Тялото като затвор за душата

Ако някога сте били обсебени от творба с измислен свят – дали книга, игра, филм, сериал или дори песен. Ако тази фантазия е била единственото ви спасение от гадостите на живота. Ако сте се чувствали неразбрани или неприети от масовката хора около вас. Ако сте се борили с желанията си, мечтите си, идентичността си, за да паснете на очакванията и наставленията на околните. Ако харесвате арт филми, нестандартни и странни сцени тип „Туин Пийкс“ или „Дони Дарко“ и търсите нещо, което да ви разчупи светогледа и да ви замисли. Ако можете да възприемете творба като изповед на създателя й, без да налагате своите предварително формирани мнения, очаквания и нагласи. Тогава „Видях блясъка на телевизора“ е за вас.

Въобще не бях подготвен бавна драма с елементи на хорър да ме отвее така. Нямам проблемите и гледната точка на автора (за тях и за реално казаното от него ще ви разкажа по-долу, но ще ви предупредя като стигнем тази секция, защото в нея ще има спойлери), но въпреки това явно не са чак толкова далеч от моите, защото почувствах филма дълбоко и видях себе си в него – репрезентиран и разбран. Някога замисляли ли сте се защо вече 14 години пиша в този сайт, без да печеля нищо от него, защо отделям толкова много от свободното си време в прослава на фантастиката? Това е защото тя ми е дала много докато съм растял и продължава да ми го дава и сега – в моменти, в които имам нужда от нея. Като убежище, като свят, в който да избягам и да съхраня себе си от опитите на околните да ме смачкат или оформят по техен образ и подобие. Като урок за различността и приемането на околните с уважение и добрина, макар и те да са в други обстоятелства и с други цели и желания. Като прозорец към тяхната гледна точка. Като извор на идеи как да продължа напред и да подобря себе си и околната среда. Като източник на надежда, че идеалният свят в главата ми не е невъзможен за реализация, че мога да направя крачка към него, стига да имам смелостта да поема огромния риск от провал, че дори когато нещата изглеждат зле, все има за какво да се хвана и задържа. Всичко това е събрано в една алегорична история, разказана със силна емоция в I Saw the TV Glow.

Разбира се, мнозина не успяват да харесат филма, той определено не е за всеки. Оценката му в Rotten Tomatoes е сравнително висока – 84%, но в IMDB е ниска – 5.8. Може би трябва да си преживял определени неща, за да го разбереш и почувстваш, трябва да имаш дълбочина на вътрешния си свят и емоционална интелигентност. Хората, които не го харесват, просто не са в таргет аудиторията. И в това няма нищо лошо – за всеки влак си има пътници, няма влак, в който всички да са пътници. Но конкретно този влак, макар да е с ясна идея за дестинацията си, все пак кани всички, за да им подари едно ново пътуване. Дори и на машиниста да му е ясно, че някои ще слязат още на първата гара.

Кратко ревю без спойлери

Оуен и Мади са ученици в предградията на някакъв провинциален град и растат неразбрани. Усещат, че нещо не е наред с тях, но не знаят какво е точно и няма кой да им помогне. Двамата се запознават и сприятеляват покрай долнопробен 90-тарски тийн-сериал за две момичета, свързани духовно, които се борят с ужасяващия злодей господин Меланхолия и неговите чудовища, които им изпраща всеки епизод. Постепенно елементи от сериала започват да се прокрадват в истинския живот и Оуен се затруднява да различи реалното от лъжата. Не мога да ви дам повече информация за сюжета без да навляза в спойлери, само ще ви кажа, че обратът е превъзходен и с отлична реализация, а финалът е много силен откъм емоционален заряд, макар и гаден. Някои го интерпретират по-позитивно, мен лично ме разрева. Определено си струват по-бавното начало.

Макар и да не са много словоохотливи, Оуен и Мади някак успяват да се разберат и да си предложат подкрепа един на друг. В техните отношения няма нищо сексуално – Мади е лесбийка, а Оуен още е много далеч от осъзнаване на сексуална или каквато и да било ориентация, така че двамата няма как да си паснат като любовници, а и така или иначе въобще не им е до това. Няма как да си готов за любов, преди да си осъзнал и приел себе си, преди да си решил какво искаш да постигнеш и как искаш да живееш.

