„Краят на господин Y” – ревю

„Краят на господин Y” е първият роман на Скарлет Томас, който чета, затова не знаех какво да очаквам от нея, нито дали ще ми допадне. Въпреки това, имах предварителна нагласа, породена от красивата и ярка корица, както и от интригуващият текст на гърба на книгата. Мислех, че ми предстои да прочета история за проклятие и мистерия – в действителност тези елементи присъстват, но не са ключови за сюжета, а самият роман не ме разочарова и дори надхвърли значително очакванията ми.

Събитията са разказани от Ариел Манто – млада жена с нещастен живот, която пише докторска дисертация върху мисловните експерименти. След поредица необичайни случки, тя попада на тайнствена и рядка книга, наречена „Краят на господин Y” , написана от любимия й викториански автор – Томас Лумас. Първите изречения изглеждат странни и объркващи, но както четящият има възможност да разбере по-късно – зад тях има замисъл. Ариел не просто разказва, а читателят всъщност „влиза” в съзнанието й и наблюдава събитията през нейните очи. Това е много оригинален подход, за който авторката заслужава похвала. Всъщност целият сюжет, разделен на три части, е оригинален и интересен, наситен с емоции, въпроси и екзистенциални теми. Много от елементите, които го изграждат, имат скрит смисъл, което ме кара да вярвам, че при евентуален втори прочит ще открия в тази книга много неща, които първоначално съм пропуснала.

Проклятието – всеки, прочел книгата на Лумас, включително авторът, е починал скоро след това. Тъй като книгата е рядка, Ариел не знае дали в самия сюжет има нещо, което е предизвикало смъртта на тези хора, или прочитането й по някакъв начин е привлекло злата съдба към тях. Самата тя не е сигурна дали вярва в проклятия, но е изпълнена с любопитство и благоговение както към произведението, така и към личността на автора, затова не се поколебава дали да прочете романа. Оказва се, че главният герой, господин Y, открива специална (хомеопатична) отвара, която му позволява да влиза в една различна реалност и да „прескача” от нея в съзнанията на всички живи същества. Той нарича тази реалност Тропосфера – нещо като свят на метафорите, или свят на съзнанията, а ако харесвате Ню Ейдж, може да ви напомни и за Акашовите хроники. Изненадващо за Ариел, се оказва, че отварата (чиято рецепта е описана, и дори ако имате желание, може да си я приготвите 😉 ) действа и самата тя има възможност да влезе в същата реалност.

Тя осъществява това „движение” през съзнанията, наречено от Лумас „педесис”. То е приятно и пристрастяващо, но се оказва много по-опасно, отколкото изглежда в началото. Освен, че педесисът сам по себе си е опасен, в живота на Ариел Манто се появяват и други усложнения – тя открива Истинската любов, за която не вярва, че е достойна, а двама бивши ФБР агенти (от мъжете, които се взират в кози) искат да й отнемат книгата и застрашават живота й. Самата Ариел установява, че е специална и на раменете й тежи огромно бреме, а Тропосферата е по-сложна, отколкото си е мислела. Освен свят на съзнанията (или Съзнанието), тя се оказва мястото, където живеят боговете – Ариел дори се сприятелява с един от тях – Аполон Сминтей – богът на мишките.

Темите за размисъл в сюжета са толкова много, че е трудно да бъдат изброени. Дали Бог е създал хората, или те Него, посредством вярата и молитвите си? Дали Светът е истински, или всичко е илюзия? Каква е ролята на езика, метафорите и мислите за изграждането на реалността? Това са само част от въпросите, които вълнуват Ариел и някои от останалите персонажи. Те са провокативни и интересни, но също така и объркващи, и биха могли да отблъснат определен тип читатели. На мен присъствието на тези въпроси ми допадна, но не ми хареса това, че на места Скарлет Томас се опитва да поднесе своя отговор под формата на факт.

