Покоят е благословия в Царството на сънищата

Ревю с леки спойлери на „Луната, която убива” – книга първа от дуалогията „Сънната кръв” от Н.К.Джемисин и издателство Сиела

Lunata-koqto-Ubiva-ccc„Луната, която убива” не е типично фентъзи. Тази книга ни въвежда в един загадъчен нов свят, изпълнен с опасна магия, мистерии и интриги, който, макар и вдъхновен от Древен Египет и региона, не се намира на Земята. Повествованието не е изпълнено с битки и чудовища, но това в случая е за добро. Атмосферата е мрачна, но силно въздействаща и за читателя е лесно да вникне в нея, и да сподели емоциите на персонажите. Макар че не всичко може да се нарече оригинално (например жадния за власт владетел, който иска да се превърне в истински бог, или манипулативния първосвещеник), авторката има специфичен почерк и е успяла да създаде завладяваща и запомняща се творба. Ако обичате Древен Египет – или поне това, което поп-културата свързва с него (мистерии и магия; специфична екзотика; култура, изградена около силната вяра в задгробния живот), „Луната, която убива” е четиво, на което трябва да дадете шанс.

Сюжетът отвежда в кралство Гуджааре, в което жреците, наречени бирници даряват покой на онези, чиито души са осквернени от поквара. Това става чрез Вземането – бирниците владеят специфична магия, наречена наркомансия (сънна магия – не е свързана с некромантията, в случай че ви звучи подобно), която им позволява да приспят набелязания, да го отведат в Царството на сънищата (Ина Карек) и да го оставят там завинаги в неговия личен рай. Разбира се, след Вземането човекът е мъртъв, но то не се равнява на убийство, тъй като бирникът всъщност спасява душата и събира полезни вещества от умиращия – най-вече сънна кръв, които се предават на лечителите и се ползват за благото на живите.

Тъй като поредицата се казва „Сънната кръв”, си струва да обърна повече внимание на тази субстанция. Както е отбелязано в речника в началото на книгата, сънната кръв е една от четирите съставки на съня. Тя се извлича от последния сън, който съпътства момента на смъртта и се използва за установяване на покой. Освен това тя лекува лудост и е изключително силен и пристрастяващ наркотик, и ако се натрупа в големи количества у един човек, може да го дари с невъобразима мощ. Жреците бирници задържат у себе си малко количество и отдават останалото за нуждаещите се. С течение на времето всеки бирник се пристрастява донякъде към нея, но не и в критична степен. Ако последното се случи, бирникът се превръща в Жътвар – ненаситно, безумно същество, което не подбира жертвите си и може да убие хиляди наведнъж. Жътварят не отпраща душите в рая, а буквално ги унищожава. Разбира се, жътварите са забранени и са полузабравен мит, но това не е от значение за гражданите на съседните държави, за които всички жреци на Хананджа (Богинята на сънищата) са еднакво опасни убийци, независимо дали са побъркани или не.

Авторката Нора К. Джемисин

Авторката Нора К. Джемисин

Според жреците, източник на наркомансията е Сънната луна – по-голямата и забележителна от двете луни, които осветяват нощното небе (както споменах, действието не се развива на Земята).
Ехиру е бирник, който е изключително отдаден на вярата си и убеден, че това което върши е добро. Въпреки опита си, той допуска грешка – унищожава душа без да иска. Човекът, който подлежи на Вземане, е чужденец, който разкрива на жреца, че е използван и дори споменава немислимото – че из столицата броди Жътвар. Хетава (главен храм и седалище на вярата) решава кой е покварен и трябва да бъде Взет, така че един жрец трябва да се довери на преценката на висшестоящите и да изпълни това, което му е наредено – Ехиру започва да се съмнява и допуска възможността някой да го манипулира. Той е разтърсен от това, че оставя емоциите да го завладеят и не успява да се погрижи за душата на умиращия. Въпреки, че е в депресия и се нуждае от почивка, жрецът скоро получава нова поръчка – трябва да Вземе

Сунанди – посланичка на съседната държава Кисуа. Ехиру и чиракът му Нинджири са на път да изпълнят поръчката, но в последния момент решават да дадат отсрочка на жената, която твърди, че обвиненията срещу нея са фалшиви. Тя им разкрива, че Принцът на Залеза (който всъщност е крал, чиято титла е „Принц”) вероятно иска смъртта и, тъй като стои в основата на опасен заговор. Ехиру решава, че трябва да стигне до дъното на нещата и да разбере дали наистина е използван от властниците. Много скоро той и чиракът му се сблъскват с Ужаса, в лицето на Жътваря и осъзнават, че нещата са много по-страшни, отколкото изглеждат първоначално. Сунанди, Ехиру и Нинджири поемат на дълго и мъчително пътуване до Кисуа, в опит да спрат напиращото зло, а междувременно самият Ехиру трябва да се бори и със злото, което се заражда вътре в него.

Обстановката е вдъхновена от Древен Египет, но действието се развива в друга реалност.

Обстановката е вдъхновена от Древен Египет, но действието се развива в друга реалност.

Стилът на книгата е красив, на места дори поетичен, но малко муден. Утежняват го странните имена и термини, събрани в малкия речник в началото, които се използват доста често в текста. Повечето от значимите събития в творбата са събрани в края и, докато по-голямата част от сюжета обрисува пътуването на героите (към физическата цел и към себе си). Липсата на зрелищни сблъсъци и пикантни страсти в основната част от текста, се компенсира напълно от наситени емоционални моменти, които са описани живо и въздействащо.

