izkustvoto na lova rr

Вечната битка с Хаоса или Как се убива бог?

Ревю на „Изкуството на лова”, книга втора от „Хрониките на Гробарите”, от Алън Камбъл и изд.”Бард”

6224_Izkustvoto-na-lova-booktraffic-bardПървата книга от поредицата „Хрониките на Гробарите” – „Море на призраците” ме впечатли с много неща – увлекателен, макар и мрачен сюжет, интересни персонажи, впечатляваща и добре изградена фантастична вселена и запомнящ се стил на автора, който едновременно е лесен за четене и изключително картинен. „Изкуството на лова” е достойно продължение, което успява да развие адекватно историята и да утвърди положителните ми впечатления от поредицата. Не липсват и някои слабости – например, както изглежда Алън Камбъл не е от бързите автори и отделя по няколко години на всяка една от творбите си. Това по принцип не е лошо, особено ако резултатът е качествен, но вероятно именно това забавяне е причината за някои леки разминавания в описания на определени персонажи.

В добавка към това – сюжетът е консистентен – втората книга продължава откъдето свършва първата и развива всички зачекнати сюжетни линии, но някои моменти не са достатъчно добре разгледани и изглеждат неясни. Например, някои детайли относно възрастта на унмерите и техните способности и общество, ролята на хаурстаф в цялата история, както и изобретяването на саламурата и замърсяването на световния океан с нея. Относно последното – в „Море на призраците“ бегло се споменава, че експериментите със саламура са започнали много преди последната война и разгрома на унмерите, докато тук излиза, че изобретяването на ичусаите (малките шишенца, разпръснати на дъната на моретата, от които безкрайно се излива саламура) е станало през войната и е резултат от сделка между унмерите и ентропатите. Разбира се, тази мъглявост може и да е целена от автора, за да му даде възможност да разбули постепенно мистериите на сюжета и истинската цел на ентропатите, но това не я прави по-малко объркваща.

Едно от най-забележителните качества на романа е начинът, по който Камбъл изгражда своята фантастична реалност – тя е пленителна по своему. Макар и да описва един обречен, пост-апокалиптичен свят – не спрямо нашия, а спрямо себе си от преди отравянето на моретата със саламура, той е успял да му придаде специфична ужасяваща красота и да го изпълни с чудовища и загадки. „Изкуството на лова” отделя специално внимание на някои от споменатите чудовища, които са меко казано кошмарни.

Алън Камбъл (не е от авторите, които пишат бързо)
Алън Камбъл (не е от авторите, които пишат бързо)

Темите за размисъл са все така оригинални и сложни, както в първата част. Доброто и злото са изключително размити като понятия – разбира се, има действия, които могат да се категоризират като изключително зли, но е трудно да се каже дали това важи за самите персонажи, които ги извършват и които имат свой мироглед и морал. Расите също не могат да бъдат категорично наречени добри или зли.

От едната страна са унмерите (които преди оприличих на елфо-атланти) с тяхната напреднала наука и жестоко, дори бездушно отношение към човешкия свят (и към всеки по-слаб от тях). Те олицетворяват типичните завоеватели, които гледат на новите територии като на източник на ресурси, а на местното население – като на жалки същества, незаслужаващи уважение. Техните изконни врагове и бивши роби – хората, естествено бихме могли да категоризираме като „добри”, защото сме жертви и не можем с нищо да се противопоставим на поробването и унищожението си. Но истината е, че ако хората притежаваха същите способности и технологии, те не биха били по-добри или по-малко деструктивни от унмерите.

Темата за сблъсъка на цивилизации е основата, върху която авторът изгражда цялата философия, заложена в творбата. Въпросите, вградени в сюжета, надграждат тази тема многократно. А именно – какви са принципите, които изграждат и движат света; съществуват ли граници на познанието, които не бива да бъдат прекрачвани; възможно ли е животът да надделее в една вселена, която изначално принадлежи на Хаоса? Дали си струва един свят да бъде спасен за сметка на друг, дали понятия като „естествено” и „извратено” наистина съществуват, при положение че сътворението не се подчинява на предначертани принципи?

Хубаво е, че в „Изкуството на лова” е отделено много повече внимание на персонажи, които преди бяха едва зачекнати. На първо място сред тях е Аргусто Конквилас – Господарят на драконите, унмер – предател, който помогнал на хората да спечелят последната война. Той дори е на корицата (представяйте си го по-стар и по-ръбат, и с може би по-футуристични стрели и колчан) и макар че не участва активно през целия сюжет, ролята му категорично е главна. Читателите имат възможност да научат повече и за тайнствената раса на ентропатите – интересни и зловещи същества, които обичат да бъдат възприемани като богове и обладават почти божествена сила.

