Наивният, но все пак симпатичен Ернам

Ревю на романа „Ернам“ от Анатоли Кръстев, Тодор Касабов и ИК „Изток-Запад“

Да напишеш фентъзи роман не е лесна работа. Ако си фен на жанра, определено помага, да не кажем, че е задължително. Но само това не е достатъчно.

Анатоли Кръстев и Тодор Касабов определено са фенове на жанра и това си личи много ярко. Без да ги познавам, по книгата съдя, че двамата са креативни хора с много любов към фентъзито. Със сигурност много са се забавлявали докато са писали „Ернам“, но от самата книга има още какво да се желае. Не че е лоша, просто на авторите им трябва да придобият повече опит, преди да започнат да пишат наистина качествени романи. Друг е въпросът, че има гимназисти, които пишат по-добре от тях, а самите те не са първа младост (техни снимки – по-долу). Но да спрем с псевдопсихологическите анализи на авторите и да се концентрираме върху самата книга.

Ернам всъщност не е героят на корицата (както е логично да си помисли човек), а фентъзи-светът, в който момчето попада. То се казва Антон и тренира модерен петобой (това само се споменава, а всъщност изобщо не е важно за сюжета. Защо точно модерен петобой – само авторите си знаят). Когато се озовава в Ернам, той попада при магьосника Макрейн и племенницата му Мелани. Заедно с тях и още няколко човека Антон трябва да свали от престола злата кралица Силма. За целта, първо трябва да се обучи, да свикне с магическия паралелен свят и да изтърпи мълчанието на околните, когато ги попита какво точно се иска от него и защо точно той е призован.

Историята звучи доста стандартно и е точно такава. Разнообразието все пак се вмъква в абзаците с героите от лагера на противника – Силма е узурпаторка на трона и нейното управление не е безпроблемно – вероятността да си отиде както е дошла, чрез преврат, не е никак малка, а интересните герои там са вицекралят и ерпринцът (синът на вицекраля), които ламтят да вземат властта.

Ако има нещо изненадващо в романа, то е точно при сцените с лошите. Стилът и атмосферата на цялата книга са доста детски и наивни, което ярко контрастира с брутализмите около вицекраля и ерпринца. Именно това ги прави и по-интересни. Другата изненада е, че на Антон на галено му викат Ан. Дори обичаите в Ернам да са други, Тонката можеше поне да възрази и да поиска да не го наричат с женско име, но… явно само мен ме дразни, когато главният герой в епично фентъзи носи женско име.

Да се каже, че романът е наивен, е малко. Цялото развитие на сюжета става като в детската поредица „Страната на сънищата“ (онази с попътечовците). Всичко е като в приказка, с изключение на кървавите сцени, които пък на фона на останалото стоят някак си не на място. Има прекалено много случки, които се развиват прибързано – така например няколко пъти става дума за една страшна пещера, в която Ан (напомням, това не е мацката, а галеното име на главния герой) трябва да отиде – от нея малцина са излизали и тя се води голямо препятствие. Нашето момче я минава за 2 страници и я оставя зад гърба си. В „Страната на сънищата“ идеята за това препускане през сюжета беше, че децата нямат способността да запазват концентрация задълго и им е по-приятно да прочитат много случки в малко обем. Но Кръстев и Касабов не са искали детска книга, иначе нямаше да слагат кървища в нея. Просто на този етап от развитието им като писатели толкова са могли.

Анатоли Кръстев е единият от авторите…

Антон и Мелани се запознават на 12-та страница, имат 3 общи сцени в още 10-тина страници и на 28-ма вече са влюбени. Истинската цел и причина за пристигането на Антон в Ернам се разкриват чак накрая, а дотогава всичко се пази в тайна от Ан и информация му се пуска малко по малко, примесена и с немалко лъжи. Пазенето на тайни в неговия случай е не само излишно, но и невъзможно. Не може той да прекара няколко месеца в обучение, а да му се казва „Сега нямам време да ти отговоря“. Не може да срещне поне двама героя, които му казват „Аз знам всичко – питай“, и той да не пита нищо. Идеята е, че във всяко фентъзи трябва да има мацка до главния герой, а той да не знае всичко от самото начало. Разбирам, че това е необходимо за жанра и историята, но трябва да се направи, подготви и обясни както трябва. Това е още един от моментите, в които си проличава неопитността на авторите.