И двамата актьори са убедителни в образите си, но категорично Джъстис Смит е по-добрият. Заковава образа си във всичките му сцени, с глас, с дишане, с поведение. Бриджит Лънди-Пейн е твърде апатична и неемоционална, което работи добре в началото, но при възрастната й поява трябваше да се промени, за да има повече ефект.

I Saw the TV Glow е много повече драма, отколкото хорър, но въпреки това има няколко доста страшни момента. Или по-точно не страшни, но визуално впечатляващи и създаващи отчетлив дискомфорт. Те са по-скоро психологически, метафизични, вероятно подпомогнати от някакви халюциногенни вещества при създаването им, но много яки. Като за скромен бюджет и инди-филм има адекватни ефекти – определено не блокбъстърови, но подходящи за целта, атмосферата, стила и посланието. Визиите и кадрите определено са добре измислени, дотолкова, че правят впечатление вниманието към детайла и техническото изпипване.

Както вече казах, историята е алегория за личните преживявания на автора. Красотата на добрата алегория е, че всеки може да я възприеме и интерпретира сам за себе си, според своите си разбирания и опит. Не е нужно да сте минали през изпитанията на Джейн Шьонбрун, за да сте посветени във визията й, а просто да имате някоя своя драма, която да сте преодолели и която да ви сближи с двамата объркани младежи. Дори да възприемете историята изцяло буквално, пак работи супер. След финала няма дефинитивен отговор на основния въпрос, така че и отговора можете сами да си изберете. Няма правилен начин за чувстване и интерпретиране на филма – както и да ви е повлиял на вас, валидно е и преживяването си е ваше. Ако пък не ви е повлиял – радвайте се, че не сте толкова счупени, че да се промуши той през някоя пукнатина и да ви трогне.

Все пак, ако искате да разберете какъв е оригиналният замисъл, четете надолу. Предупреждавам обаче – има не само спойлери, но и дискусия по теми, за които вече не е модерно просто да се говори и приема чужда гледна точка. Наистина ви съветвам първо да изгледате филма и чак след това да продължите с текста.

Интерпретация, обяснение и влияния на I Saw the TV Glow

Режисьор и сценарист на I Saw the TV Glow е Джейн Шьонбрун. Родена като мъж, Джейн сега е небинарна и предпочита местоимението „те“. Да, знам, 80% от вас вече посягат към бутона за излизане от тази статия, други 15 вече са натиснали капс лока и са изпукали пръсти в готовност да пишат гневен коментар, но преборете се с този инстинкт, защото ще пропуснете шанса да видите друга гледна точка. Не забравяйте, че и „Матрицата“ е създадена като транс алегория от братя, вече сестри, Уашовски.

Джейн е написала сценария само 2 месеца след като е започнала прехода си, в момент, в който е трябвало да напусне дома си, семейството си и всичко, което й е носело някаква стабилност и приземеност. Искала е да излее душата си и страховете си, но не директно, а чрез алегория – както го е правила фантастиката едно време, докато е растяла. И се е справила чудесно. Сюжетът не се стреми да е реалистичен и приземен, а е по-скоро метафизичен, ориентиран към спомените и чувствата. Всъщност, целия може да се възприеме като един голям накъсан спомен. Това веднага рефлектира върху повествованието, което е нелинейно и на моменти объркано и чупещо четвъртата стена, и, разбира се, върху стила, визиите и озвучаването на филма, цветовете, светлините, кривите ъгли. Джейн слива носталгията си по младините, детството, фантазиите и културата на този период със страха и дискомфорта от порастването в неподходяща за теб среда. Двете са неразривно свързани, така както в живота съчетаваме репресия на търсеното и желания си Аз с пускането му на свобода и адаптирането му към моменти, в които Аз-ът може все пак да намери щастие. И, разбира се, всичко е оцветено допълнително от спомените и емоциите – неслучайно късното повторно гледане на сериала носи на Оуен съвсем различна емоция и тотално скъсване с всякакви остатъчни надежди и комфорт от детството.

