1 коментар
gradyt na gladnite rr

Обречена спасителна мисия в Лондон

Ревю на „Градът на гладните” – том втори от трилогията „Чудатите деца на мис Перигрин” на Рансъм Ригс и издателство „Бард“.

Изображение с име: Gradat-na-Gladnite.qxd
Оформлението на втората книга също е перфектно!

След обещаващия старт на трилогията за чудатите деца на мис Перигрин, се надявах, че продължението ще бъде поне толкова добро, колкото първата книга. За съжаление, надеждите ми не се оправдаха – „Градът на гладните” не е на нивото на мистериозната и интригуваща първа част. Не твърдя, че книгата е напълно лишена от качества – сама по себе си, тя е нелош детски приключенски роман – просто първата част беше нещо много повече от това. Поради някакви причини, Ригс не е успял да развие подобаващо огромния потенциал на историята.

Сюжетът на първата част (който беше маркиран в предходното ревю), представи първата среща на Джейкъб Портман със света на синдригастите – хора със специални дарби, които са принудени да се крият, тъй като често са подложени на преследване и тормоз. Чудатите (както самите те се наричат), са под опеката на имбрини – жени, притежаващи способността да се превръщат в птици и да манипулират времето. Те създават пространствено-времеви примки, в които крият групи чудати деца и ги защитават от външния свят. Дядото на Джейкъб е чудат със специфична и рядка дарба, прекарал известно време в примката на мис Перигрин, в Уелс, където се запознал и влюбил в красивата Ема Блум – момиче, способно да създава огън с ръцете си. Той напуснал примката през 1940 г., за да се включи в армията и да се бие с германците (това било особено важно за него, тъй като е полски евреин, останал сирак по вина на нацистите).

Изображение с име: d182d183d0bdd0b3d183d181d0bad0b8d18f-d0bcd0b5d182d0b5d0bed180d0b8d182-2
Жадните за власт чудати провели експеримент в Сибир, който предизвикал чудовищен взрив и изпепелил всичко в района…

Един от най-интересните аспекти на сюжета в първия роман са злодеите, които имат доста сложна и тайнствена история: Група чудати, предвождани от братята на мис Перигрин, решили, че повече не искат да се крият, а вместо това им се полага да властват над света. Те провели странен експеримент (който до голяма степен е загадка в първата част), за да се превърнат в полубогове, но вместо това се превърнали в гладни – уродливи чудовища с няколко езика като пипала, които ядат всичко, но предпочитат чудати. Когато един гладен изяде достатъчен брой чудати хора, той възвръща човешкия си облик и се превръща в гадина – създание, което по всичко прилича на човек, но има празни бели очи. Към края на първия роман Джейкъб с ужас разбира, че неговият доверен психиатър – доктор Голън, е гадина и го е наблюдавал през целия му живот, като е приемал различни роли. Освен това, той узнава, че гадините се готвят за нещо голямо, което застрашава целия свят. Те рушат примки и отвличат чудатите деца, живеещи в тях, за да ги отведат незнайно къде, но основната им цел са имбрините – включително мис Перигрин. Група гадини, предвождани от Голън, успяват да предизвикат унищожението на нейната примка в 1940 г., но децата успяват да избягат и дори спасяват своята наставница от плен. За съжаление, мис Перигрин е в птичия си облик и поради неизвестна причина не може да възвърне човешката си форма.