Сюжетът, както споменах продължава точно от момента, където свършва първата книга (внимание, следват спойлери за първата книга!). Янти е подложена на изтезания от инквизитор на хаурстафите и в опит да си отмъсти, тя освобождава съзнанието си и избива по-голямата част от членовете на ордена, намиращи се в крепостта на полуостров Ел. Унмерите се възползват от настъпилия хаос, освобождават се от затворите си и превземат крепостта. Междувременно пристига Грейнджър на летяща колесница, въоръжен с копиращ меч и специална броня, които го правят на практика неуязвим. Той спасява Янти от инквизитора (докато съзнанието й сее смърт, тялото й все още е уязвимо) и я отвежда в гората, за да й даде шанс да се съвземе. Етан Маскелин в същия момент (заедно с хората си) щурмува крепостта, за да отвлече Янти и да я използва за свои цели. Той, обаче е поразен от летящата колесница на Грейнджър и е принуден да бяга, за да спаси живота си, но успява да задигне със себе си тайнствен кристал, който вероятно отваря портал към света на ентропатите.

След този експлозивен завършек на „Море на призраците“, пътищата на основните персонажи се разделят, а историята се поуспокоява, като следва премеждията на всеки един от тях. Янти е прелъстена от красивия, но коварен унмерски принц Паулус Марквета. Тя отказва да се вслуша в съветите на баща си и гласа на разума и се съгласява да се омъжи за него. Самият Марквета планира да отнеме властта на император Хю и да се провъзгласи за новия унмерски крал. Той е напълно убеден в победата си, тъй като има не само Янти на своя страна, но и могъщ покровител в лицето на „бог” Фиорел Формоменителят. Паулус дори планира турнир в зловещите Анейски палати, за да отпразнува коронацията и годежа си. Самият Конквилас, който е враг както на принца, така и на Фиорел, го предизвиква на двубой до смърт, който ще се състои по време на турнира.

Ролята на драконите в сюжета е по-скоро трагична.
Ролята на драконите в сюжета е по-скоро трагична.

Грейнджър успява да се спаси от кроежите на бъдещите си сватове, но има много по-сериозен проблем – копиращият меч постепенно взема контрол над тялото и ума му дотолкова, че той не е абсолютно сигурен дали е себе си, или е копие, което служи единствено на волята на меча. Останал без изход, той решава да потърси помощта на стария си враг Маскелин, който е гениален и вероятно би могъл да му помогне да се противопостави на „магията” на меча. Макар че не успява да осъществи плана си, Грейнджър в крайна сметка попада на Сисело – младата дъщеря на Аргусто Конквилас.

Маскелин следва собствената си съдба и в действителност е доволен от разгромяването на хаурстаф и завръщането на унмерите. Той вярва, че след като са си върнали властта, те биха могли (а и биха проявили желание) да пречистят моретата от саламурата. Междувременно, той изследва странния кристал, изпаднал от небесната колесница на Грейнджър и с негова помощ попада на Кобул – могъщ магьосник от смесена раса (т.е. полу човек- полу унмер), заключен преди стотици години от Фиорел на дъното на морето…

Основните персонажи са все така интересни и сложни; повечето от тях търпят значително развитие и промени, както в духовен, така и във физически план. Това важи най-вече за Грейнджър, който, както знаем, е гробар, а както вървят нещата – може да му се наложи и да изкопае собствения си гроб. Ролята на Грейнджър е дори по-значима в сравнение с първата книга. Неговата драма е въздействаща, а действията му печелят симпатиите на читателя. Имаме възможност да научим повече за характера и начина му на мислене – въпреки че той е упорит и непреклонен, Грейнджър често проявява изненадваща наивност и склонност да бъде подвеждан от лъжите на Марквета и от собствените си заблуди.

Янти е по-силна от всякога – силите й продължават да се развиват и тя вече е способна да унищожи всекиго – унмер или човек, стига да го пожелае. Някои тайни, свързани с произхода й доказват, че тя в крайна сметка не е следващата брънка в човешката еволюционна верига, както смята Маскелин. Макар и могъща, Янти прилича на баща си по своята наивност и си остава просто влюбено момиче. През по-голямата част от книгата тя е напълно заслепена от чувствата си към Марквета, дори когато истината за неговата природа е пред очите й.

