Повече за „Анабел 2: Сътворението“

На 11 август по кината ще тръгне „Анабел 2: Сътворение“, с режисьор Дейвид Ф. Сандбърг („Не гасете светлината“), продължението на невероятно успешния „Анабел“ от 2014 г. Новият филм отново е продуциран от Питър Сейфрън и Джеймс Уан, които са партньори и по поредицата „Заклинанието“.

В „Анабел 2: Сътворение“ няколко години след смъртта на малкото им момиченце, майстор на кукли и неговата съпруга приемат в дома си монахиня и шест момичета от сиропиталище. Скоро те се превръщат в мишена на обсебващото създание на майстора – Анабел.

Сандбърг режисира по сценарий на Гари Добърман, който е автор на сценария и на „Анабел“. Във филма участват Стефани Зигман („Спектър“), Талита Бейтман („Петата вълна“, предстоящия „Геобуря”), Лулу Уилсън (“Ouija: Origin of Evil”, „Избави ни от злото“), Филипа Култард (“After the Dark”), Грейс Фултън (“Badland”), Лу Лу Сафран (“The Choice”), Самара Лий („Ловец на лисици“, „Последният ловец на вещици“) и Тейлър Бък, за която това е дебют в киното; с Антъни Лапалия (сериала „Безследно изчезнали“) и Миранда Ото (сериала на Showtime „Вътрешна сигурност“, трилогията „Властелинът на пръстените“).

Изпълнителни продуценти на „Анабел 2: Сътворение“ са Ричард Бренър, Уолтър Хамада, Дейв Нюстедър и Ханс Ритър.

В екипа на Сандбърг, сътрудничел му и в неговия предишен филм, „Не гасете светлината“, са художничката Дженифър Спенс, монтажистът Майкъл Алър и композиторът Бенджамин Уолфиш, към които се присъединяват операторът Максим Александър (“The Other Side of the Door”) и дизайнерката на костюми Леа Бътлър („Паранормална активност 3 и 4“).

ЗА ПРОДУКЦИЯТА

“Беше тихо през всичките тези години. Контактът ни бе само понякога, но после… тя поиска разрешение да се всели в куклата.”

Анабел ще превземе екраните отново. Този път зрителите ще проследят създаването на ужасната кукла – от нейния първи дом в стаята на едно малко момиче до първото обсебване на душата на това момиче.

„Вече бях голям почитател на „Заклинанието“. За мен той е като класика, която се откроява на фона на много от днешните филми на ужасите“, казва Сандбърг. „Спомням си, че бях наистина заинтригуван от този свят и въодушевен да разкажа и моята история в жанра.”

Сейфрън допълва: „Дейвид е истински майстор. Той знае как да внушава страх и да изгражда героите. Имаше поглед върху цялостната визия на филма – как да подреди всичко, така че да си пасне на мястото и представи по нов начин света на Анабел“.

„Докато режисирах първата част на „Заклинанието“ и създавахме стаята с обладаните артефакти на семейство Уорън, обсъждахме със студиото и продуцентите колко невероятно ще бъде да разкажем историите на всички тези предмети“, спомня си Уан за колекцията на съпрузите, конфискувана по време на годините, посветени на паранормалните им разследвания. „Още тогава усетихме, че представянето на Анабел в началото на историята е страхотно, но тя като че ли имаше да ни разкаже още. Когато куклата се появяваше на екрана дори за няколко минути, зрителите извръщаха очи от ужас. Явно тя не ги оставяше безразлични“.

За създаването на историята от екипа се обръщат към сценариста Гари Добърман, който е автор на „Анабел“ и няма търпение да се потопи отново в нейния свят. „Първият филм разшири митологията на куклата“, казва той. „За този искахме да разровим историята й и да видим дали може да разберем как е започнало обсебването от злото“.

„Куклите носят радост на хората, нали така?“, продължава той. „Те се дават като подаръци, които се предават от поколение на поколение. Затова исках да подходя по същия начин към Анабел, като започна от място изпълнено с любов, от едно щастливо семейство, и по този начин да създам приятен контраст с всичките злини, които ще последват“.

