Приказката за сексапилния Франкенщайн и криворазбраната Мери Шели

Гийермо Дел Торо продължава да не изненадва с това, че не изненадва никого. Всеки негов филм е сензация и чудо на седмото изкуство. Гийермо дел Торо е бетон – при него няма грешки. За пореден път талантливият режисьор (и сценарист, много важно да подчертая) успя да сътвори красив филм, който изобщо не ми хареса. Дел-Торо-мразец ще кажат едни; в дел-Торо-любство пък ще ги обвиня аз. Толкова ли са красиви филмите му, че всичките им кусури остават невидими за чуждите очи?

Има неща относно Франкенщайн на Гийермо дел Торо, които не подлежат на обсъждане: добра кинематография, костюми, декори, актьори и музика – 6+, няма да ги коментирам. Но има и други, далеч по-важни неща, особено когато става въпрос за адаптация на класика. Историята.

На пръв поглед тя няма кусури. Даже много хора твърдят, че това е най-добрата и най-достоверна адаптация на романа на Мери Шели. Според мен тези хора или не са чели Франкенщайн, или са го чели в някоя и друга година преди Христа. За тяхно щастие, аз изслушах романа миналата година и съм готов да се правя на много начетен и да ви кажа как нищо не разбирате. Защото ако някой смята, че това е добра адаптация, според мен той не е разбрал нищо от романа на Мери Шели.

Приликите между филма и романа започват и завършват с оформлението на историята. Сюжетната рамка е запазена, както и гледните точки на Виктор Франкенщайн и чудовището – което оставя усещането за достоверна адаптация. Но дяволът винаги се крие в детайлите. Разминаванията започват бързо. Историята вече не се предава чрез писма, и премахването им ми хареса, тъй като не съм голям фен на романа. Има много неща, които могат да се съкратят от него, без това да доведе до фатални последствия. В романа на Мери Шели създаването на чудовището не е толкова детайлно, но въпреки това отнема много страници. Историята е подхваната отдалеч, а членовете на семейството заемат твърде дълго „екранно време“. По-синтезираният вариант във филма ми допадна много.

И факт е, че точно благодарение на това в началото филмът на дел Торо искрено ми хареса. Появата на образа на спонсора на Франкенщайн и племенничката му също бяха далеч от романа, но все пак – обнадеждаващи елементи, благодарение на чудесната актьорска игра и на пръв поглед интересните им личности. Търговец на оръжия с нюх за иновации и любителка на науката с видими обществени позиции, с които Мери Шели би се гордяла. Но не след дълго всичко беше хвърлено в коша в името на мелодрамата. Търговецът на оръжия бе превърнат в безнадежден тъпак, а образът на силната жена в такава, нуждаеща се от помощ. И тези негативи отнесоха и позитивите със себе си. Т.е. проблемите с тази адаптация не бяха породени от премахването на елементи от оригинала, а от добавките на Гийермо Дел Торо.

Господин Дел Торо видимо е обикнал творбата на Мери Шели, но определено не онази част, за която тя е положила най-голям труд и мисъл. Франкенщайн е комплексна история за създателя и създанието. В нея и двата образа постъпват лошо един с друг и това създава сложна динамика между тях. За съжаление, Гийермо се е подвел от хората, които твърдят, че истинското чудовище във Франкенщайн е докторът, и с това превръщат създанието в ангелче – но това съвсем не е така.

В романа Виктор Франкенщайн не е лош човек. Той е обсебен от идеята за велики дела и преодоляване на смъртта, но не прави зло никому до създаването на чудовището. Това, което го превръща в злодей, е, че се отрича от създанието си. Не го обича нито като син, нито като домашен любимец дори – намразва го, защото е грозно и тъпо. Чудовището на Франкенщайн е неговият провал, от който той се срамува. Точно за това не му дава никаква обич, и така създанието останало без обич се превръща в чудовище, което го преследва. Чудовището Франкенщайн убива хора, не веднъж, не два-три пъти, а постоянно, дори напълно невинни такива. Той е чудовище не само отвън, но и отвътре (не безпричинно, но все пак чудовище).

