Последната империя – началото на един край или краят на едно начало

Казват, че за една книга не бива да се съди от първата й глава. Да, неоспоримо, първата глава е тази, която загатва тона и определя посоката на вълните в една книга, но също така е и най-прегледаната, най-препрочетена и най-изпипана част от една творба. Първата глава може да каже много, но може и да подведе за много.

Аз се влюбих в първата глава на „Последната империя“ империя. Заедно с тази на „Бъдеще“ на Глуховски, тя се нареди на челните позиции сред най-добрите първи глави, които съм чел някога. Светоизграждането беше бистро и лесно проследимо, героите – плътни и остроумни, всеки един по своему. Лорд Трестинг, посетилият го принудител, Менис и Келсайър, всичките бяха герои с ясни цели и ценностни системи, лесни за разбиране, лесни за съчувстване. Вайбът, както би се изразил съвременният младеж, беше точно по нотите на „Игра на тронове“, поради което и очакванията ми се засилиха точно към нещо от този калибър. Намерих методите на главния герой Келсайър за бунт срещу статуквото за доста брутални, ефективни и много добре реализирани от страна на автора. Това беше моята книга. Това щеше да е една от любимите ми книги.

Обаче не след дълго разбрах, че „Последната империя“ не е историята на вечно усмихнатия непримирим бунтар Келсайър, а е историята на едно малко момиче на име Вин, като Келсайър е просто менторът й. Очакванията, че тази книга може да е от калибъра на „Игра на тронове“ се сгромолясаха на момента и нищо от този момент нататъка не беше същото. В началото ми беше трудно да приема това, но с времето се усмирих и приех, че това не е книгата, която съм очаквал да прочета, а книга, която разказва за себеопознаването и себеизграждането на едно момиче в свят, в който трябва да се изправи не само срещу неувереността си, а и срещу безсмъртен тиран, наречен Лорд Владетеля.

Приех историята, която беше на път да разкаже книгата, но имах известни затруднения в началото. Стилът на Сандерсън беше и си остана до края лесен за четене и осмисляне с изключително добър баланс между диалози, светоизграждане и изграждане на образи, но едно липсваше – темпото. След частта, която мога да нарека пролог, темпото на книгата падна ужасно много и почти до финалната права си остана така. Имаше моменти, в които напрежението растеше, но и падаше изключително рязко и се влачеше по земята. С ръка на сърцето мога да кажа, че повече от 70% от тази творба беше една подготовка и опознаване на света и магическата му система.

Щом споменах магическата система, нека преминем към нея. Намерих магическата система на „Мъглероден“ за доста добре изградена. Разбира се, това щеше да означава нищо, ако тя не беше интегрирана добре в история. За щастие, г-н Сандерсън я е интегрирал майсторски. Магическата му система е ясна и точна, но има и неразбулени мистерии в нея, които са пряко свързани с развиващия се сюжет. Връзките, изградени между аломантията (изкуството да буташ и теглиш метали) и физическите закони, наистина звучат убедителни и приветстват читателя към този свят с лекота. А другите магични способностите са просто сос, чиито вкус не бих искал да разваля за читателя, споделяйки ги тук.

За магическата система искам да добавя само още едно нещо, което не е свързано всъщност точно с него, а с описанието й. Лично за мен, беше много тегаво да чета/слушам, че еди кой си разпалил стомана или калай и задействал някаква си способност. Просто цялото повтаряне Вин разпали това-онова е толкова тегаво, че натежава ужасно много на повествованието, и като добавим към това, че в началото не е обяснено подробно какво е това разпалване на метал, човек се замисля постоянно дали нещо се пали наистина, дали има някакво физическо движение за това и т.н. Употребата на такова понятие за мен беше изключително тормозещо и смятам, че повествованието е можело да бъде олекотено драстично, ако бяха използвани синоними или просто алтернативи на думата разпалвам/запалвам, дори задействам и активирам биха свършили работа.

Та, за магическата система и света е положен голям труд и на практика голяма част от тази книга е просто един добре прикрит инфодъмп. Добре прикрит, ама все пак инфодъмп без въвличащата енергия на първите глави без любезното участие на Вин. Вин, която, в интерес на истината, има доста добре изграден персонаж с целите, мислите и страховете си, но въпреки това си остана наивна и скучна до последната страница. Мога преспокойно да кажа същото и за други герои като Хам, Лестиборн, Доксон, дори и Елънд Венчър, който уж трябваше да бъде интересен, но за мен се оказа просто един стереотипен мъжки „love interest“. Като персонажи ми харесаха Келсайър, Сейзед, Лорд Владетеля и тези от първата глава, които изброих.

Като за Лорд Владетеля искам да направя отделен параграф. Видяхме го за малко, но присъствието му беше забележително. Мистерията около него беше добре изградена и много добре разбулена. Начинът, по който Сандерсън предаде информацията за Лорд Владетеля, беше нищо по-малко от гениално. Шапка му свалям!

„Последната империя“ не беше история от вида на „Бандата на Оушън“, нито пък история за асасини, за каквато е представена от много хора, „Последната империя“ беше по-скоро история от вида на „Роки“. „Роки“ в един тираничен свят, изправен срещу непобедим враг, от който трябва да спаси не просто потиснатия народ, а и приятелите, които е изградил по житейския си път. И всичкото това напудрено отвсякъде с магическа система и мистерия, очакваща да бъде разбулена. Абе чудна книга си беше. Не мога да не кажа, че някои неща, като плана на Келсайър, бяха нелепи (има нещо тъпо в това да оставиш цялата отговорност на други, който разбрал, разбрал), но други неща пък намерих за свръх добре реализирани, като начина, по който беше разрешен финалният конфликт и как този начин беше тясно свързан със самото естество на този магичен свят. Финалът ми хареса, но смятам, че епилогът беше излишен, и информацията, обясняваща какво точно се е случило на финала, можеше да бъде лесно поместена във финала, и при това, щеше да го направи както по-ясен, така и по-силен, без подобен последващ спад, до който доведе излишният за мен епилог.

„Последната империя“ беше достатъчно добра да ме накара да добавя продълженията й в списъка си за четене, но и достатъчно завършена сама по себе си, за да не бързам да продължа с поредицата.

Моята оценка:
История – 5
Герои – 5
Стил на писане – 4.50
Eлементи на изненада – 5
Емоционален заряд – 4.50
Теми за размисъл – 4.50
Фантастични елементи – 4.50
Степен на оригиналност – 5.50
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 6

Обща оценка: Мн. добър (5.05)