Има и доста други дупки в сюжета, лоши диалози с твърде много накъсана реч и многоточия, твърде дълги заклинания (досадно е да се четат по 4 реда измислени думи за правене на магии), уж неочакваните обрати изобщо нямат нужния ефект поради неизградени преди това очаквания и т.н. А, между другото, вълшебният меч, който героят намира по едно време, се казва „фентъзи“. Хубав поклон пред любимия жанр, който просто не е на място. Както и много други неща.

Но стига с лошо. Все пак книгата не е за боклука, напротив. Както казах, личи си любовта на авторите към жанра, личи си и колко са се забавлявали докато са писали. Това настроение няма как да не се предаде и на читателите, което автоматично прави четенето по-приятно.

Въпреки някои англо-американски имена на герои, добро впечатление прави, че авторите все пак са нашенци. Не са на нивото, на което могат да достигнат висота на езика и да се възползват от всички нюанси на разнообразните изразни средства, но си личи, че е писано от българи. Много често подните автори пишат така, все едно са превеждали чужда книга (веднага се сещам за Людмила Филипова и „Аномалия“, която на моменти изглеждаше като написана от гугъл-преводача), но тук случаят е различен и това също носи позитиви.

Има и някои моменти с доста нашенска атмосфера, които в преведено фентъзи едва ли ще срещнете. Така например, с помощта на магия служителите на лошата кралица откриват главните герои, чиито глави се искат от господарката. Те обаче решават да не й кажат веднага за пробива си, защото знаят, че тя на мига ще ги прати да ги убият, тоест да работят. Привидно верните поданици проявяват български мързел и отлагат съобщаването на новината чак до сутринта, за да могат да се наспят. Сцената е кратка, но чаровна и прави впечатление, а има и още няколко момента, които не биха хрумнали на чуждите автори. Ясно е, че няма да си купите книгата само заради тях, но те успяват да компенсират част от лошите страни на „Ернам“.

…А Тодор Касабов – другият.

Остана само едно нещо, което някой може да се запита, ако е чел новината ни за излизането на книгата – какво общо има Гилгамеш с цялата работа. За съжаление, той е по-скоро към излишните моменти. Идеята е, че Антон е потомък на Гилгамеш (това е една от най-ревностно пазените тайни в романа, но всъщност е ясна още с прочитането на анотацията, пък и разкриването й така или иначе не носи кой знае какъв шок и потрес), а чудовището, с което ще се бие, е от типа на победеното от Гилгамеш.

Спокойно можеше тази част да се изпусне от сюжета и особено от анотацията, що се отнася до значението на елемента за историята. Но предполагам, че идеята на споменаването на Гилгамеш е друга.

В днешно време новите неща трудно пробиват – най-добре се справят римейковете, продълженията, предисториите и т.н. Един продукт пробива по-лесно на пазара, ако е свързан с вече наложил се такъв отпреди. Не че всички знаем легендата за Гилгамеш, но е достатъчно, че сме го чували като име, за да ни се повиши интересът към „Ернам“. Хитър маркетингов трик, който повдига оценката ми за книгата с няколко десети, защото обичам да поощрявам проявите на далновидност. Въпреки че: 1) тези неща работят по-добре, ако имат реално значение за сюжета, а не са просто инфодъмп и 2) възможно, а и доста вероятно е да се бъркам и споменаването на Гилгамеш да е било просто поредния авторски поклон към нещо, което ги е вдъхновило (като меча „фентъзи“, чието име е абсурдно и излишно), и въобще да няма никакви такива хитри пазарни схеми зад него.