Редом с този, открих още няколко аспекта на сюжета, които ме подразниха. Единият от тях е свързан със самата Ариел. Младата жена определя живота си като „гаден” и не харесва нито себе си, нито света. Тя е нещастна и страда от мазохизъм и склонност към непрофесионална проституция. За разлика от темите за размисъл, сексуалният живот на Ариел е по-скоро отблъскващ, отколкото провокативен. Интересно е, че тя твърди, че се нуждае от подобен вид връзки и съзнателно е избрала поведението си, но в същото време се чувства като жертва и дори тайничко се надява нещо лошо да се случи на любовниците й.

Лошо впечатление ми направи и това, че всички съзнания, които персонажите посещават, са вулгарни по своему и обсебени от телесните си нужди. Сякаш авторката не е могла да допусне, че има човешко същество, което може да задържи мислите си върху някоя интересна тема, несвързана със секса, ходенето до тоалетната или това дали не мирише лошо… Дори децата, които се появяват в определен момент в сюжета, са някакви цинични чудовища, макар че би трябвало да са невинни. Не е ясно дали всички са такива, защото Ариел се фокусира върху тези неща, или защото Скарлет Томас си представя хората по този начин.

Въпреки че изброеното са недостатъци в моите очи, в „Краят на господин Y” има толкова много неща, които ме впечатлиха в положителен смисъл, че недостатъците ми изглеждат пренебрежими.

Освен темите за размисъл, някои необикновени изразни средства правят чест на писателката и си струва да бъдат споменати.

На първо място – Ариел Манто. Ариел е сменила фамилията си, защото е искала да се почувства различно, както и поради личностната криза, която преживява. Малкото й име обаче е истинско – тя твърди, че е кръстена на героиня от поема на Александър Поуп – силфидата Ариел. Силфидите са невидими женски духове, свързани с елемента въздух. Като прескача от съзнание в съзнание, Ариел се превръща именно в нещо подобно на силфида, така че името й не е избрано случайно. Любопитно е, че в оригинала на приказката за малката русалка, русалката умира и се превръща в силфида. Може би стремейки се към някаква приемственост, авторите на адаптацията на Дисни, са решили да нарекат русалката Ариел. Скарлет Томас дава на своята героиня Ариел дълга червена коса вероятно не случайно, а за да създаде асоциация с героинята на Дисни и по този начин да подчертае, че във физическия свят всичко е свързано и същевременно всичко е метафора.

Фамилията Манто (измислена от героинята) също има своето значение. В древногръцката митология Манто е дъщеря на прорицателя Тирезий и жрица на бог Аполон. Ариел изгражда специална връзка с едно от проявленията на Аполон в Тропосферата – Аполон Сминтей.

Двете имена заедно са анаграма. В оригинал се изписват Ariel Manto, а като разбъркате буквите може да получите изречението „I’m not real” („Аз не съм истинска”). От една страна това показва колко зле се чувства самата Ариел, както и че нездравите й навици са просто опит да се почувства истинска, вместо част от гигантска илюзия. От друга страна, това изречение може би подсказва какво ще се случи с нея на финала на книгата.

Ариел и Адам – нейният любим, са дълбоко свързани и са като две половини от едно цяло. В сюжета на романа не веднъж се споменава квантовата физика и частиците, които изграждат света. Двамата влюбени са метафора за така наречените частици-близнаци, които си влияят дори когато са на голямо разстояние една от друга.

В „Краят на господин Y” има още много „скрити” метафори и изразни средства, които показват внимание към детайла и правят книгата наистина необикновена и въздействаща.

Фантастичните елементи се преплитат със социалните и философски въпроси, които изобилстват в целия сюжет. Пътуването през чуждите съзнания и времето е умело свързано с обикновените неща от реалността. Романът звучи много съвременно, но и много мистично. Сякаш не е просто художествено произведение, а книга на тайните, разкриваща неща, които действително са се случили някъде из Мултивселената.

Моята оценка:
История – 6
Герои – 5
Стил на писане – 6
Eлементи на изненада – 5
Теми за размисъл – 6+
Емоционален заряд – 6
Фантастични елементи – 6
Степен на оригиналност – 6
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5
Общ успех: Отличен (5.70)