10 любими персонажи от Света на диска

Като малък хич не обичах да чета. Книгите в училище ми бяха безумно скучни, дори дразнещи. Може и да не е патриотично от моя страна, но тематиката за българското село от XIX век много бързо ме отврати, може би още в трети клас. А тогава ми оставаха цели 9 години за преживяване в училище, от които около 7 обсебени пак от същото българско село през XIX век (айде, и началото на XX). И тъй като почти всичко, което ми преподаваха учителките по литература, ми изглеждаше архаично, безинтересно и на моменти даже мъчително, дълго време бях с впечатлението, че всички книги са тъпи и аз никога няма да съм от хората, които четат и се превъзнасят по хобито си, загърнати в интелектуални шалчета.

Е, имаше и някои изключения, разбира се, по едно съвпадение все фентъзита или научни фантастики – жанрове, които в училище практически не съществуват. От време на време се зачитах я във „Властелинът на пръстените“, я в „Главата на професор Доуел“, я в „Денят на трифидите“, я в нещо друго, което леко да поразчупи убеждението ми, формирано от задължителния материал на учителките.

Един автор обаче тотално доминираше моето читателско поведение в тийнейджърството. Дотолкова, че с удоволствие четях всяка следваща негова книга и с огромно желание отделях от парите си за храна, за да си купувам новите издания и да си ги колекционирам. Даже не осъзнавах, че той също пише книги, просто неговите са интересни и забавни – за мен това беше съвсем различна медия, която не причислявах към литературата.

Както заглавието на статията предполага, това е Тери Пратчет, чийто Свят на Диска ме обсеби и ме превърна във върл фен. Дори и да не разбирах всички препратки и пародийни моменти, комбинацията от хумор и фентъзи в този шантав свят, пътуващ през вселената върху гърбовете на четирите слона, стъпили върху Великата костенурка А’Туин, беше един от важните фактори за развитието на личността и вкусовете ми. Вероятно и превъзходните корици и илюстрации на Джош Кирби са помогнали да посегна към тази поредица, така че поклон и към него.

В тази статия ще отдам дължимото на десетимата ми любими герои от романите на сър Тери Пратчет. Подредил съм ги изцяло по спомените ми за тях, като признавам, че впечатленията ми са малко старички – все пак повечето книги съм ги чел преди повече от 20 години. Тези впечатления обаче ще останат с мен до края на живота ми.

10. Леля Ог

Сюжетната линия на вещиците ми е най-любима от всички в Света на Диска, така че хич не ме е срам да ги вкарам и трите тук (даже ми се щеше да намеря място и за Агнес, но уви). Та, Леля Ог винаги ме е радвала с две от основните черти на характера си – умението и желанието да помага и съчувства на хората и умението да се забавлява. Въпреки че тя трябва да се води „майката“, тоест средното поколение в тройката, аз винаги съм си я представял като баба – вероятно подпомогнат от идеята, че няма как да е родила 17 деца и да не е поне на средна възраст. Тя може и да не е главната вещица, може и да е несериозна на моменти, но подкрепата ѝ към останалите, включително Баба Вихронрав, е безценна и често основополагаща за успеха, а и де факто добруването на цялото село. Леля Ог също е способна да взима трудни решения и да прави каквото трябва, дори на моменти да връща лидерката в правия път, но го прави със съчувствие и неподправена емоция – не се притеснява да изразява себе си и в никакъв случай не бутилира чувствата си, за да се преструва на твърда. А когато тръгне да се забавлява, тя определено е най-забавната и с най-малко задръжки – включително чрез танци върху масата на песента „Таралежа никогаш не мож го избъзика“. Кой няма нужда от една Леля Ог в живота си?

9. Ангуа

Привидно просто красива жена, вкарана в градската стража на Анкх-Морпорк като представител на малцинство, Ангуа всъщност е върколак. Острото ѝ обоняние е безценен помощник в работата ѝ, като благодарение на него залавя не един или двама престъпници. Преобразяването във вълча форма пък я прави много по-силен противник, отколкото омаяните от красотата ѝ закоравели мъжаги могат да предположат. Но най-много й помага нейната отдаденост на каузата и справедливостта, както и усещането ѝ за морал. Въпреки че тя има изявен обожател в муцуната на говорещото куче Гаспод (замалко и той да влезе в списъка), в крайна сметка тя избира за свой партньор леко смотания стражар Керът (който доста лошо понася факта за природата на жената, отнела девствеността му). Подвизите ѝ в първите истории с нея бързо се отплащат и в по-късните книги тя вече е капитан с медали. Като силно положителен и сексапилен образ със зверска тайна, тя нямаше как да не ме впечатли в юношеските ми години.