Тези нюанси на сивото са напълно липсващи във филма. Там, чрез образите на Харландър и Елизабет, докторът е превърнат в чист злодей, а чудовището – в невинен мъченик. Докторът, отказвайки да изпълни желанието на Харландър, довежда до смъртта му (и то с една тъпа сцена за боричкане); а тичайки след годеницата на брат си, се превръща първо във влюбен мъж, после в непочтен такъв в нашите очи. Начертан е някакъв никому нужен любовен квадрат между доктора, брат му, Елизабет и чудовището, който води до най-различни проблеми.

Първо, този любовен квадрат превръща чудовището в нечудовище. В романа чудовището тъгува, че е само и че никой не го обича. А тук, понеже Гийермо е виден привърженик на monsterfucking жанра (за което и филма му The Shape of Water е доказателство), който е на мода напоследък, девойката в квадрата се влюбва именно в чудовището. Защо не се влюбва в случайния безпомощен просяк на улицата, а точно в чудовището – не знаем. Но всъщност най-вероятно причината е, че Гийермо за пореден път дава фронт на фетиша си за чудовища и претопля една и съща манджа. Заедно с това романтизиране на образа го превръща в карикатура, грях, който е правил през цялото си творчество. И още по-лошо, с тази романтика вкарана насила между Елизабет и чудовището се разваля ключов елемент от романа – тъгата на чудовището Франкенщайн. Самият факт, че тук то е обикнато, разяжда голяма част от трагедията му, че никой не го обича, което пък води до отслабване на копнежа му да му бъде създаден партньор от доктора. Така се разваля и арката за булката на Франкенщайн, защото на този Адам не му трябва Ева. За чудовището тук вече има девойка, която се подмокря безпричинно всеки път, когато го види.

И за да обикне девойката чудовището, Гийермо използва елемента на съжалението – превръща Франкенщайн в роб, когото тя да съжали. Но с това прави и от доктора зъл господар, и така още преди историята на чудовището да започне, зрителят е подтикнат да възприеме доктора като антигерой. А уж трябваше да не е така – докторът трябваше да е протагонистът и чак с историята на чудовището да се превърне в антагонист. Всяко тренирано око може да види, че едно е било намерението, а друго се е получило, когато дел Торо е пробутал фетиша си към чудовища в историята на Мери Шели.

Същият този проблем – превръщането на сиви образи в черно-бели – води и до няколко нелепи сцени. Например откриването на Франкенщайн от Елизабет. Дори не е измислена приемлива причина за това. Докторът иска да покаже проектите си на Елизабет, дърпа я нагло за ръка пред брата-годеник в един момент, а в следващия я зарязва долу и тръгва с брат си нагоре. На доктора му е през оная работа за брат му – как така удобно в този момент нещата се променят не знам. Един прост, недомислен и претупан момент, най-вероятно скалъпен по време на снимките. Малък детайл, който говори много за тази творба и колко много такива малки неща са заметени под килима. Но това пак е бял кахър в сравнение с отредената на доктора роля на злодей.

Той непременно трябва да извърши злини във филма на дел Торо, защото режисьорът е човекомразец и видимо заема страна, което довежда до нелепата сцена със застрелването на Елизабет. Докторът иска да убие Франкенщайн, и логиката на дел Торо е, че Елизабет ще се пожертва за него. Точно така и става, но с един пагубен детайл – докторът стреля право към Елизабет, ужким за да застреля Франкенщайн. Това е безсмислено. Елизабет е пред него през цялото време и бива застрелеляна в доста отдалечена от чудовището точка. Такива сцени не се правят така. Ако моята любима стои пред човека, когото искам да убия, и той също е добряк и не иска да я нарани, аз не бих стрелял въобще. Единственият начин тази сцена да бъде смислена беше, ако Елизабет стоеше другаде, чудовището беше само, и в последния момент тя бе скочила пред него, за да го спаси. Но Гийермо Дел Торо, както вече трябва да сте разбрали, не е човек на тънката мисъл и се е опитал да пресъздаде нещо, което е виждал хиляди пъти – и се е провалил.