След като в центъра на историята е една играчка, децата изглеждат логичното допълнение. Докато търси различни идеи, Добърман си спомня: „Всъщност Джеймс предложи децата да са сирачета и оттук аз поех нещата. След това трябваше да реша какво точно в тази кукла я прави толкова обсебваща и зла“.

Сандбърг споделя, че чувството за страх, което винаги я съпътства, се пренася и на снимачната площадка на „Анабел 2: Сътворение“. „Дори актьорите бяха притеснени, когато са около нея. Питаха ме: Наистина ли трябва да докосна тази кукла? Не ми се ще да го правя“, смее се той. Всъщност, по молба на част от актьорите продукцията наема католически свещеник, за да освети снимачната площадка и няколкото копия на куклата Анабел, както е направено преди началото на снимките на „Заклинанието 2“ и предстоящия “The Nun.” Просто за всеки случай.

Намери ме

“Мислехме, че помощта ни за момичетата ще бъде нашето покаяние. Накрая и предоставихме това, което искаше.”

Историята започва в средата на 40-те години, като основно действието се развива десетилетие по-късно, в средата и края на 50-те, съобразено с вече установената хронология на събитията в „Заклинанието“ и „Анабел“. И след като Анабел е създадена от любов, от любовта на баща към своята дъщеря, Добърман фокусира появата на нейната тъмна страна върху най-голямата възможна трагедия – загубата на дете, и изследва докъде могат да стигнат родителите, борейки се със своята мъка.

Сандбърг обяснява: „Семейство Мълинс преживяват нещо ужасно и не се справят с него по особено добър начин. Вместо това те допускат злото в живота си и сега, за да поправят някои от нещата, които вече са се случили, вземат още едно лошо решение“.

За да облекчат самотата си от последните 12 години, те решават да поканят шест сирачета, които наскоро са загубили своето убежище, заедно с монахиня, която се грижи за тях, за да живеят заедно. „Това определено е лоша идея“, отбелязва Сандбърг, „защото, разбира се, Анабел също е тук“.

В ролите на съпрузите Самюел и Естер Мълинс са актьорите ветерани Антъни Лапалия и Миранда Ото. „Невероятно е, че разполагахме с Миранда и Антъни за тези роли“, казва режисьорът. „Те са първокласни актьори и са прекрасни във всяка роля“.

Сандбърг не е единственият, въодушевен от участието на Лапалия. 13-годишната дъщеря на актьора е изключително доволна, че той приема да участва във филма. „Откакто тя се роди аз винаги съм на снимачната площадка“, казва той. „Питала ме е в какви филми се снимам, но без никакъв интерес. Когато обаче й казах за продължението на „Анабел“, тя направо откачи. Каза ми: Ще разкажа на всичките ми приятели в училище, това е просто велико! Не можеш да си представиш колко съм щастлива! Не бях наясно с популярността на Анабел и на поредицата, но това беше невероятно изживяване за дъщеря ми. Всъщност това е първият ми филм в този жанр, но определено ми хареса много“. Лапалия харесва и Сандбърг и „неговия свеж подход в работата. Когато за първи път се запознахме с Дейвид, си поговорихме чудесно за проекта. Той беше изцяло погълнат от филма. Допаднаха ми идеите му, а той хареса моя подход към образа на Самюел. Той беше съгласен да направи промени по време на снимките и това още повече ми допадна“.

Ото също е доволна да бъде режисирана от Сандбърг. „Той знае какво иска и ти обяснява всичко точно, но същевременно е мил, любезен и с него лесно можеш да се разбереш. Беше прекрасно да работим заедно“. Ото признава, че е заинтригувана от ролята, донякъде заради детските си спомени. „Много обичах куклите и дори когато пораснах започнах да събирам старовремски кукли“, казва тя. „Но макар че изглеждаха като истински, а може би точно заради това, леко ме притесняваха“.

