Убежище или клетка

Ревю на „Домът на мис Перигрин за чудати деца” – книга първа от трилогията за чудатите деца на Рансъм Ригс и издателство Бард

Не може да се отрече, че изданието е впечатляващо!

„Домът на мис Перигрин за чудати деца” е дебютният роман на Рансъм Ригс, макар че ако не знаех този факт предварително, не бих го предположила. Стилът на Ригс е много лек и увличащ, и същевременно оригинален. Сюжетът е представен от първо лице – под формата на дневник (или автобиография), воден от протагониста Джейкъб Портман, в който той описва  фантастичните си преживелици. Към текста са „залепени” загадъчни снимки, които служат за илюстрации и сякаш са поставени между страниците от самия Джейкъб. Този похват позволява да вникнем в личните чувства, мисли и емоции на Джейкъб, но въпреки че им е отделено подобаващо внимание, това не утежнява повествованието. Напротив – то е динамично и изпълнено със събития, които са предадени по цветист, възбуждащ въображението начин. Атмосферата е мрачна, почти готическа и в същото време изключително реалистична – това провокира читателя да се почувства така, сякаш може да надникне в едно друго време и го кара да повярва, че невероятните неща са нещо, което действително би могло да съществува в тайни общества, за чието съществуване обикновените хора не подозират.

Трябва да се отбележи, че между книгата и филма има доста разлики (което не е неочаквано), затова ако сте гледали адаптацията на романа, но все още се колебаете дали да подхванете книгата, трябва да знаете, че тя има какво да предложи и вероятно ще ви изненада приятно.

Рансъм Ригс

Джейкъб Портман е обикновен американски тийнейджър от Енгълуд (Флорида)… Е, всъщност не съвсем обикновен, тъй като семейството му е изключително заможно и вместо приятелски кръг, той си има само един приятел, който му е по-скоро бодигард в училище. Джейкъб е много близък със своя дядо Ейб, който навремето му разказвал истории за детството си в странно сиропиталище в Уелс, където живеели много деца с невероятни дарби (от типа на способност за левитация, невидимост, допълнителна уста на тила и т.н.). Освен това, дядото през целия си живот колекционирал оръжия, за да се сражава с ужасните чудовища, които го преследвали, за да го убият. Малкият Джейкъб бил очарован от разказите на дядо си, но с времето започнал да им вярва все по-малко, докато един ден приел, че всички те са просто небивалици. По-късно той научил от баща си, че дядо Ейб е бил изпратен в сиропиталище, след като избягал от нацистите през Втората Световна война, а родителите му, които били евреи, не оцелели. Според баща му, странните „приказки” са изкривена версия на спомените му от този тежък период – той възприемал сиропиталището като райско убежище, пълно с чудеса, а нацистите – като човекоядни чудовища.

Един ден обаче, обикновеното ежедневие на Джейкъб е разбито на парчета от убийството на дядо Ейб, което се случва при зловещи и загадъчни обстоятелства. Младежът открива дядо си минути преди смъртта му, а последната воля на стареца е внукът му да посети митичното сиропиталище. Сякаш това не е достатъчно странно, Джейкъб успява да зърне за кратко убиеца, отнел живота на любимия му дядо – не човек или животно, а едно от чудовищните същества, които той навремето описвал. Разтърсен и ужасен, Джейкъб се подлага на терапия, а психиатърът му – доктор Голън, го насърчава да посети малкия уелски остров и да потърси това, към което дядо му е искал да го насочи.

Въпреки заглавието на романа, действието на „Домът на мис Перигрин за чудати деца”, се развива предимно извън въпросния „дом”. Сюжетът предава личната история на Джейкъб – неговото собствено приключение, чиято цел е да открие себе си, а всичко останало е по-скоро декор. Това не означава, че останалите персонажи, както и самата обстановка не са интересни. Децата (които, впрочем, са десетина – някак си очаквах да са повече), живеят в примка във времето, създадена от тяхната учителка и покровителка – Алма Перигрин. Самата тя е имбрин – може да се превръща в птица и да манипулира времето. Благодарение на нея, обитателите на къщата преживяват отново и отново един и същи топъл и красив есенен ден (през 1940 г.), в края на който къщата им е била разрушена при бомбардировка. Точно преди да падне фаталната бомба, мис Перигрин синхронизира примката и връща времето един ден назад. Хората вътре в примката не губят спомените си – те усещат времето нормално (макар, че не стареят). Манипулирането на времето (както и пътуването във времето) по принцип е сложна тема и всеки автор измисля свои правила – Ригс не отстъпва на колегите си – времевата примка и начинът й на действие е нещо доста завъртяно, за което не си струва да се мисли прекалено дълго (освен ако не ви допада да се чувствате объркани).

