Новата стара „Тъмна материя“ и всеки за себе си

„Щастлив ли си?“

Точно този въпрос си зададох щом завърших сериала. Намерих ли си своята „Тъмна материя“, която очаквах през цялото време откакто прочетох книжния ѝ вариант със същото име?

За тези, които не знаят, да отбележа, имам малко минало със смесени чувства с първоизточника на сериала. За да ме разберете по-добре, можете да прочетете ревюто ми за него тук. За благополучието на сегашния отзив, обаче, ще се опитам да имам предвид както алтернативната реалност, в която сте го прочели, така и онази, в която не сте направили това, и ще се въздържам от сравнения между сериала и книгата до финалната права на това словоизлияние.

Правилата са създадени, за да бъдат нарушавани. Минута първа, гол първи и ето че нарушавам правилото си. Не всички ще го запомнят, но внимателните зрители запознати с историята от книгата лесно ще забележат, че сериалът започва със скитащ се в тъмното мъж, който се спира пред една огромна кутия с фенер в ръка. Това е кратка сцена и маловажен детайл на пръв поглед, но в ретроспекция виждам, че още в началото на сериала създателите са ни казали, че в него всичко ще се върти около тази кутия. И така и става. „Тъмна материя“ е сериал, който прегръща фантастичния си елемент и изстисква сока му докрай. Неслучайно стана сериал на 2024 г. за SciFi.bg.

Героите в сериала, професора от чикагския университет Джейсън Десън и съпругата му Даниела, движат историята. С реакциите им към събитията, пред които се изправят, наистина виждаме някои от личностните им черти, но дори това се използва за подчертаване на фантастичния елемент на сериала и акцентът винаги си остава около тази кутия и какво прави тя с озоваващите се в нея. Именно затова в сериала не само главният ни герой е изправен пред него, а и други персонажи. Намерих това за чудесно решение, което надгражда книгата. Дори с интрото си сериалът успява да предаде онова безпокойство, онова странно усещане, че всичко е нормално с изключение на онова едничко нещо, което превръща всичко в един кошмар. Та тогава, когато Джейсън Десън бива отвлечен от непознат и се връща вкъщи само и само да открие, че къщата му вече не е същата, много добре знаем, че нещо никак, ама никак не е наред. Чувството на отчуждение от познатото е предадено страхотно и с всеки епизод расте.

Смятам, че за актьорската игра в сериала няма две мнения – всички се справят просто чудесно. Колкото и сюрреалистични неща да се случват, нито за миг не ми се сториха фалшиви. Малките детайли относно личностите им са наистина добре използвани, за да разграничат изпълненията на персонажите един от друг. Разликата в отношението на нашия Джейсън и другия Джейсън към Даниела беше доста впечатляваща за мен. Сериалът ни даде възможност да видим двете страни на монетата. Видяхме как единият се опитваше да изслушва съпругата си и кооперира с нея, а другият доминираше постоянно без да ѝ дава какъвто и да е избор. Имаше доста моменти с храна за размисъл в това отношение. А звуковите ефекти за превключване от един персонаж към друг чрез прещраквания според мен бяха чудесно попадения за концепцията на сериала.

Но нека се върнем пак на кутията, защото каквото и да ставаше, сериалът се връщаше на нея. И с право. Останах доста впечатлен от визуализацията на това теоретично научнофантастично средство. Всяко пътуване беше чисто удоволствие за мен и усетих промяната в героите след тях. Много е лесно човек да загуби представа за реалността пред всички тези реалности, които могат да бъдат наши, и сериалът се справи просто чудесно с вратите пред тези алтернативни светове. Такива сериали са рядкост. И този успя да запази чара си до самия финал. Разкритията бяха изненадващи, но на място, а повечето малко промени спрямо книгата само усилваха интереса още повече. Например когато Джейсън застопори „вратата на възможностите“ останах в тотален шок и дори за човек запознат с историята имаше място за тръпка.

С акцентирането си върху кутията и прегръщането разликите между главния герой и съперниците му, сериалът грабна сърцето ми до такава степен, че със всеки епизод си казвах „случи се, открих си тъмната материя!“ Сериалът вървеше като 10/10, а най-доброто, чудесният финал дори не беше дошъл още. Всичко беше перфектно, до момента, в който открих онова нещо, което превръща реалността в сън или съня в реалност. Онова нещо, което превръща познатото в непознато…

Не мога да се сдържам повече, ще говоря яко за книгата. Почти всички промени, направени спрямо книгата, бяха чудесни. Прехвърлянето на акцента на историята от размислите и постъпките на Джейсън към кутията, възможността да опознаем другия Джейсън, бяха все неща, които за мене направиха сериала по-добър. Но ключовата дума тук е почти. Почти всички промени бяха за добро, но… Обожавам момента, в който Джейсън си влиза в пощата и начина, по който завършва книгата. За съжаление това бяха двата момента, в които изпитах най-много тъга докато гледах сериала. Първият момент все пак съществуваше и в сериала, но разкритието случващо се там, беше преместено другаде, което пък доведе до друга интересна сцена. Не мога да се изкажа еднозначно за тази промяна, има си позитиви и негативи, но за промяната на финала мога да направя това. Въпреки че книгата и сериалът завършиха по един и същи начин, сериалът не подчерта подчертаното от книгата. Правилото „show, don’t tell“ е създадено за подсилване на предимствата на киното, обаче мисля, че има неща, за които това правило трябва да се прегазва с 200. Някои неща трябва да се казват. Обожавах завършека на книгата, защото там имаше подкана и последваща семейна поука. Сериалът на практика завършва със същото действие, но без подкана, следователно и без поука. И колкото и да съм щастлив, че създателите на сериала са се придържали така близко до книгата и са създали една изключително достоверна адаптация и с малкото промени даже са дръпнали история много повече към моите предпочитания, с тази малка промяна в последните минути на самия сериал са го отдалечили от мен.

До последния момент си мислех, че след цялото това скитане из реалностите с тази адаптация най-сетне съм открил своята „Тъмна материя“, но точно накрая видях онова, което преобръща представата ми за реалност. Онова, което превръща познатото в непознато. Осъзнах, че и това не е точно моята „Тъмна материя“. А ще открия ли някой ден въобще своята? Има ли пълно щастие на този свят?

Моята оценка:

История – 5
Герои – 5
Режисура, ефекти и актьорска игра – 5.50
Eлементи на изненада – 5
Теми за размисъл – 5
Емоционален заряд – 5
Фантастични елементи – 5.50
Саундтрак – 5
Старание на екипа – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 6

Общ успех: Много добър (5,30)