Нейната героиня Естер няма да е съгласна с последното, поне в началото на филма. „В началото Самюел и Естер са много щастливи. Той прави красиви кукли за децата, живеят в прекрасна стара къща и имат красива дъщеря – Би. Те са едно много щастливо семейство“. Но идилията на семейство Мълинс не продължава дълго. Тяхната любима Би загива при трагичен инцидент. „12 години по-късно виждаме едни съсипани Естер и Самюел“, обяснява Лапалия. „Личи си, че нещо определено не е наред“.

„Както може да се очаква, те не са на себе си“, съгласна е и Ото. „Но за разлика от други на тяхно място, те са готови да направят всичко, за да си я върнат обратно… абсолютно всичко. Те се молят и призовават всички възможни сили, които ще им позволят да я видят или поне да чувстват присъствието й. Обаче така събуждат определени духове, които не са добре дошли в който и да е дом“.

И Естер плаща цената за това. 12 години след трагичното събитие, тя е белязана от такъв контакт и физически, и душевно. И след като домът им, по думите на Лапалия, се превръща в мрачно и потискащо място, с надеждата детска глъч да облекчи състоянието на съпругата му, те канят шест осиротели момичета да живеят с тях.

Заедно с момичетата пристига и сестра Шарлот, която е едновременно като приемен родител и техен придружител. Стефани Зигман е в ролята на тази малко особена монахиня, която има своите тайни, но сега изцяло се е посветила на доверениците си. Зигман обяснява: „Сестра Шарлот е много щастлива и много силна жена, именно затова ми хареса. Тя се е посветила изцяло на грижата за тези момичета, да израснат заедно и да са като едно семейство. Те нямат дом и няма къде да отидат. Така че попадат в дома на семейство Мълинс и тя ги окуражава да гледат позитивно на техните проблеми“.

Момичето, което изглежда се нуждае най-много от подкрепата на сестра Шарлот, е една от най-малките – Джанис. „Между Джанис и Шарлот има много силна връзка“, допълва Зигман. „Не че Шарлот не се грижи за другите момичета, но тя прекарва малко повече време с Джанис, всъщност много повече време, защото момичето има проблеми с придвижването и съответно повече се нуждае от нея“. Джанис страда от детски паралич и поради това не може да се движи като другите момичета. Тя използва патерици и не може да бяга, да си играе или да се разхожда свободно. И с всичките стълби в къщата на нея щеше да й е още по-трудно, ако г-н Мълинс не влага целия си талант в изграждането на нещо като асансьор.

Талита Бейтман, която играе Джанис, разказва за своята героиня: „Тя е вечно тъжна, защото не може да си играе като останалите момичета, а и те непрекъснато я дразнят за това, макар че не го правят с лошо. По-скоро прилича на провокация от страна на по-големи сестри, но Джанис е прекалено чувствителна и това я наранява. Когато ги гледа как излизат навън, тя леко им завижда и се чувства депресирана. Когато обаче вижда асансьора в къщата, тя не знае как да реагира, но е окуражена от останалите момичета да се качи. Когато започва да се изкачва с него, всички момичета ръкопляскат и я подкрепят с викове, и така тя се чувства като в истински дом“.

Но след това паметно изкачване на Джанис започват да се случват неприятности. „Тя вижда стаята на Би“, обяснява Бейтман, „и усеща зловещото присъствие на Анабел. Звучи налудничаво, защото това е просто една кукла, но тя е катализатор на злото и силите й са огромни. Демоните, които са се вселили в нея, ще се възползват от тези сили, за да правят ужасни неща. И това най-много ме плаши в нея“.

Бейтман предполага, че когато Джанис влиза една нощ без разрешение в стаята на Би, за да я разгледа подробно, тя усеща злото в нея. „Тя просто е много любопитна. А любопитството убива котката“.

Освен сестра Шарлот, има още един човек, който обича Джанис от все сърце. Бейтман обяснява: „Линда е нещо от рода на по-малката сестра на Джанис. Те са много близки и са неразделни от съвсем малки“.