Децата могат да напуснат примката, както е направил Ейб Портман, но ще започнат да стареят и ще бъдат застрашени от съществата, които ги преследват, както и от обикновените хора, които не винаги са толерантни към различните. Чудовищата, споменати в началото, се делят на два вида – гладни – уродливи създания, които ядат хора (но предпочитат специалните); и гадини, които във всяко отношение приличат на хора, само че нямат зеници (очите им са бели). Те имат собствени цели, история и йерархия, но няма да ги разнищвам в това ревю, за да не издам прекалено много от сюжета.

Злодеите на творбата са от редиците на гладните и гадините. Те са интересни и наистина плашещи. Подобно на повечето странични персонажи, те са инструмент на сюжета, а не пълнокръвни личности, но поне на този етап това не е разочароващо. С тях са свързани няколко сполучливи обрата, които компенсират липсата на развитие в образите им.

?? (…искаше ми се да науча повече за тези двамата 🙁 …)

Що се отнася до останалите персонажи – очаквано, най-развит е Джейкъб. Въпреки, че е „избран” за специална съдба, първоначално той изглежда съвсем обикновен – просто момче, попаднало в извънредна ситуация, логични и обикновени са реакциите му (страх, объркване, депресия, а в последствие – увличането му по Ема Блум и колебанията му). Реакциите и възприятията му са повече като на нормален човек, отколкото като на герой от роман. В хода на сюжета той постепенно осъзнава, че не е обикновен, но му е трудно да намери себе си и да се отличи от дядо си, по чиито стъпки върви.

Ема Блум, неговата нова любов, е момиче, което може да създава огън с ръцете си. Интересно при нея е, че навремето е била влюбена в Ейб и дълго е очаквала той да се върне при нея. Ема, както и останалите деца е много по-стара, отколкото изглежда, но изглежда и се чувства като тийнейджър (както и останалите – макар и над 80 годишни, те са просто деца). Тя е смела и дръзка, но най-отличителната й характеристика, са романтичните чувства, които споделя с Ейб, а впоследствие и с Джейкъб.

От останалите най-забележителни и с най-голямо участие в сюжета, са невидимото момче Милърд и Инок. Милърд е невидим – през цялото време, а не когато си поиска (в случай, че не е ясно) и има добродушен и любознателен, но и притворен характер. Той предпочита да ходи гол, защото според него няма смисъл да си невидим, ако дрехите ти се виждат. Инок може да отнема живот и да го дава на друг (включително на мъртвец, но само за кратък период от време). Всъщност, дарбата му е малко по-сложна за обяснение и изключително зловеща. За характера му може да се каже същото – ревнив и сприхав, Инок е персонаж, от който би излязъл добър злодей (но пък това би било предсказуемо…).

Самата мис Перигрин има относително малко участие и не успява да изпъкне. Тя е грижовна наставница и прави всичко по силите си, за да осигури добър живот на „своите” деца.

Посланията на романа са актуални, но и стандартни. Темата за мястото на различните в света е разисквана в много книги, филми и сериали. „Домът на мис Перигрин за чудати деца” не предлага нова гледна точка, а и – поне в първата част, едва засяга същината на този въпрос.

Клеър има златни къдрици…

По-интересна е дилемата на чудатите деца, които водят райски, но и по своему потискащ живот. В къщата те са в безопасност от света, но нямат възможност да живеят истински, да придобият собствен опит, да сбъднат мечтите си. Разбира се, ако поемат риска и излязат от времевата примка (като дядо Ейб), това, което ги очаква, е потенциално ужасно… Не може да се каже категорично коя съдба е за предпочитане – до края на дните си да живееш в страх или да водиш приятен, но и безперспективен живот в „златна клетка” – това е въпрос на личен избор.

В крайна сметка, на децата не им се налага да направят такъв избор, тъй като финалът на романа ги подлага на изпитание, което сериозно застрашава живота им и променя завинаги тяхното битие. Още по-голямо е това изпитание за Джейкъб, който не само трябва да защити себе си и приятелите си, но и да избере между света на чудатото и този, в който е живял до сега (и в който са родителите му и всичко, което познава)…

„Домът на мис Перигрин…” е увлекателен, талантливо написан и красиво оформен роман, подходящ както за порасналите, така и за по-младите читатели (стига да нямат нищо против хорър елементите). Той е идеалният увод за една по-мащабна история, която е развита в следващите части от трилогията.

Моята оценка:
История – 6
Герои – 5
Стил на писане – 6
Eлементи на изненада – 5
Емоционален заряд – 5
Теми за размисъл – 5
Фантастични елементи – 6
Степен на оригиналност – 5
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 6

Общ успех: Отличен (5,50)

Няма коментари

Вашият коментар

Поддържани BB тагове: [spoiler], [img], [b], [u], [i] и [url]

Вход | Регистрация   |