Пришълците отново мачкат

Когато двамата с Драго седнахме да гледаме „Пришълецът: Ромул“, докато осветлението в салона гаснеше, си споделихме с по едно изречение какво искаме от филма. Той каза „искам да повтори атмосферата на първите два“. Аз казах „да, но искам и малко да надгради“. Накрая и двамата останахме доволни. Естествено, никой от нас не каза „искам да е на нивото на първите два филма“, защото това е невъзможно по ред причини. Максимумът му беше да е по-добър от 3, 4, „Прометей“ и „Завет“, който максимум си го постигна. Въпреки че в по-детайлния обзор по-долу ще отбележим някои малки критики, като цяло в общ план не мисля, че е имало какво повече да искаме от Alien: Romulus.

Филмът започва с малко по-дългичка интродукция, в която да ни запознае с героите. Обикновено в хорърите третирам тези сцени като загуба на време, но в случая не бях прекалено подразнен, даже имаше наченки на интересни идеи, доразвиващи света на Пришълеца. Главната героиня има чаровен брат с проблеми в развитието, който всъщност не е истински брат, а андроид. Живеят на миньорска планета, където не виждат слънчева светлина и са практически роби на корпорацията Уейланд-Ютани. Животът в този свят е толкова гаден, че почти си струва да се изправиш срещу непобедим извънземен изрод, ако това ще ти даде шанс да го подобриш. Ридли Скот още навремето си е казвал, че в неговата глава „Пришълецът“ и „Блейд Рънър“ са в един и същи свят и явно Феде Алварес е уважил насоката. Двамата главни герои се събират с компания познати, които са открили носещ се над планетата изоставен космически кораб (затваряме си очите доколко е реалистично шепа хлапета да открият кораб с важен товар, който корпорацията пропуска и оставя да си се рее из космоса). Идеята е да го похитят и да го използват, за да избягат на по-добър свят, но, разбира се, веднъж щом се озовават на него, бързо разбират, че не им трябва да разбират тайните му и най-доброто, на което могат да се надяват, е просто да оцелеят…

Феде Алварес твърдеше, че се е постарал в този филм да изпъкне човешкият елемент, което малко ме беше притеснило, че ще пробва твърде големи драматизации. Няма такова нещо, уцелил е точната доза. Има интересни наченки на трогателни моменти, има го и отново поставен въпросът доколко андроидът може да се смята за човек (естествено, той е най-интересният персонаж, а актьорът – Дейвид Джонсън – изпъква), но това е само глазура на тортата, която не отнема от ядрото – ужасите с пришълците. И те определено са на ниво.

Имаме изобилие от сцени с фейсхъгърите, които неуморно дебнат жертви за импрегниране със зародиши на реалния пришълец. Добро впечатление ми направи, че тук персонажите не са толкова малоумни, колкото в предните филми, където сами си завираха лицата при уродливите същества, а напротив – даже дават максимума от себе си, за да се предпазват от заплахата, и постигат немалко успехи. Като цяло, действията на персонажите са логични и обясними, дори когато са емоционални и неразумни. След това имаме и достатъчно количество сцени с баш пришълците на нивото, което можем да очакваме. Апогеят с тях е една нелоша сцена, в която битката се води при условия на нулева гравитация. Тя доказва и изобретателността и уменията за оцеляване на главната героиня, с които момичето ни става още по-симпатично.

Най-доброто за мен идва накрая, когато се случва и споменатото от мен надграждане. Не знам върлите фенове как ще реагират, тъй като идеята малко напомня на доста оплювания, макар и недотам справедливо, „Пришълецът 4“, но мен ме изкефи доста. Бих я обсъждал в подробности, бих я гледал пак с удоволствие, но не искам да ви спойлвам. Първите час и половина проявяват осезаемо старание да възпроизвеждат стари силни моменти и да ни удрят по носталгията, така че последният половин час постъпва правилно с опита да вкара нещо ново и за мен този опит е повече от успешен. Не говорим за тотално излизане от атмосферата, каквото правят последните два филма, а просто за развиване на идеята още малко, колкото да не е всичко еднакво.

Впрочем, има и още един елемент за обсъждане, който явно възпалява немалка част от критиците на Запад. Стабилно екранно присъствие има покойният Иън Холм, благодарение на чудесата на изкуствения интелект. Иън Холм игра вторичния антагонист в оригиналния филм от 1979 година, сега се завръща като друг андроид със същото лице. Честно казано, това наистина не е необходимо – аз отдавна не съм гледал „Пришълецът“ и дори не го познах, единствено ми направи впечатление, че има нещо странно в лицето му, но не задълбах, понеже все пак е повреден андроид и му отива. Персонажът си работи отлично и като нов андроид, когото не сме виждали досега, не е нужно да се усложнява канонът само и само за фенсървиза да се завърне някоя стара муцуна, и то на актьор, който вече не е между живите и не знаем дали би се съгласил да се използва лика му след смъртта. На мен лично не ми попречи, но ако някой се дразни на навлизането на AI в живота и изкуството, да се чувства предупреден.

И така, „Пришълецът: Ромул“ ще заеме високо място в класацията ни за най-добри филми на годината не защото е някакъв шедьовър, а защото ни доставя всичко, от което имаме нужда. Уважени са носталгиците, уважено е новото поколение, уважено е практически всичко постигнато от франчайза досега, уважени са и хората, които не искат да гледат просто сухо повторение на старото. След като тази най-основна цел е постигната, всякакви малки кахъри и критики стават излишни. Изводът ни в крайна сметка е – беж в кината да гледате „Пришълецът: Ромул“, заслужава си.

Моята оценка:

История – 5.50
Герои – 5+
Режисура и ефекти – 6
Актьорска игра – 5+
Eлементи на изненада – 5
Теми за размисъл – 5
Емоционален заряд – 5+
Фантастични елементи – 6+
Саундтрак – 5.50
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 5.50

Общ успех: Отличен (5,60)