Дарбата на Джейкъб, която през две трети от първата книга е тайна, се оказва същата като тази на дядо му – а именно – способността да вижда гладните (които са невидими за всички останали, освен в момента, когато започнат да ги ядат) и да ги убива (макар, че второто е нещо, което той тепърва усъвършенства). Това го превръща в изключително ценен спътник и един от водачите на групата. Въпреки че съдбата е предопределила да бъде войн, Джейкъб е колеблив американски тийнейджър, който често съжалява, че не може да изостави света на чудатите и да се върне към спокойния си живот при родителите си. Всъщност, това е доста наивно и дразнещо, тъй като гадините и гладните съществуват не само в миналото, а и в настоящето – Голън съвсем не е единственият, а това означава, че независимо дали Джейкъб се бори или не, те не биха го оставили просто да си живее спокойно…

Изображение с име: FalcoMinorKeulemans
Сокол скитник

Сюжетът на втората книга започва от там, където свършва първата – десет чудати деца (въпреки че от контекста на първия том би могло да се предположи, че са доста повече?!), напускат завинаги малкия Уелски остров, след като примката им вече не съществува. Скоро те осъзнават, че са се спасили само временно и гадините ги преследват. Докато търсят убежище, децата попадат на странна примка, принадлежала на мис Рин, в която живеят само чудати животни. Самата мис Рин отпътувала за Лондон, за да помогне с каквото може на своите посестрими имбрини.  Децата отдъхват в примката-менажерия и разказват на говорящото куче Адисън какво им се е случило. Те му показват мис Перигрин (заклещена в образа на сокол скитник). Животните им разкриват нещо ужасно – а именно – ако една имбрин остане прекалено дълго в птичата си форма, тя ще изгуби всичко човешко и ще остане птица завинаги. Децата поемат на спасителна мисия, чиято цел е да открият мис Рин, която знае как да помогне на мис Перигрин да се възстанови. Мисията е затруднена не само от гадините и гладните, които искат да ги заловят, а и от войната, която е в разгара си.

Както в първата част, така и тук, събитията са представени през погледа на Джейкъб. Стилът на автора е все така отработен и цветист, но атмосферата е доста по-различна. Докато в първия том тя е мрачна и загадъчна и прави книгата подходяща за всички възрасти, тук тя е типична за детски роман. Все още има някакви хорър елементи, но те не са особено впечатляващи.

Изображение с име: gradat-na-gladnite-chudatite-detsa-na-mis-perigrin-2
Главните герои срещат много нови лица по време на своето пътуване…

Впечатлението за детски роман се подсилва и от начина, по който са представени персонажите. От една страна е групата деца, състояща се от Джейкъб, Ема, Милърд, Инок, Хю, Хорас, Бронуин и Олив (Фиона и Клеър остават в примката на животните). В първото ревю отбелязах, че персонажите не са достатъчно добре развити, но поне имаше някакво развитие, докато тук те почти изгубват индивидуалност и се превръщат в едно безлично цяло. Като водачи, Ема и Джейкъб мъничко изпъкват, а и те са единствените, които имат реално значение и глас. Останалите са просто фон, в някои случаи – инструмент на сюжета, в други – дразнител. Личи си, че на авторът не му пука особено за тях, тъй като не се е постарал да запази постигнатото в първия том. Невидимият Милърд, който беше интригуващ персонаж, сега почти не се забелязва, а Инок – зловещото момче с потенциал на злодей, вече е обикновено гаднярче, без почти никакво участие в повествованието. Силната мъжкарана Бронуин ни в клин, ни в ръкав, се превръща в майчински образ и напълно забравя за покойния си брат Виктор, погребан при разрушената примка, въпреки че е пазила десетилетия наред тялото му, с надеждата да бъде съживен. Хю получава възможност да блесне, но само с уменията си да контролира насекомите, не и като личност. Неговата любовна история с Фиона е напълно изоставена. Прорицателят Хорас присъства колкото да му се подиграват, че е страхлив (макар, че кой не би бил – на негово място и без никаква полезна дарба, която да му помогне в случай на нападение). Летящата Олив напълно се слива с образа на малката Клеър и започва да се държи като четири годишна. Цялостното впечатление е като за група в която непрекъснато някой се обажда, но ако не внимавате, може и да забравите кой кой е, тъй като всички (освен може би Джейкъб и Ема) са еднакво безинтересни.

Изображение с име: addisonmachenry
Освен чудати хора, съществуват и чудати животни.