По същия начин се проваля и в създаването на сиви образи – той просто ги карикатуризира още повече, защото не е зрял за многопластови истории като тази на Мери Шели. Разказваческите му имения са останали просто на ниво приказка. За което е показател и случващото се при слепия старец. Това е ключова част от романа – случката, която поражда чувството на обич и принадлежност у чудовището, както и сблъсъка му с човешките предразсъдъци. В романа чудовището се сближава със стареца, когато останалите членове на семейството са навън. То вярва, че когато той го представи на тях, те ще го приемат. Обаче не се случва така – те дори не изслушват стареца и нападат чудовището, само защото изглежда като такова.

Но във филма, тъй като дел Торо смята, че може по-добре от Мери Шели, се е опитал да подсили сцената. Добавил е вълци, които нападат стареца, а чудовището бива заварено от семейството в неудобна ситуация. Такава, която те да си помислят, че той е наранил стареца. Това не подсилва сцената, а я затъпява. Заблудата дава мотив на семейството – и те нападат чудовището с мотив. А в оригинала няма мотив, което е и смисълът на сцената – нападението става само защото е чудовище, защото така се показва суровата природа на човека. Именно това е събитието, което поражда отчужденост и омраза към човешкия вид.

В този филм чудовището постоянно изпада в кофти моменти и, въпреки че разполага с дар слово, в нито един от тях до срещата с капитана не излага позицията си, а просто бяга. Например при застреляната Елизабет можеше да покаже раната ѝ, както и оръжието, което беше до доктора, но той сам избира доволно да остане в позицията на вечнонеразбран.

Въобще много е криворазбрана историята на Мери Шели. Чудовището Франкенщайн не мрази хората, защото са били заблудени – той ги мрази, защото не го приемат само заради вида му на чудовище. И искрено копнее да бъде приет. Всичко това изгражда кулминацията на романа и придава сила на конфликта между доктора и чудовището. Чудовището иска партньор, който да го приеме такъв, какъвто е, докато докторът не му дава такъв. И тогава чудовището се кълне да му върне същото зло. Щом чудовището е лишно от обич и семейство, и докторът не може да ги има. Така то го следва и напада близките му. Око за око, зъб за зъб.

Това също подсилва мотива на доктора да не иска да създаде партньор на чудовището – вече е създал едно без никакви предпазни мерки и е погубил живота си заради него; не може да направи същото отново. Не може да рискува собствения си вид, създавайки булка на чудовището, която да роди от него и да застрашат цялото човечество. Този път трябва да помисли за последствията.

Всичко това е отслабено във филма, целият мислен багаж е заменен с емоционален такъв заради малките промени, които, натрупвайки се, погубват многопластовата структура на нишката създател-създание. Всяка промяна, направена от дел Торо спрямо източника, затъпява оригинала толкова много, че в опита си да направи крачка напред, той е извървял поне три назад. Франкенщайн на Мери Шели има безброй достойнства и е гениална творба, а аз дори не мога да се нарека истински фен – но щом аз бях толкова подразнен от направените промени, не мога да си представя как би реагирал един истински почитател на романа пред тази катастрофална адаптация.

Хайде, обяснете ми в коментарите всъщност колко добре Гийермо Дел Торо е разбрал романа на Мери Шели и колко добри са промените в историята направени от него. 😊

Моята оценка:
История – 3
Герои – 3
Режисура, ефекти и актьорска игра – 6
Eлементи на изненада – 2
Теми за размисъл – 4
Емоционален заряд – 3
Фантастични елементи – 5
Саундтрак – 6
Старание на екипа – 5
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 5

Обща оценка: Добър (4.20)