Паулус Марквета и сянката му – херцог Кир, са коварни, прикрити и жестоки. Макар да са убедени в собственото си превъзходство, те не са нищо повече от хора (така де, унмери), които притежават неограничена сила и способност да предизвикват разрушения. „Младият” принц в действителност е няколкостотин годишен, но това не му пречи да бъде импулсивен, неблагоразумен, а понякога и направо глупав. Доказателство за последното е отношението му към Янти, от която до голяма степен зависи победата му. Вместо да се възползва от заслепението й и да я спечели с внимание и добро отношение, Паулус непрестанно я пренебрегва и гледа на нея като на бездушно средство, което ще му помогне да осъществи плановете си.

Deepgate Codex е друга поредица, написана от Алън Камбъл, която всъщност представлява дебютът му като писател и не е издавана до сега на български.
Deepgate Codex е друга поредица, написана от Алън Камбъл, която всъщност представлява дебютът му като писател и не е издавана досега на български.

Все още ми е трудно да определя отношението си към унмерите, тъй като освен студенокръвните и долни Паулус Марквета и Кир, сюжетът ни запознава и с Конквилас и Сисело, които са очарователни и до голяма степен положителни персонажи. Конквилас е всичко, което може да бъде един легендарен войн, и впечатлява не само със сила и ум, но и с емоциите си – той очевидно обича дъщеря си (която най-вероятно е и дъщеря на една от най-могъщите хаурстафи) и има пословично топли отношения с драконите. Освен това, Конквилас следва свой собствен кодекс на честта и от цялото му поведение лъха увереност, която се основава на собствените му сили (за разлика от тази на Марквета, който разчита на съветници и покровители). Наистина би било жалко, ако този толкова интересен и харизматичен персонаж отсъства от следващите части на поредицата.
Маскелин е все така разумен, пресметлив и студен. Неговата роля е по-малка, но приключенията му са интересни, макар и да са свързани с някои леко разочароващи моменти. Разрешена е загадката, поставена в първата книга – а именно, защо удавниците изнасят ключове на брега пред дома му. Отговорът е правдоподобен, но някак скалъпен и свързан с поне няколко малки допълнителни въпроса, които биха могли да се окачествят и като дупка в сюжета. Новият приятел на Маскелин – Кобул е впечатляващ, но също някак си недоизпипан. След невероятно ефектната му поява и чудовищната му сила, читателят очаква, че той ще бъде свързан със забележителен обрат или поне че ще има значима роля в сюжета, но нищо такова не се случва. В крайна сметка, възможно е да прибързвам в изводите си и Камбъл наистина да е намислил нещо специално за Кобул, което ще се случи в следващите книги.

Копиращият меч на Томас Грейнджър не само създава копия на притежателя си, които му помагат в битка, но и може да го пороби...
Копиращият меч на Томас Грейнджър не само създава копия на притежателя си, които му помагат в битка, но и може да го пороби…

Един общ недостатък на всички персонажи е, че те не успяват да осъществят добро взаимодействие помежду си. Всеки от тях буквално следва собствения си път и е дотолкова вглъбен в себе си, че пропуска да забележи неща, които са под носа му. Например Янти отказва да използва силата си, за да шпионира Паулус, дори когато има големи основания да се съмнява в любовта му. Същото важи и за останалите – увлечени от егото и плановете си, те правят грешки, които биха могли да ги унищожат (и в случая с Браяна Маркс изходът наистина е фатален).

Като стана дума за Браяна Маркс, бих могла да разкритикувам автора, че в сюжета буквално няма женски персонажи, които да са толкова интригуващи и забележителни, колкото тези от мъжки пол. Вярно – Сисело и Янти са силни, симпатични и значими, но и двете са просто момичета, които често се нуждаят от спасяване. Но, от друга страна, главните герои са повече от достатъчно (и някои – като Кобул, дори изглеждат леко излишни), затова не мисля, че на този етап от историята добавянето на повече играчи (били те мъже или жени) би допринесло с нещо към качеството на романа.

Финалът на творбата е зрелищен, макар и донякъде пришпорен. Последните страници поднасят както изненади и обрати, така и много драма и емоции. Съдбата на няколко от основните персонажи остава неясна, а напрежението достига връхната си точка, както подобава на един изпипан клифхенгър. За съжаление, следващият том от поредицата още не е завършен и за читателите, които подобно на мен са запленени от света на Алън Камбъл, остава да се надяват, че авторът ще се вземе в ръце и скоро ще предаде за печат следващата си книга, а „Бард“ няма да се бавят с нейния превод и издаване у нас.
БележникМоята оценка:
История – 6
Герои – 6
Стил на писане – 6
Eлементи на изненада – 5
Теми за размисъл – 6
Емоционален заряд – 5
Фантастични елементи – 6
Степен на оригиналност – 5
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5
Общ успех: Отличен (5.60)

Публикацията не е актуализирана от повече от една година, съдържанието може вече да не е актуално към днешна дата