Walking to Aldebaran: Между Doom и Амалтея

Пред себе си имам повест от около сто и тридесет страници – според стандартите на студентските ми години, когато си купувах книги джобен формат от антикварните книжарници, това може да мине дори за къс роман. Walking to Aldebaran датира от 2019 година, когато авторът Ейдриън Чайковски вече е зрял и успешно реализирал се писател.

„Крачейки към Алдебаран“ е мои буквален превод на заглавието. След като го прочете, човек разбира, че изборът на думи е от значение и подсказва на незапознатите, че Чайковски е от авторите, непропускащи да вложат смисъл дори в наглед случайно избраните слова. Към същия извод навежда и името на главния герой, което – ако се прочете само с инициала на първото му име и фамилията, представлява цитат от „Беоулф“. За всичко си има причини.

Интересно, че на руски заглавието е преведено като „Пътят към Алдебаран“, което явно е търсен леко променен цитат на известната новела (моя любима!) на братя Стругацки „Пътят към Амалтея“. Навярно преводачът правилно е доловил, че произведенията на Чайковки и на Стругацки са своеобразни антитези.

Къде върху картата на Терра Фантастика можем да поставим „Крачейки към Алдебаран“?

Началото е точно в духа на второкачествен хорър филм. Главният герой броди в мрака из непознати подземия и попада на мъртъв извънземен. С други думи – на храна. Следва описание каква е косистенцията на месото, изчовъркано изпод кожата, или с каквото там е покрит трупът. Паралелът с Doom е неизбежен и аз разбирам много добре подобен избор в условията на съвременния книжен пазар и на съвременната политика, когато ужасът на книгите губи силата си пред още по-ужасния ужас на реалността.

Започвам от сюжета. Това е пътешественическа история, в която героят открива себе си. Пътешествието, разбира се, се случва в космоса и имаме среща с доста често използвания big dumb object (съкратено BDO). Не знам точен превод на този термин на български, затова ще го обясня: става дума за предмет или явление, което по мащаби далече надминава и е несъизмерим с човека – и по размер, и по време, и по значение. Обикновено BDO е загадъчен, неразбираем и със самото си съществуване заплашва вселената, човечеството или най-малко – привичното за нас статукво. Във фантастиката има безброй примери за BDO – системата от врати в поредицата „Гейтуей“ на Фредерик Пол (с който „Крачейки…“ има специална връзка, няма да казвам повече) или монолитът в „Одисеята“ на Кларк. Та и тук също BDO движи сюжета, мотивира героите и оказва натиск върху действието, като при това поддържа любопитството на читателите. За съжаление, тук BDO не се справя много добре – според моето скромно мнение. Действието върви в предсказуема посока. Но трябва да призная, че Чайковски умело го е раздвижил, отказвайки се от линейното повествование. Вместо това читателите са изправени пред главоблъсканица от ретроспекции.

Няма да разкривам края, но ще кажа, че позволява множество интерпретации. В Интернет попаднах на една в духа на солипсизма, която бе съвсем различна от моята, но си имаше своите основания. Предполагам, че това е бил търсен ефект, но аз не я харесах, главно защото това би обезценило жертвите, които дават героите.

Главният герой в хода на действието претърпява значителна (д)еволюция. Според мен добре обоснована, но водеща към такива дълбини на психологическия ужас, в каквито не ми се иска да надничам, дори от любопитство. Всъщност, въпреки всеядността си като читател, тук вероятно щях да се откажа. Не се отказах по две причини – любопитството и дълга. Първата – защото репутацията, която Чайковски си е изградил като автор на твърда фантастика, ме накара да видя какво твърдо-фантастично има в повестта; втората – защото си бях поставил за цел да представя поне някои от гостите на Булгакона, доколкото мога.

В идеен аспект бях може би най-разочарован от книгата, особено след като изчетох последната бойна сцена. Точно тук се появява противопоставянето между двата пътя – към Алдебаран и към Амалтея. Първият води към болка и безумие и героите го извървяват сами, даже най-близките им приятели скоро се превръщат във врагове, или в нещо по-лошо. Вторият води към удовлетворение – от успеха, от разкриването на тайните, от преодоляването на препятствията и героите го извървяват заедно, помагайки си един на друг, намирайки надежда там, където надеждата на пръв поглед отдавна е изчезнала.

Накрая, доколкото мога да съдя, езиковата и стиловата страна на повестта са добри, без да са нещо изключително. И това не е изненада, защото Чайковски – от това, което съм прочел – е автор на идеите в по-голяма степен, отколкото автор на езика.

И така, къде върху картата на Терра Фантастика можем са поставим „Крачейки към Алдебаран“?
Моят отговор е между долината на болката от романите по Doom и върха на удовлетворението на Амалтея. И по-близо до първото, отколкото до второто място. Много силен аргумент в тази посока беше за мен сцената на последната битка, която ме остави с впечатление, че в света на Гари Рендел няма място за нищо добро. Ако това е била идеята на Чайковски, без съмнение той я е постигнал.

Моята оценка:
История – 4
Герои – 5
Стил на писане – 5
Eлементи на изненада – 5
Емоционален заряд – 4
Теми за размисъл – 5
Фантастични елементи – 4,50
Степен на оригиналност – 4
Старание на автора – 5
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5,50 (предполагам, ужасите са съзнателно вложен елемент именно с тази цел)

Обща оценка: Мн. добър (4,70)