Транс тематиката е очевидна още преди да започне да се развива какъвто и да било сюжет. В много от сцените, включително първата, основните цветове са бяло, синьо и розово – цветовете на транс знамето. Често в гамата се намесват отровното зелено и сивото като антипод, убийци на чистото и искреното. Червеното е междинния свят, границата между двата свята, моментите, в които единият прелива в другия. Колкото повече време минава, съответно Оуен хаби с фалшивия си живот, толкова по-тъмни и слабоосветени стават сцените. За да изпъкне накрая контрастът с блясъка в гърдите на Оуен. Гласовете на Оуен и Мади звучат като модифицирани – неговият като по-женски, а нейният по-мъжки, но са истинските гласове на актьорите, просто те са се постарали да ги направят така, за да прокарат тематиката по-добре. Джъстис Смит е открито хомосексуален, а Бриджит Лънди-Пейн е небинарна, така че тематиката е близка и до тях и им е напълно ясно как да я представят по-добре с образите си. И за двамата не бих предположил нищо такова като просто ги гледам.

Авторката, разбира се, се идентифицира с Оуен – растящ неразбран и неприет от обществото. Майка му го обича и се опитва да го пази, но не го разбира и не знае как да му помогне, а баща му го ограничава с абсурден час за лягане, кара му се, че изобщо споменава за интерес към момичешки сериал. Когато го вади от телевизора и го държи над тоалетната да повръща телевизионни образи, се опитва да избие от главата му дисфорията с тялото и търсенето на истинския си аз. През цялото време бащата е заплашителен образ, който спира Оуен от това да стане човека, който се нуждае да бъде, а сериалът е единственото му бягство, единственият начин да се почувства видян и разбран, макар и да не разбира точно как.

Тук е интересен моментът, че за целия филм бащата има само една реплика. Реално човекът прави нещо съвсем нормално – изразява недоволство, че синът му иска да гледа женски сериали. Няма скандали, няма натякване, не го бие, не му се кара, възможно е дори да не е нито хомофоб, нито трансфоб, просто да му трябва съвсем малко ограмотяване, за да разбере какво става и да окаже подкрепа на детето си (едва ли е така, видимо майката се страхува от него, но все пак нищо осъдително не е казано изрично). Въпреки това, присъствието му е заплашително, а в едната сцена изглежда направо чудовищен и зомбифициран. Това е изразяването на страхът на Оуен, и реално на всеки ЛГБТ+ човек, от разкриването пред близките и тяхната реакция. Оуен много добре знае каква ще е тя и затова си мълчи, не допуска дори мисли за идентичността си, за да не наруши покоя на средата си и хората около него. Реално, по-страшно е това, което си представяш, че може да стане, от това, което най-вероятно ще стане. И когато всичко в средата ти изглежда враждебно, то нямаш основания да очакваш нещо хубаво от родителите си. Особено ако те се държат с теб като с малоумно дете дори след като си пораснал.

Джейн пише Оуен така, както би могла и тя да живее, ако не се осмели да започне прехода си. Скучен потиснически живот, който го мачка и задушава все повече с напредване на времето. Тотална липса на интерес у околните към неговия проблем, до степен, в която той не смее да ги погледне в очите и се чувства принуден да им се извинява, че е различен и че изобщо е привлякъл някакво внимание със съществуването си. Не е необходимо да са отявлено враждебни, въпреки че има известни утежняващи ситуацията заяждания, достатъчно трудно е да живееш сред хора, които няма как да те разберат и нито искат, нито могат да ти помогнат. Това са страхове и преживявания, през които режисьорката и сценаристка лично е минала и много ефективно е пресъздала в лентата.

Оуен не се осмелява да се довери на вътрешното си усещане, притъпява го и се опитва да пасне в обществото, съответно си носи последствията. Не мисли за своя нестандартен Аз, за да не го направи истински. Единствената му утеха, е че блясъкът на телевизора, красивата истинска личност, продължава да е вътре в него. Това е метафора за изкуството, което ни помага да откриваме и пазим себе си, да продължим напред въпреки маските и ролите за пред обществото и неговия натиск върху нас. Видимо, то може да е опасно, ако се пристрастим твърде много към него, до степен, в която да изкриви нас и реалността ни. Голяма част от живота ни на възрастни се състои в спомени за детството ни, за по-добри периоди, в които сме били по-обнадеждени, че ни чакат хубави неща. Дори и тези периоди да са въплътени в творба, заради която сме научили нещо за себе си и сме започнали себеосъзнаване. Дори и колкото повече да остаряваме, толкова повече да намалява ефектът от изкуството, толкова по-далеч да изглежда спасението в него. Но без него не можем. Донякъде финалът на историята е самоубеждаване за Джейн, че е поела по правилния път, започвайки прехода си, че не би могла да издържи дълго ако избере конформизма и потисне транс идентичността си. И предупреждение за всички тези, които се страхуват да послушат себе си и да поемат отговорност за развитието си.