И така, „Ернам“ има своите силни и слаби страни, своите чар и пропуски. Ако сте нови в жанра, не започвайте от нея. Ако пък сте луди фенове на фентъзито и вече сте прочели всичко останало, то пробвайте и нея, но подходете с по-ниски очаквания. С правилната нагласа ще можете да и се насладите и дори да ви хареса. Тийн-читателите едва ли ще са толкова критични, но пък тези, свикнали на изтънчена литература, по-добре да не припарват до „Ернам“.

Аз пожелавам на Анатоли Кръстев и Тодор Касабов да продължат да пишат и четат, защото в това е пътят към майсторлъка. Те вече са го поели и самият факт, че са седнали и са написали роман, спечелил конкурс и издаден, говори много добре за тях. Нека не се сърдят на критиката – с времето тя ще намалява, а хвалебствията ще се увеличават, стига само авторите да не се откажат.

 

Моята оценка:
История – 5-
Герои – 4
Стил на писане – 4
Eлементи на изненада – 3+
Теми за размисъл – 3+
Емоционален заряд – 5
Фантастични елементи – 6-
Степен на оригиналност – 3.50
Старание на автора – 5+
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 6-

Общ успех: Добър (4.45)

Статията е на повече от половин година, информацията в нея вече може да не е актуална.
2 коментара

Вашият коментар

Поддържани BB тагове: [spoiler], [img], [b], [u], [i] и [url]

Вход | Регистрация   |  

Петър Атанасов

Благодаря за коментара 🙂

Прав си, след твоя коментар се задълбах в книгата и наистина Антон е потомък на Енлил. Но… Всъщност в края на книгата, когато разкриват тайната (тайната е, че Антон изобщо е потомък на някого), те казват само, че е потомък на Ан Тон. А съвсем в началото, на първа страница още, се казва, че Енлил е син на Ан Тон. И нищо повече. Разстоянието между двете неща е 150 страници или почти цялата книга. За човек, който е запознат с шумерската митология, може би е лесно да помни роднинските връзки през цялото време, но за обикновения читател (като мен, аз далеч не се пиша литератор) – не е. Затова признавам грешката си, но, в моя защита, смятам, че всеки обикновен читател би могъл да я направи.

Така или иначе, отново ако не си запознат с митологията и имена като Шамаш, Енлил, Хувава и т.н. не означават нищо за теб, за книгата изобщо не е важно кой на кого е потомък. Има потомък на важен човек, който единствен може да пребори чудовището – това е (да не навлизаме в детайли за това изречение, за да не спойлваме за тези, които не са чели). Може би ако има продължение, ще стане ясно с какво друго са важни боговете и ще се вплетат по-явно в сюжета, но в „Ернам“ са наистина само това – сол и пипер, които могат да вкусят малцина, посветени в шумерската митология. Но няма нищо, аз ям безсолно, защото е по-здравословно 🙂

Същото е и за заклинанията – шапка ти свалям за това, че знаеш откъде идват думите, но отново, за хора като мен е досадно да четат по 4 реда от тях на всеки 5 страници. Евала на авторите, че не са просто нахвърляли измишльотини, но дори и с някакво значение, заклинанията можеха да бъдат съкратени или в много от случаите пропуснати. „Той започна да говори нещо на неразбираем език и изведнъж… (попълни многоточието с нещо магическо)“ е напълно достатъчно.