Лулу Уилсън, която вече има опит във филмите на ужасите, играе приличащата на ангелче Линда, която макар че е по-малка, се притеснява за своята приятелка. „Мисля, че тя първа усеща нещо нередно, след като Джанис влиза в стаята на Би“. Разбира се, Линда не може да не я последва. „Тя вижда Анабел, която я гледа втренчено и това зверски я стресира“. Уилсън споделя: „Тя изглежда огромна и очите й буквално те преследват, точно като очите на Мона Лиза. Ако се вгледаш в Анабел, ще си помислиш: О, тя ме гледа, трябва да се махам. Но ако се обърнеш и я погледнеш, вече от друг ъгъл, тя все така се взира в теб. И така те гледа изпод вежди, все едно иска да те сграбчи, а това е зверски плашещо“.

„Анабел 2: Сътворение“ е третият филм на ужасите, в който участва Уилсън, и според нея под ръководството на Сандбърг тя е имала едно от най-добрите преживявания досега. „Той наистина е страхотен режисьор“, казва тя. „Обикновено когато снимаш една сцена, не можеш да усетиш колко е страшна, докато не я гледаш, с музика и всичко останало. Но когато снимах с Дейвид, всички изглеждаше наистина страшно. Но пък беше много забавно“.

Още четири момичета от сиропиталището попадат в дома на семейство Мълинс – Карол, Нанси, Тиърни и Кейт. Всички те, включително Джанис и Линда са кръстени от Добърман на неговата собствена майка и лелите му, както и на няколко от шефките в New Line.

Сред момичетата има определена йерархия. Грейс Фултън играе Карол, най-голямата и всъщност техен лидер. „Макар и най-голяма, Карол не може да държи всички под контрол“, казва Фултън. „И въпреки че е изпълнена с несигурност, тя винаги трябва да е права. Тъй като Джанис е най-уязвима, Карол донякъде ревнува заради вниманието, което тя получава“.

Филипа Култард е в ролята на Нанси, друго от големите момичета и втора по влияние след Карол. „Нанси е по-мекушава, но когато е с Карол, тя се перчи и се държи арогантно спрямо по-малките момичета като Джанис и Линда“, казва Култард. „Но когато ситуацията става страховита и излиза извън контрол, те се обединяват и Нанси се проявява като техен защитник“.

Кейт, героинята на Тейлър Бък, е на години по средата между големите и малките момичета. „Кейт е приятелка на Джанис, но вече е пораснала“, обяснява Бък. „Тя вече не е в групата на 10-годишните. Започва да е по-често заедно с Карол и Нанси и те я приемат в тяхната групичка“.

Лу Лу Сафран допълва отбора на сирачетата в ролята на Тиърни, която е по-близка с Кейт и, макар че не е толкова голяма, е част от тийн групичката на Карол. „Често по време на снимките на дадена сцена трябваше да си напомням, че всичко това не е истина, макар че изглеждаше прекалено истинско“, споделя тя. „За мен беше същинска лудост една кукла – нещо толкова невинно, направено за деца – да се превърне в толкова зло и ужасяващо. И всичко това се случва на деца, което го прави още по-страховито“.

Първото момиче, което се появява във филма, всъщност не е от групата на сирачетата – това е Би, дъщерята на семейство Мълинс, изиграна от Самара Лий. Запознаваме се с нея в началото на историята, в щастливите за семейството времена. Лий, която е едва 8-годишна по време на снимките, е голям почитател на хорър жанра.

„Когато се запознах с нея“, спомня си Сандбърг, „аз й казах: „Нали знаеш, Самара всъщност е името на прочута хорър героиня от „Предизвестена смърт“. Тя веднага каза: „Знам, обожавам този филм! Всъщност съм кръстена на нея“. Призна ми също, че е гледала пет пъти „Заклинанието 2“ на кино“.

Въпреки огромната си слабост към филмите на ужасите, дори Лий признава, че тя си има граници. „Когато за първи път гледах „Анабел“, бях наистина ужасена, защото изпитвам страх от зловещи кукли, особено когато се движат. Толкова ме беше страх, че и моите кукли ще започнат да се движат, че ги затворих в гардероба“, смее се тя.