По пътя си децата срещат други подобни на тях, но са дотолкова заслепени от своята цел (да спасят мис П.), че не успяват да се сприятелят с никого, затова пък дразнят всички – дори тези, които би трябвало да спечелят за съюзници. Общо взето, впечатлението, което тези персонажи оставиха у мен, се припокрива с мнението на Сам (чудатото момиче от корицата, което има съвсем мимолетно участие в сюжета) – а именно за егоистична и отблъскваща групичка, която не заслужава много симпатии.

Злодеите, от своя страна, са още по-безлични и достойни за анимационно филмче от типа на „Том и Джери” (или поне така изглежда, докато накрая не се оказва, че не са толкова некомпетентни…). След смъртта на Голън остават просто безименни и незначителни гадини, които читателят не си струва да запомни. Едва на последните страници се появяват персонажи, заслужаващи внимание, но това съвсем не е достатъчно.

Изображение с име: RiggsRansom_CreditTaherehMafi
Рансъм Ригс

Някои  отделни аспекти от повествованието изглеждат странно неуместни и непоследователни. Авторът на няколко пъти припомня, че децата не са просто деца, а са прекарали десетилетия в примката на мис Перигрин. Това по някакъв начин би трябвало да ги прави по-зрели, но от поведението им по нищо не си личи, освен това, тези забележки са в противоречие с твърдението на самата Алма Перигрин. Още след запознанството си с Джейкъб, тя му обяснява, че те са деца (умствено), а не възрастни, затворени в детски тела и дори разказва историята на излязло от примката малко момиче, което остаряло преждевременно и се превърнало в старица с ум на дете.

Не по-малко объркващи са и самите примки и правилата, свързани с тях. Знаем, че примката е ограничено пространство, в което се повтаря един и същи ден; обитателите му не стареят, но ако прекарат дълго време в него и след това излязат през неправилния изход, ще остареят преждевременно и дори може да се разпаднат на прах.  Дотук добре, но нататък става сложно… Примката има два изхода – един към годината, през която е създадена, и втори – към настоящето на който се опита да влезе в нея, което се пада бъдеще спрямо годината на създаване (??). Поне с такова впечатление може да се остане след първата книга. Изглежда обаче, че тези правила са били прекалено объркващи не само за читателите, но и за самия автор, който някак си успява да се оплете в тях… Във втория том се изяснява, че Ригс си представя времето като фиксиран линеен поток, в който има само едно настояще (това, от което идва Джейкъб – най-общо казано нашето), а всичко останало е фиксирано минало. Само дето, ако авторът беше мислил по този въпрос, докато е писал първия том, щеше да установи, че ако това е вярно, при напускането на примката, децата неизбежно щяха да се срещнат с дядото на Джейкъб – все още младият Ейб, който отива да се включи в армията… Не искам да се задълбочавам, тъй като нещата, свързани с този въпрос, са доста парадоксални, оплетени и като цяло абсурдни… А можеше да не са, ако Рансъм Ригс беше обмислил по-добре концепцията си…

Сюжетът има един голям обрат, който наистина е неочакван, но само засилва впечатлението за детски хорър, защото дори и децата да не са способни да забележат някои неща, мис Рин би трябвало да обърне внимание (и тогава нямаше да се стигне до съответната неприятна изненада)…

Финалът е напрегнат и изпълнен със събития, които обещават по-интересна трета част. Надявам се това обещание да не е напразно и третата и последна част от поредицата да съумее да върне блясъка на историята за чудатите деца на мис Перигрин.

Изображение с име: бележникМоята оценка:
История – 4
Герои – 3
Стил на писане – 5
Eлементи на изненада – 5
Емоционален заряд – 4
Теми за размисъл – 4
Фантастични елементи – 6
Степен на оригиналност – 4
Старание на автора – 5
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 6

Общ успех: Много добър (4,60)

Публикацията не е актуализирана от повече от една година, съдържанието може вече да не е актуално към днешна дата