В същото време, във финала, колкото и да е сдухващ, има и нотка надежда. Блясъкът на телевизора, истинската личност, все още е в Оуен въпреки всички години на страх и потисничество, въпреки приближаващата смърт на тялото. Мади вече му е казала как да се освободи, той само трябва да се осмели. Изборът дали да го направи или да продължи по същия начин, е негов. Дори може да се твърди, че това освобождение рано или късно ще дойде. Все пак, начинът на Тара и Изабел за връщане в света на сериала е те да бъдат заровени. Когато Оуен умре, той неминуемо ще бъде заровен, значи може би Изабел ще бъде освободена от Среднощния капан на господин Меланхолия и ще се върне в истинския си свят. Моето усещане при гледане на финала беше доста по-депресивно, защото все пак в последната сцена Оуен продължава да затъва все по-дълбоко и да се извинява на всеки срещнат, неразбран и полуубит. Значи може би всички тези позитивни интерпретации са гола вода и реалният извод е, че Оуен е обречен да си умре така, като зомби, барабар с блясъка на телевизора в себе си. Мади я няма, родителите са мъртви, телевизорът е изгорял, а сериалът е канселиран и шести сезон никога няма да има.

Повод за започване на цялото пътешествие в главата на Оуен е срещата с Мади и сериала. Мади е открита лесбийка и именно тя задава на Оуен въпросите, които да го накарат да започне да се съмнява. През цялото време Мади е доста по-напред в своето осъзнаване, тя зарибява Оуен по сериала и се опитва да го дърпа в другия свят, даже може да се каже, че той дърпа нея назад (така както Изабел „is a little bit of a drag“ за Тара в The Pink Opaque). Тя е другата страна от Джейн по време на прехода й – силната, смелата, нахаканата, която преодолява страховете си и се отправя на пътешествието към непознатото, за да бъде себе си. Същевременно, двамата се обичат и допълват, не могат просто да се изоставят завинаги, без да се сещат един за другиго. Кой друг би могъл да ги разбере така, да изгради с тях такава идеална духовна връзка, каквато имат момичетата в сериала? Това са две части на една и съща личност – Джейновата.

Естествено, на Мади също не й е лесно и посланието на авторката далеч не е „хайде всички да ставаме транс, много е яко“. Тя също изпитва трудности да си намери място в света, дори след като се е осмелила да направи пътешествието си. На Оуен тя му изглежда като шизофреничка, вкопчила се в долнопробния сериал от детството, отказваща да порасне и да живее като нормален човек. Ние така и не разбираме какво става с Мади след като Оуен отказва да я следва и втория път. Една от интерпретациите на неясния й финал е, че тя се самоубива (буквално се заравя под земята), неспособна да живее дори и след прехода си. Естествено, по-романтичната е, че всичко е истина и тя просто се е отказала от Изабел и се е върнала в света на сериала, но няма как да сме сигурни, че точно тази се е реализирала. В транс-терминологията има немалко препратки към смъртта. Раждането на новата личност значи смърт за старата. Старите имена на транс-хората се наричат „мъртви имена“. Дори и да приемем версията със самоубийството – то може да е само убиване на старата личност, за да се появи новата и тя да живее щастливо, макар и без Оуен/Изабел до себе си. А може и самоубийството да е реално, но да освобождава душата на Мади от затвора на тялото да търси други светове из съзвездията и митологията, прожектирани върху нея по време на монолога й, като в крайна сметка душата може да намери свят, по-подходящ за нея. Какво значи това за Оуен – той в крайна сметка трябва да реши за себе си. Да, решението му очевидно е грешно, то е манифестация на интернализираната трансфобия, която много транс-хора имат, и много критици са несъгласни с него, но кои сме ние, че да го съдим и да му казваме как да живее живота си? Важното е, че все още е жив и блясъкът е в него, а докато е жив, има време, съответно, надежда – there is still time – надписът на улицата пред тях.