„С висок и ясен глас нареждаше напевно: – Ом шри де ла ом, Създателю, дари ме с проницание, ом тат сат, нека се съединя с чистата истина, шат ха ах ху во ом, волята на Създателя е могъщество, шах ха аху ваи рио, волята на Създателя е закон на справедливостта, форам. – Така, повтаряйки всичко това седем пъти и всеки път капвайки по една капка от кръвта на Ан в белия брах, Отен каза накрая: – Ом шри агни намах, аз и ти сме едно, влез в мен, бъди мен, помогни ми!“ – това за мен е прекалено и излишно, особено ако се повтаря по подобен начин при всяко заклинание 🙂

Иначе, въпреки че този коментар защитава негативните ми критики, не съм съгласен, че ревюто ми е основно отрицателно. Изброил съм и доста добри страни на романа, които го отличават. И като цяло не смятам, че е лош, а напротив – добър, даже клони към много добър (както показва и оценката отдолу).

Естествено, всеки има различно разбиране за нещата и се радвам, че на теб романът ти е харесал повече отколкото на мен. Аз се старая да бъда максимално обективен (доколкото субективните ми мнения и възприятия позволяват), но не мога да покрия всички – на някои заклинанията ще са им досадни, на други ще им харесат.

Още повече се радвам, че мое ревю те е накарало да прочетеш книгата, пък било то и не чак толкова положително. Надявам се, че при романите, на които съм дал най-добри ревюта, ефектът няма да е обратен (тоест не си прочел „Ернам“, защото съм оплюл някои от елементите му и няма да пропуснеш, например „Защитения“, защото него основно го хваля).

Най-вече благодаря за интереса към сайта и за времето и труда, които си вложил в коментара си 🙂

Божидар

Здравейте, анализа на книгата ме заинтригува и ме накара да я прочета, нищо, че не съм фен на точно този вид фантастика.
Какво мога да кажа и аз по въпроса. С една част от написаното съм съгласен с друга обаче категорично не мога да се съглася.
Не знам защо възприемаш историята с Гилгамеш, като маркетингов трик, но според мен тя е солта и пипера на цялата книга. Оттам започва цялата история. Убиството на Хувава, гнева на Енлил, изпращането на един от синовете му на Ернам – всичко това е завръзката на книгата.
И Пешо в грешка си бате- Антон не е потомък на Гилгамеш, както ти си написал и това хич не е ревностно пазена тайна. Всъщност Антон е потомък на врага на Гилгамеш , който се казва Енлил.
А що се отнася до галеното име на главния герой Ан –това и на мен хич не ми хареса и също ми звучеше, като женско име и това че Тонката не е възразил много ме разсмя.
В шумерската митология бащата на Енлил – богът на небесата се нарича Ан и очевидно, че Ан е и мъжко име.
Ама за благозвучие барем можеха да нарекат главния герой Ант примерно.

Не съм съгласен и с коментара :” ..досадно е да се четат по 4 реда измислени думи за правене на магии.” .Тука малко нещо пак си се изказал неподготвен.
Мен пък лично ме изненада приятно точно това. Веднага обяснявам защо.Тъй като известно време имах някакви интереси към окултното мога със сигурност да заяви, че това са истински , а не измислени напеви и става въпрос за така наречената бяла магия.
Образите на героите (както и други детайли) действително само са скицирани и очевидно са оставени на читатели с въображение. Мен това не ме подразни и даже ми хареса. В книга с такъв обем не би могло да бъде иначе.

Инак вярно е, че авторите малко са препускали по сюжета, описанията са оскъдни и битките ми се видяха малко, но пък хубави страни са, че идеята е страхотна, историята е напълно завършена и финала е великолепен.
И все пак да не забравяме, че когато е спечелила конкурса на „Аргус”, книгата е била оценявана от литератори, което е още един плюс за нея.

Тъй че в заключение мога да кажа, че хубавите неща са доста повече (макар от ревюто да изглежда точно обратното) и книгата действително е добра, макар и да заслужава част от критиките(но не всички).
Инак съм съгласен напълно, че ако не подходиш с големи очаквания книгата ще се хареса. След настоящата статия аз освен с вроденото ми любопитство подходих и с много резерви и може би затова ми хареса.