по-близко до представата на Тери Пратчет и Сузана Кларк, отколкото до изящните създания, описвани от Толкин.

Корицата изглежда интересно в тази цветова гама.

Изненада, при това приятна, за мен беше разказът „Черното куче”, в който главен герой е не друг, а протагонистът на „Американски богове” – Шадоу Мун. Знам само няколко основни неща от сюжета на книгата и дори по-малко за едноименния сериал, но казаното по-горе за „Николко часът” изглежда важи и в случая – не е нужно да сте фен, за да го прочетете и да ви хареса. Разказът, чието действие изглежда се развива след събитията от романа, представлява приятна криминална мистерия със силен фантастичен елемент. Геймън използва като основен елемент на сюжета една зловеща древна практика, която явно го е впечатлила много (защото е спомената и в други негови произведения) – а именно – вграждането на жив човек в строеж. Ако не знаете, това е нещо, позната и по нашите земи и дори възпято в народните песни…

Няма да пиша за всеки един разказ поотделно, тъй като така ще лиша евентуалните читатели от удоволствието да ги открият сами. За последно искам да споделя мнението си за любимия ми разказ от сборника – „Случай със смърт и мед”. В него най-великият детектив – Шерлок Холмс посвещава старините си на това да разреши една хилядолетна загадка, а именно – как да победи смъртта. По принцип съм против, когато някой творец използва чужди персонажи в собствените си сюжети – това е и причината да не обичам особено Fan art-а. За мен това е форма на паразитизъм и в повечето случаи резултатът е бездарен и обиден (спрямо автора на оригинала и истинските му фенове). Има и изключения, когато този тип творби представляват отдаване на почит към оригинала – според мен този разказ е едно такова изключение, което може само да зарадва и разчуства почитателите на Артър Конан Дойл (а и не само неговите, разбира се 😉 ).

Моята оценка:
История – 6
Герои – 6
Стил на писане – 6
Eлементи на изненада – 6
Емоционален заряд – 5
Теми за размисъл – 6
Фантастични елементи –  6
Степен на оригиналност – 6
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 6

Общ успех: Отличен (5,90)

Статията е на повече от половин година, информацията в нея вече може да не е актуална.
Няма коментари

Вашият коментар

Поддържани BB тагове: [spoiler], [img], [b], [u], [i] и [url]

Вход | Регистрация   |