Сандбърг е очарован от всички свои млади звезди. Все пак повечето му усилия са съсредоточени върху работата с главната „героиня“. „Като една истинска кукла, Анабел не може да се движи. Решихме така да си остане, иначе щеше да стои глуповато на екрана. Беше забавно предизвикателство да измисляме различни начини как тя да изглежда страшно, макар и без да помръдва“, казва той. „Обикновено е по-страшно да не показваме разни неща, защото въображението ни е далеч по-добро от разни скъпи гумени костюми или компютърно-генерирани герои“.

За нейната трета поява на екрана, Анабел е леко променена от специалистите от Amalgamated Dynamics Inc. „Можех само да си мечтая да работя с ADI“, признава Сандбърг. „Те са правили специални ефекти за всички велики филми от моето детство. Те създадоха нова версия на куклата Анабел. Дори Джеймс смяташе, че оригиналната Анабел би била доста страховита за този филм и беше прав. Имам предвид – кой баща ще направи такава кукла за дъщеря си? ADI я промениха, така че да не изглежда толкова страшна в определени моменти, но с подходящата светлина да е не по-малко злокобна отпреди“.

Тук

“В тази къща усещам различно присъствие… на злото“.

„Анабел 2: Сътворение“ е заснет основно в студията на Warner Bros., където екипът успява да пресъздаде целия интериор в дома на семейство Мълинс. Декорите са първоначално изградени в няколко варианта  в склад в квартал на Лос Анджелис, известен като Фрогтаун, което дава възможност на екипа да оцени мащабите на къщата и да определи идеалната конфигурация за снимки.

„Едно от нещата, които най-много ми допаднаха по време на снимките, е, че построихме всичко на снимачната площадка“, споделя Сандбърг. „Разполагахме със стени, които се движат, можехме да поставим камери и снимачни кранове навсякъде, където пожелаем. Покривите се местеха… В състояние бяхме да сътворим всичко необходимо. Винаги ми е било мечта да снимам на място, където имам възможност да направя всичко“.

Самата къща е на два етажа, ферма в американски готически стил, частично вдъхновена от обиколката на художничката Дженифър Спенс в музей от девет запазени исторически сгради край Лос Анджелис. Първо е заснета по-късната част от историята като Спенс целенасочено пресъздава епоха от средата до края на 19 век с много малко модерни елементи, събуждайки усещането, че докато времената се менят, Мълинс са си останали същите. Дизайнерският екип променя снимачната площадка за по-ранната история, премахвайки леглата на сирачетата и заменяйки телевизора с радио във всекидневната, като се старае всичко да изглежда по-светло, за да подчертае присъствието на Би и щастливите времена за семейството.

„Когато прочетох сценария за първи път и разбрах, че става въпрос за отминали времена, бях много въодушевена“, признава Спенс. „Обожавам идеята да не сме заобиколени с предмети, с които сме свикнали – например мобилни телефони, с които веднага може да звъннете в полицията. Тогава не е имало компютри, времената са били много обикновени. Мисля, че това донякъде допринася за страховитата атмосфера. Все пак сега разполагаме с много начини да потърсим помощ, докато ако сме във ферма насред нищото през 50-те и единственият телефон в нея не работи, няма какво да направите“.

След като работят заедно по „Не гасете светлината“, Спенс има пълно доверие на режисьора Сандбърг. „Дейвид е невероятно креативен и с него лесно се работи. Той ме разбира прекрасно, доверява ми се и ми предоставя невероятна свобода“, споделя тя. „Потърсих какво ще е функционално за самата история, но разбира се във визуално отношение всичко трябваше да е красиво, но и злокобно“.

„Дженифър Спенс е невероятна“, казва Сандбърг. „Тя измисли толкова много интересни неща до най-малките детайли, например навсякъде има скрити кръстове и пчели. Нейният дизайн допринася за това филма да стане още по-страховит“.

