Всичко се променя, всичко си остава същото…

„Централна станция” е роман, който представя живота на човечеството в далечното бъдеще. Не е уточнено колко напред във времето е разположено това бъдеще, но става дума за стотици години, изпълнени със сътресения, чудовищни войни, възходи и падения, и най-вече с фантастичен, необозрим технологичен напредък.

Човечеството отдавна е поело пътя към Звездите, хората споделят света с машини с изкуствен интелект, с Други – безтелесни същества (отделен интелигентен вид, еволюиращ на спокойствие в  Мрежата), с киборзи, с „месии“ със свръхестествени способности, и още, и още… Макар на пръв поглед светът да изглежда напълно различен от нашия, обикновените хора (използвам думата „обикновени” в най-общ смисъл) живеят горе-долу по същия начин, по който са живели и предците им – отглеждат семейства, изкарват прехраната си, влюбват се, умират… Всъщност, умират тези, които искат, другите се роботизират или стават част от Виртуалния свят, когато им дойде времето…

Действието в творбата се развива в Тел Авив – около огромната Централна станция, от която излитат космическите кораби от Земята, за да се отправят към човешките колонии из Слънчевата система.  В началото читателят би могъл да остане с впечатлението, че главният герой е Борис Чонг – мъж, който се връща от Марс, за да се погрижи за болния си баща. Ролята на Борис е значителна, но не е главна – романът не предава неговата история. Ако някой може да се нарече истински главен герой, то това е самата Централна станция, която е нещо повече от обикновен комплекс, има собствени загадъчни планове и мистериозни начини да се меси в съдбите на хората.

Трудно е да се обобщи сюжетът на „Централна станция”, тъй като романът подхваща много човешки истории и въпреки зашеметяващите фантастични елементи, е преди всичко философски и социален. Според автора, човешкият живот не е низ от истории с начало, продължение и край, а по-скоро низ от откъси – започнати и недовършени, въпроси, които остават без отговор, загадки, които остават неразрешени и с времето губят смисъл. Тази гледна точка се отразява в целия сюжет, прави го запомнящ се, но и объркващ и го откроява от повечето съвременни фантастики. На преден план изпъкват самите персонажи, а не делата им. Въпреки, че много от тях са странни личности със специфични черти, които ги отдалечават от общоприетата представа за нормално човешко същество, всички те по същество са хора и се стремят към същите неща, към които обикновено хората се стремят.

Представен е истински калейдоскоп от персонажи, който сам по себе си е интересен – особено като се вземе предвид, че дори и незначителните герои са описани детайлно и задълбочено. За читателя е лесно да ги разбере и да им съчувства, както и да пожелае да узнае повече за тях. За съжаление – в стремежа си да представи не само действащите лица, но и животите им максимално реалистично, Лави Тидхар малко е прекалил (очевидно умишлено). Той започва и прекъсва отделните истории една след друга, разкрива свързващите елементи и намеква за съществуването на нещо по-голямо, което засяга цялото човечество, но което не е основната тема на романа. Крайният резултат е един интересен, меланхоличен и сложен сюжет, изпълнен с интригуващи персонажи и още по-интригуващи, но едва засегнати загадки. Тъй като ми е трудно да резюмирам сюжета, предпочитам да обърна повече внимание на някои от действащите лица, на техните особености и посланията, които носят (но, доколкото е възможно, без спойлери).

Борис Чонг  е лекар, работил в родилните клиники на Централната станция, впоследствие отпътувал за колониите извън Земята, за да види свят и да се реализира. Той се връща от Марс, за да се погрижи за баща си Владимир, но още при стъпването на родна земя, случайно се среща с първата си голяма любов – Мириам Джоунс и осиновения й син – Кранки. Борис носи в себе си колективните спомени на семейството си (както и всеки друг негов роднина – сложно е), но това е по-скоро бреме за него, както и за баща му. Събраните чужди спомени не помагат на отделния човек да избягва грешките, да си вземе поука и да живее живота си по-правилно или по-пълноценно. Всеки трябва да изживее живота си сам, да повтори същите грешки, които са правили хората преди него, да направи свободен избор. Но, въпреки че това е очевидното послание, именно спомените привързват Борис към семейството му и го провокират да се върне там, където принадлежи. Това противоречие може би не е вложено умишлено от автора (а може би е?) и придава неочаквана дълбочина на неговата сюжетна линия.

Мириам Джоунс е добра жена със силно развито усещане за семейни ценности. Тя се грижи за Кранки, който е специален по много начини, не защото е пожелала, а защото няма кой друг да го направи. Чрез нея авторът поставя интересна тема за размисъл – а именно – за вярата и религията. Според Мириам, религията и вярата са необходимост, фундамент и нещо, от което както обществото, така и отделния човек се нуждаят, за да оцелеят. В същото време – Бог и особено такъв бог, който се меси в делата на хората, е излишен.  Това е доста провокативна теза, която би могла да подразни както вярващите, така и атеистите.