Господин Меланхолия е най-лесният за обяснение образ – той е постоянната депресия, срамът от критата от околните същност, чудовището, което ги саботира и им пречи да бъдат себе си. Епизодичните чудовища, които праща на героините, са психологически проблеми, хулигани и всякакви трудности, които те трябва да преодоляват докато растат. Сладоледеният човек е персонификация на детството на авторката – хем забавно и приятно, приобщаващо (всички деца обичат сладолед) хем разкривено и ужасяващо, защото всичко е пречупено през призмата на транс човек, който не осъзнава защо като дете е различен от останалите.

Телевизионният екран в тази история е метафора за половата дисфория. Зрителят е далеч от екрана и наблюдава ставащото в него, без да участва. Същевременно хората в телевизора играят роля, не са истинското си аз. Шьонбрун казва, че транс-хората са обвинявани, че си измислят, че си търсят внимание, но истинската роля, която играят, е тази на нормални хора с правилните тела за себе си, угаждащи на обществото. И няма как от време на време да не се чувстват все едно гледат други версии на себе си по телевизията – фалшиви образи за околните. Бързото минаване на времето е друго проявление на дисфорията – когато си толкова фокусиран и уморен от поддържането на роля, нямаш време да се насладиш на живота и той се изнизва неусетно покрай теб, без да му се насладиш.

Голямо вдъхновение за Джейн, според думите й, са били „Туин Пийкс“ и „Бъфи – убийцата на вампири“. Целият саундтрак е написан като за Twin Peaks, музикалните сцени са като взети от трети сезон. Името и в известна степен функцията на Мади повтарят Мади, братовчедката на Лора Палмър. Името на заведението (Double Lunch -> Double R) и функцията му като селска сцена за инди-артисти и място, където реалното и нереалното се сливат, електричеството като портал към друг свят също са препратки към него. Докато в „Туин Пийкс“ тялото на Купър е превзето от демона, влязъл в истинския свят, тук е обратното – Тара и Изабел са затворени в телата на Мади и Оуен във фалшив свят. И докато Сара Палмър, също кух съд за друго същество в Twin Peaks: The Return маха маската си и разкрива демона Джуди, криещ се в нея, Оуен, обратно, разрязва гърдите си, за да разкрие истинският си аз, криещ се във фалшивата обвивка. Господин Меланхолия доста напомня на Боб от сериала, култовия демон с ужасяващите физиономии. Дори бащите на Оуен и Мади имат паралели с Лийланд Палмър – тихи убийци на децата си. И също като Купър в черната хижа, Оуен не може да излезе от затвора си. Кадърът с тъмнината върху лицето му докато гледа фалшивата версия на The Pink Opaque също ми напомни за култовия сериал на Линч.

Образът на Тара в Бъфи е бил Джейновата тийн-обсесия и пример за подражание. Затова и едната от героините в The Pink Opaque се казва Тара, а актрисата от Бъфи – Амбър Бенсън – тук се появява като майката на съседското момче, при което Оуен уж спи. Джейн е била вманиячена по убийцата на вампири като малко момче, но се е страхувала да говори за това, защото това е „момичешки сериал“. В началото хомосексуалните теми и намеци в Бъфи са доста скрити и алегорични, откритите лесбийски моменти идват по-късно, но дори и преди тях сериалът е доста силен повод за куиър хората да започнат да се осъзнават или поне да си задават въпроси. В едно от интервютата Джейн си спомня сцена от Бъфи, която много я е впечатлила – когато Бъфи признава на майка си, че е убийца на вампири и майка й я пита „А опитала ли си да не бъдеш убийца?“. Бъфи говори за това колко иска да бъде като другите момичета, да обсъжда момчета и да пише домашни, но вместо това трябва да спасява света. „Епизодът много ми повлия по причини, които тогава не разбирах напълно“, казва Шьонбрун.

Въпреки че доста подробно проучих и ви разказах за транс-тегобите на авторката на филма (все пак днес започвала Transgender Awareness Week – научих за нея при последната редакция на текста, така че по съвпадение се вписвам в нея) и въпреки че минах през много коментари на транс-хора, за които филмът се е оказал животопроменящо преживяване, отново ще повторя, че изобщо не е необходимо вие да минавате през същите проблеми или да имате нещо общо с ЛГБТ. Попаднах на отзиви от всякакви хора, включително на консервативни християни, които просто са го харесали, защото са видели нещо друго за себе си. Видях изповеди на хора, които живеят с аутизъм или някакво друго нестандартно състояние и също са видели себе си, плакали са, когато са се почувствали видяни и представени, съответно това ще бъде най-любимият им филм на всички времена. I Saw the TV Glow е превъзходен не заради някакви политкоректни послания, а защото е достатъчно абстрактен и метафоричен, че да даде възможност на всеки да се припознае в него. Има тук-таме разни активисти, които казват „о, не, цис хетеро хората няма как да разберат този филм, той не е за тях“, но като цис мъж, който няма желание или намерение да си сменя пола или да носи рокли и перуки, съм категорично несъгласен.