Най-забележителното в дизайна на дома е неговото фоайе, което има изглед към приземния етаж, към който води забележително завъртяно стълбище. Спенс създава дървените перила в готически стил, а на полуетажа е разположен необикновен цветен прозорец, който създава цялостното впечатление, че сме в място, подобно на катедрала. На самите стълби са вградени декоративни железни решетки, които позволяват свободното преминаване на въздух и светлина – детайл, който Спенс вижда в жилищна сграда в Ню Йорк и решава да добави за драматичен ефект. Не трябва да забравяме и дълбоките червени елементи в перилата, както и червения, ръчно изработен стъклен венециански свещник, които са отпратка към склонността на продуцента Джеймс Уан да използва цветовете, за да подчертае демоничното присъствие.

Навсякъде из къщата Спенс добавя елементи напомнящи на Би Мълинс, например тапетите на цветя и издяланите в перилата пчели, както и четири рамки от картина във формата на пчелна пита, в които има поставени хербарии. Дори и стъкленият прозорец в спалнята на Би е с основен елемент пчела.

Важна част от стълбището и от самия сюжет е асансьорът на Джанис. Той е съвсем автентичен и е изработен в Германия, но за целите на филма са използвани само двигателя и месингови релси. Самият стол е репродукция, открита на местен битпазар, претапициран с кадифе от този период, пребоядисан и монтиран върху двигателя специално за снимките.

Всекидневната, една от най-големите стаи в къщата, също е създадена по идея на Спенс. Тъй като всички стаи имат изглед към много други места, на долния етаж няма място, където някой може да остане незабелязан. Например, от дневната може да видите стаята за гости, фоайето и учебната стая, въпреки че всяка стая е отделена от останалите. А коридорът е създаден така, че да преминете безпрепятствено през къщата от входната врата до килера. Целта на това е да има възможност за дълги драматични кадри по протежение на цялата къща. А подът от твърда дървесина е съвсем истински и е поставен по такъв начин, че задължително ще чуете скърцане, щом актьорите преминават по него.

Сандбърг, също като Уан, обича „дългите непрекъснати кадри, затова се наложи непрекъснато да движим камерата, за да се получат хубави преходи между сцените“. За негово щастие операторът Максим Александър също е техен любител. „Максим също има опит в хорър жанра, затова се забавлявахме да дискутираме всеки ден какво да направим, за да се получи възможно най-добрият кадър“.

„За мен този филм е нещо като истински уестърн, заради външните снимки във фермата: наоколо са открити, прашни, подобни на пустиня пейзажи и няма нищо друго“, допълва Сандбърг. „Максим успя да улови всичко това с камерата си, както в старите ленти на Cinemascope“.

Александър споделя: „Дейвид и аз се разбрахме да използвам два стила на снимане, за да допълним различните сюжетни тонове. Единият е подобен на холандската живопис, при който светлината по начало идва отвън, без да използваме вътрешно осветление. Така всичко в къщата изглежда по-меко и идеално се вписва към цветната палитра, създадена от Дженифър, и някак си засилва приятното настроение, когато всичко в историята е прекрасно. След това преминаваме към коренно различен, по-архаичен стил, като в ренесансово платно на Тинторето, за по-драматичните моменти, които трябва и да са по-мрачни. Тъмнината е много важна при тях.“

Външните снимки във фермата са направени основно в ранчо в долината Сими, на около 50 км от Ел Ей. Използвайки наличните постройки, екипът леко ги модифицира с помощта на бели дъски, които им придават готически вид, и добавя архитектурни кръстове и огромна веранда.

Избраното ранчо като че ли допълва впечатлението на Сандбърг за истински уестърн, но създава и доста проблеми. „Това е една доста негостоприемна среда“, казва той. „Трябваше да прибегнем до услугите на местен ветеринар, за да ни отърве от гърмящите змии и тарантулите, скрити в тревата, преди да пуснем актрисите да обикалят наоколо за снимките“.

