Весела Георгиева – Среща с кометата

Весела Георгиева – Среща с Кометата

 Родена съм в недрата на мрака – там където сияйният лик на Слънцето прилича на точка, там където все още властва гравитационното му привличане. Бях огромен къс лед със студено каменно сърце, невзрачна и безлична. Не помня своето раждане. Вие хората също не помните как сте се родили, а знаете само точното място. Помня своето детство, прекарано в безсмислени обиколки заедно с безчет себеподобни. Някой казваха, че се движим около оная невзрачна точка – Слънцето, чиято оскъдна светлина прави околния мрак още по-черен. Дали щях да знам, че тъмнината е тъмнина, ако не бях видяла светлината, ако не съществуваха онези малки и далечни светлинки, наречени звезди. Дали и ти би узнала колко е мъчно да не обичаш, ако не познаваше любовта?

Ние кометите малко приличаме на вас – напускаме родния си дом, но изведнъж, принудени от внезапен тласък. И тръгваме да обикаляме нашия град – Слънчевата система.

Не ми остава много, затова бързам да ти разкажа за оня момент, когато за първи път почувствах ласките на Слънцето. Когато погледнах към него, не успях да позная онази далечна светлинка. Слънцето е огромно и ярко, горещо, способно да разпръсне околния мрак да сгрее и най-студеното сърце, то наистина е могъщо, властно и красиво. Почувствах се нищожна и невзрачна в своето вехто ледено одеяние, почувствах се ужасно, защото съзнавах, че отнемам частица от сиянието на огненото светило, защото знаех, че не съм достойна да го доближа.

И в този момент съзнах, че сияех, не тъй силно като него, но все пак сияех и греехме двамата – аз и най-красивата, най-близката до сърцето ми звезда. Пияна от радост, аз бях забравила, че слънцето не пести ласките си , че когато го доближи кометата заблестява, но когато се отдалечава губи блясъка си.

Затова много страдах когато отдалечавайки се от Слънцето, загубих сияйната си опашка. Завръщането в родния дом не ме утеши. Непоносимо е да се почувстваш невзрачна и обикновена, след като веднъж си сияла.

Ти имаш право на избор. Аз загубих моето. Юпитер е своеволен и властен. Бавно ме тегли към своето призрачно, огромно тяло. Не мога да се съпротивлявам. Мога само да се примиря със съдбата си – да падна върху него и да се разбия на ледени късчета. Знам, че никога повече няма да бъда същата, но ледените парчета ще продължат да съществуват. Дали някога някое от тях ще засияе, както аз сияех преди? Дали разкъсана от разочарованието на първото влюбване душата ти ще намери сила да се влюби отново?