За мен историята на Оуен е въплъщение на ужаса ми от монотонния конформистки живот на възрастен. Усещам, че имам някаква искра в себе си за нещо повече, но не я познавам добре и няма как да знам дали е правилно решение за мен да зарежа добре платената си работа и да развивам това, което така или иначе никой не разбира. Може да се окажа тотален бездарник и разрушавайки кариерата си да се обрека да не изкарам никога нито лев повече. Може скучната монотонна работа, която ми дава сигурност, да е единственият ми шанс да постигна нещо в този живот. Може да си мисля, че имам блясък от телевизор в себе си, но всъщност да съм най-обикновено зомби с празни надежди и делюзии. И напълно разбирам страха му от риска и разбиването на покоя. Напълно разбирам защо отказва на Мади и позволява на родителите си да му се качват на главата и да го спират. Едно, че познатото зло е по-малко страшно от неизвестното, и друго, че в състоянието на страх и депресия има известен комфорт, който също може да е пристрастяващ. Когато ти се струва, че си на дъното, няма как да падаш по-ниско, съответно, по-добре да си го направиш що-годе поносимо и да стоиш в него, отколкото да тръгнеш да се катериш нагоре само за да паднеш още по-ниско. Колкото повече напредва животът, толкова повече багаж се трупа и по-трудно става да излезеш от руслото и да започнеш отначало. Напълно разбирам и тайната му надежда Мади да го хване и да го принуди да мине по този път, даже да го извърви вместо него като е толкова нахакана и оправна, защото ако трябва той сам да го прави, може да се окаже още по-непосилно, отколкото просто да продължи по същия начин и да си умре без да е приел страшната истина. Впрочем, иронично е, че Оуен се страхува от взимането на решение, от поемането на отговорност за себе си, от риска, свързан с търсенето на щастие, което толкова много се отличава от това на околните, и общо взето от абсолютно всичко, освен от сериала, който уж е направен точно да плаши такива като него. Но и това си е особеност на хоръра, отдавна е ясно, че ЛГБТ-хората се лепят на този жанр като мухи на мед, защото виждат себе си представени в чудовищата и/или жертвите им. Може би защото достатъчно неща в реалността ги плашат, по-трудно могат да се впечатлят от някое смешно 90-тарско чудовище.

Заключение

Ако не сте гледали филма и правилно сте чели статията, то сте пропуснали последните емнайсет абзаца, но ви е направило впечатление какъв ферман съм изписал за „Видях блясъка в телевизора“. Значи наистина филмът ми е повлиял – за по-плоските блокбъстъри едвам се насилвам да изкарам двайсетина изречения, тук изкарах ревю, анализ и есе. Филмът повдига наистина много теми за размисъл и изравя много заровени чувства, емоции, мечти и страхове. Работи върху подсъзнанието ви и детето във вас. Той е изповед, но и обяснение в любов към творбите, които са ни помогнали да преживеем трудностите и да стигнем дотук. Едновременно поклон и предупреждение за силата на носталгията. Ценен урок за родители и просто за хора – без значение по какво се различаваме от масовката, почти всички си имаме нещо отличително, което другите не разбират или не приемат. Важно е да се познаваме и да се приемаме, важно е да се развиваме и себеактуализираме независимо от обстоятелствата и страховете ни. Дали ще намерим щастие в края на крайщата – не е сигурно, но поне да се доближим до него и да сме наясно с нуждите си. Отзивите показват, че филмът не е за всеки, но ако случайно е за вас, то би трябвало наистина да ви хареса.

Моята оценка:

История – 6-
Герои – 6
Режисура, ефекти и актьорска игра – 6-
Eлементи на изненада – 6
Теми за размисъл – 6++
Емоционален заряд – 6++
Фантастични елементи – 5.50
Саундтрак – 5.50
Степен на оригиналност – 6++
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 4

Общ успех: Отличен (5,80)