Но пък иначе всичко в ранчото идеално пасва на сюжета на филма. „Беше сухо и горещо, изглеждаше, че животът е напуснал това място. Дори мъртвите дървета идеално допълваха сюжета“, отбелязва Сандбърг. „За по-ранния период обаче всичко трябваше да изглежда по-красиво. Затова екипът за визуални ефекти добави листа по дърветата, за да изглеждат по-свежо.“

Ела по-близо

“Джанис намери куклата… тази с бялата рокля“.

Дизайнерката на костюми Леа Бътлър създава с лекота костюмите, представящи съответната епоха във филма. Тя изработва и автентичните за една монахиня одежди, носени от героинята на Стефани Зигман, сестра Шарлот. „Леа имаше снимка на монахиня от 1956 г., която видях, когато отидох за проба на костюма“, спомня си актрисата. „Моето облекло беше абсолютно същото. Тя прекрасно си свърши работата. Чувствах се като съвсем друг човек с тези дрехи и те наистина ми помогнаха да вляза по-лесно в ролята“.

По-голямото предизвикателство е да се намерят подходящи и съответстващи на периода патерици, носени от Джанис, героинята на Талита Бейтман. Първоначално Томас Спенс и неговия екип решават, че са намерили точните патерици в eBay, поне според публикуваната там снимка. Когато обаче ги получават, те се оказват наполовината на размера, от който се нуждаят. Все пак се намират съвсем автентични патерици, но но те са преправени така, че да бъдат прикрепени към обувките на Талита. Но истинската находка е идвалидната количка, използвана от актрисата. Тя е закупена на търг и е принадлежала на Едгар Райс Бъроуз, създателя на Тарзан.

Друг отличителен елемент е „маската“, носена от Естер Мълинс, за да скрие очевидно обезобразяване, направена да изглежда така все едно е дело на нейния съпруг, майстора на кукли. „Много ми допада идеята да съм скрита зад завеса, или екран, или маска“, казва Миранда Ото. „Мисля, че когато играеш така, скрита под различни пластове, опитвайки се да покажеш коя си всъщност, изпъква повече талантът ти. Освен това обгръща съответния герой с повече страховитост и мистерия“.

Принос за усилване на напрежението във филма има и музиката. Конкретно една песен добавя доза привлекателност към филма, поне за Джанис, която е заинтригувана да влезе без разрешение в стаята на Би, когато чува от грамофона звучащата напълно невинно класика “You Are My Sunshine.”

Сандбърг е вдъхновен от контраста между тази песен и сюжета на филма, както и от музиката на полския композитор Кшищоф Пендерецки. Но всъщност музиката на „Анабел 2: Сътворение“, написана от композитора Бенджамин Уолш, му помага да създаде непрекъснато повишаващото се тягостно чувство, необходимо за филма.

„Бен беше готов да напише нещо нестандартно“, казва режисьорът. „Той дори покани професионален оркестър в студио, за да измисли странни звуци с техните инструменти, така че да можем да работим с нещо наистина уникално. Използвахме голяма част от тези записи във филма“.

Джеймс Уан е въодушевен от начина, по който Сандбърг се развива и усъвършенства в хорър жанра. „Дейвид създаде за филма един много класически облик, който го прави различен от традиционните филми на ужасите, с които сме свикнали в съвременното кино“, споделя Уан. „И мисля, че е важно да поддържаме тази вселена свежа и уникална. Всеки един от тези самостоятелни филми притежава различна атмосфера, но въпреки това те са свързани помежду си“.

Питър Сейфрън е напълно съгласен. „Това, което Джеймс създаде и Дейвид продължи с „Анабел 2: Сътворение“, са филми, които обхващат страховете, заложени в нашата природа, в нашето ДНК. Ние всички сме обсебени от идеята за тази кукла, която макар да е неодушевен предмет, успява да причини такова опустошение“.

„Тези филми са класически пример защо обичаме да ходим на кино“, казва Сандбърг. „Това е безопасно място, където може да изживеем толкова голям спектър от емоции – от страх до въодушевление и много други – и тези емоции да бъдат споделени. И в този случай да разберем как различни части от пъзелите в „Заклинанието“ и „Анабел“ се напасват една с друга… или да ни намекнат какво предстои“.