Друг персонаж с малка роля в историята, но с интересно послание и дилема е роботникът Мотл. Роботниците са ветерани от древни войни (споменах, че действието се развива в много далечното бъдеще), някога са били хора – войници, убити на фронта, а след това съживени като киборзи. Никой от тях не помни човешкия си живот, освен малки проблясъци. Те са травмирани от изживените битки, а битието им е още по-неприятно от факта, че отдавна са станали ненужни и оставени сами на себе си, те бавно се разпадат и оцеляват както могат. Въпреки всичко това и въпреки че Мотл е повече машина, отколкото човек, братовчедката на Борис – Изобел, е влюбена в него и успява да го „зарази” с любовта си. Тази идея, че човешките чувства и обикновените радости на живота могат да засенчат сложните обстоятелства и проблеми, в които хората понякога попадат, се повтаря като рефрен във всички представени истории.

Същото послание е по-добре развито в историята на Кармел – млада жена, която е … информационен вампир. Иронично, според роботниците, тези същества категорично не са хора и не заслужават човешко отношение. Тази теза, че ако не любовта, то обикновеният човешки живот може да бъде спасение, е изключително интересна и макар да изглежда очевидна, е нещо, което хората често забравят.

Лави Тидхар неведнъж изтъква на страниците на творбата си, че всички са хора, които страдат, обичат и се справят по свой начин с живота, макар и да изглеждат различно, макар и да са странни, или аутсайдери, или дори опасни. Това е стойностно послание, което трябва да се припомня от време на време и е особено актуално в днешно време.

Социалният елемент в „Централна станция” преобладава над фантастичния, но това не означава, че го засенчва. Светът, описан от Лави Тихдар, е толкова зашеметяващо ярък и високо технологичен, колкото нашият едва ли някога ще бъде. Може би съм песимист, но наистина не вярвам, че човечеството някога ще достигне такова ниво на развитие и че в същото време ще си остане човечество (ако съм съвсем честна – някои хора се „зомбират” от обикновен смартфон, какво ли ще стане, когато технологиите се развият…).

Богатството и сложността на тази футуристична вселена безспорно обогатяват сюжета, но в определен смисъл са и недостатък. Първо, защото може да стресне някои читатели, и второ – защото прави някои от аспектите на творбата неправдоподобни. Пример за това е Мотл – и като цяло роботниците. Читателите научават тяхната трагедия, както и че те са реликви, че просят за резервни части и е невъзможно да бъдат поправени и да живеят пълноценно. В същото време, в романа се срещат какви ли не други киборзи, които не са роботници и изглежда се справят нормално с живота. А технологиите в описания свят са толкова фантастични, че изглежда всичко може да бъде ъпгрейдвано до безкрай. При това положение, не съществува причина роботниците да не могат да се променят и да се впишат по-добре в общество, в което дори обикновените роботи са уважавани и полезни. Изглежда сякаш те самите са избрали да бъдат жертви… По-вероятно е авторът да жертва правдоподобността за сметка на социалните послания.

Друго нещо, което не мога да нарека нито предимство, нито недостатък на романа (защото това зависи само от възприятието на отделния читател), е мистериозността на сюжета. Както споменах, той се състои от откъслечни истории на интересни и добре развити персонажи (доста повече от зачекнатите в това ревю). Всеки е интригуващ и всеки един от тях би могъл да бъде главен герой на отделен роман, но вместо това получава само няколко страници. Освен това, отделни елементи във всяка една от историите намекват за някакъв План, за нещо голямо и значимо, което е започнало преди много години и което се развива с времето, за да постигне определени резултати. Не е ясно кой точно стои зад това и дали този странен синхрон не е просто случайност, макар че е по-вероятно да не е. Би било хубаво, ако Лави Тидхар беше обърнал повече внимание на този въпрос, вместо да го представи като мистерия – и то такава, която лесно може да бъде пренебрегната, заради историите на отделните персонажи. Това е нещо, което оставя усещане за недовършеност до такава степен, че започнах да се питам дали „Централна станция” не поставя началото на дълга поредица (случаят не е такъв, за съжаление).

Романът си заслужава да се прочете и вероятно ще се хареса на почитателите на фантастиката, както и на тези, които харесват по-дълбоките и провокиращи към размисъл сюжети. Въпреки това, не бива да очаквате история с ясно определени начало, среда и край, а нещо много по-сложно и реалистично – като нормалното човешко битие, от което е вдъхновена.

Моята оценка:
История – 5+
Герои – 6
Стил на писане – 6
Eлементи на изненада – 5
Емоционален заряд – 6
Теми за размисъл – 6+
Фантастични елементи –  6
Степен на оригиналност – 6
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5

Общ успех: Отличен (5,70)