Ехиру и Нинджири са сложни и интересни личности, които авторката е успяла да обрисува добре. Ехиру е брат на Принца, но е отдаден изцяло на Хананджа. Той е добър човек с ценностна система, изградена около вярата му. Животът му е белязан от ужасни събития, случили се в неговото детство, които вероятно са част от причината Ехиру да вярва, че отвъдният живот е за предпочитане пред света на будните. Неговата вяра е поставена пред безброй изпитания, които го отвеждат отвъд ръба на лудостта, но той успява да победи и враговете, и себе си.
За разлика от него, Нинджири е роден в кастата на слугите. Той е красив, около шестнадесет годишен младеж, който е решил да стане жрец, защото следва примера на своя наставник. Нинджири обича Ехиру (във всякакъв смисъл) и му е безрезервно предан, без да очаква нищо в замяна. Въпреки това, той не допуска любовта му да се превърне в егоизъм и да му попречи да направи това, което е нужно.

Jemisin_Killing-Moon-TP-197x300Сунанди, макар и не толкова интересна и добре развита като другите двама, е героиня, с която повечето читатели биха могли да се идентифицират по-лесно. Тя е красива и умна дипломатка (разбирайте шпионка), чиято основна цел е да предотврати евентуална война между Гуджааре и Кисуа. За нея бирниците са нищо повече от убийци, които изпълняват поръчките на своите висшестоящи. Сунанди не разбира защо някой би предпочел смъртта пред живота, дори животът му да е изпълнен с безконечни страдания. Постепенно, опознавайки Ехиру, тя разбира, че не всички жреци са лоши хора, и не всеки иска да живее на всяка цена.

Малък недостатък на сюжета, поне според мен, е представянето на Лин – момиче, храненица на Сунанди (която, между другото, е единственият бял човек в книгата, ако изключим Нинджири, който е описан като светъл). Лин е персонаж с кратка и не особено значима роля, но е представена като някой, който ще има голямо значение за в бъдеще. Очакванията за това не се оправдават и е възможно читателят да се почувства излъган.

Основни играчи на страната на Злото, са Принцът (Еникет) и Жътварят. Последният е по-скоро същество, отколкото човек. Той е напълно унищожен отвътре – това, че преди е бил добър и благороден, би следвало да ни подскаже в какво може да се превърне всеки един бирник – дори принципният Ехиру. Жътварят е олицетворение на опасността, която представлява сънната магия и обяснява защо въпреки добрите и страни (сред които лечение за почти всичко), тя е забранена в съседните държави.

Раят е различен за всеки, намерил покой.

Раят е индивидуален за намерилите покой.

Принцът е многопластов злодей. На пръв поглед чаровен, обичан от семейството си, новатор, в действителност той е завършен психопат. Още от младежките си години, Еникет винаги се стреми да доведе до край чудовищните си планове, за да постигне абсолютна власт.

Финалът на творбата е многопланов и напрегнат – той представя зрелищна кулминация на събитията, както и на съдбата на Ехиру и Еникет, които са в центъра на всичко. Въпреки, че „Луната, която убива” е част от дуалогия, краят на книгата е затворен и напълно удовлетворяващ. Някои от събитията, които се случват в него, разтърсват света на Гуджааре и са предпоставка за големи промени, които може би ще се случат във втората част.

Темите на творбата са дълбоки и сложни – на много от тях не може да се даде ясен отговор,тъй като отговорът би бил различен за всеки. Кое е по-ценно – душевният покой, или животът – дори да е живот изпълнен с мъки и страдания? Каква е разликата между вяра и религия (всъщност голяма); дали истинската любов си струва, дори когато е обречена? Какво е покварата – нещо, което се определя от действията на човек, или е заложена поначало в душите на някои хора (какъвто, изглежда е случаят с Принца)?

БележникМоята оценка:
История – 5
Герои – 6
Стил на писане – 5
Eлементи на изненада – 5
Теми за размисъл – 6
Емоционален заряд – 6
Фантастични елементи – 5
Степен на оригиналност – 4
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5
Общ успех: Много добър (5.30)

Статията е на повече от половин година, информацията в нея вече може да не е актуална.
2 коментара

Вашият коментар

Вход | Регистрация   |  

Петя Ивайлова

Благодаря, радвам се, че ти е допаднало 🙂 Не знам дали скоро ще прочета продължението, тъй като имам списък с други неща за четене, но все някога ще стигна и до него 🙂

Selene

Здравей, Петя, аз съм огромен фен на тази книга и през последните години с тъга четох все негативните ревюта на българските блогъри. Имаше и дискусия в Гринуич Бук Клъб, където като цяло се изказаха повече критики, отколкото похвали (мудно било действието, това не било доразвито, онова не било доразвито) и вече си мислех, че само аз съм вникнала в тази книга и, отваряйки я, не съм очаквала просто див екшън или знам ли и аз какво…
Ревюто ти е прекрасно! Беше огромно удоволствие за мен да го прочета. Наистина много, много ми хареса. Поздравявам те! Когато прочетеш продължението на книгата, „Засенчено слънце“, пиши и за нея – сигурна съм, че и тя много ще ти хареса. 🙂