8. Мокр фон Ментебрад

Макар и да се появява доста късно като нов главен герой и времето на Тери Пратчет да е стигнало да го включи в само три книги, Мокр (или Мойст, както беше преведен в началото със запазване на оригиналното име) все пак успява да се промъкне в моя топ 10. Започнал като измамник, той все пак е разпознат като талант от безпогрешния Патриций на Анкх-Морпорк и е назначен да управлява Пощата, а след това – Железницата и Кралския монетен двор. Нюхът на Мокр му помага да превърне западналите институции в преуспяващи модерни и ефективни организации, за което винаги съм му се възхищавал. На всичкото отгоре, благодарение на дадената възможност той преобръща и своите живот и манталитет – сега използва придобитите от престъпната му кариера знания за добро и успехът му е успех за всички в града. И като бонус – дори намира любовта в жена, за която старото му Аз не би било достойно, но сегашното успява да изгради с нея истински успешна и здравословна връзка.

7. Маграт Чеснова

Макар и уж да не обича да спори, най-младата от трите вещици в сборището често е антипод на Баба Вихронрав – със своя позитивизъм, със своето вятърничество, със своята младост и свежест, дори и последните две качества да не се изразяват в особена красота, а още по-малко – в бюст. Въпреки че не е идеална вещица с голям потенциал, а може би точно заради това, тя все пак печели любовта на новия ланкърски крал Верънс II и става кралица! Впечатляваща трансформация, макар и Баба Вихронрав да смята, че Маграт се е задоволила с втората най-добра позиция в живота след вещерската. Като кралица сякаш тя се справя доста по-добре – вместо да плете гоблени по цял ден, използва знанията и способностите си за добро, а по време на инвазията на елфите в Ланкър практически спасява света.

6. Диблър „Сам си прерязвам гърлото“

Диблър никога не е бил главен герой в книгите на Пратчет, но все пак изпъква и впечатлява с крайно наглите си мошеничества. Всичко, което продава, го представя като толкова изгодно, че с тия нищожни цени все едно сам си прерязва гърлото, само и само да е доволен клиентът. Естествено, обикновено става дума за пълни боклуци, а бизнес начинанията му са провал. Конкретно Диблър ССПГ е най-известен с наденичките си с твърде органичен произход – някои от клиентите му са толкова тъпи, че си купуват една и съща наденичка за втори път – разбирайте го както искате. Най-близо е до успеха, когато става филмов продуцент, но дори и кино кариерата му е препъната от неразумната му визия за филм с 1000 слона, чийто наем не успява да заплати. Въпреки че предприемаческите му инициативи са провал, защото той няма талантите и човечността на Мокр фон Ментебрад, гротескността и хуморът в образа му го правят още по-любим в моята класация.

5. Библиотекарят

Отново герой, който не е главен, но винаги изпъква. В следствие на магически инцидент случил се някога, Библиотекарят на Невидимия университет е превърнат в орангутан и като такъв го познаваме от страниците на книгите. Не казва нищо повече от „Уук“, но само той знае как да се грижи за книгите, някои от които са толкова побеснели, че дори веригите не могат да ги удържат върху рафтовете. Нещо повече, обича да го прави. И е много щастлив от битието си на орангутан. Въпреки че може да бъде подкупван с банани, той е един от най-съвестните, а може би и от най-умните, служители в университета за магьосници.

4. Архиканцлер Муструм Ридкъли

Като споменахме Невидимия университет, няма как да не отчетем и Архиканцлера на тази уважавана институция. Макар и да си пада малко сухар, Ридкъли умело управлява университета и го прекарва през различни магически кризи и тежки начинания. Прагматичността му е пословична, дори когато му налага да си сътрудничи с някои недотам уважавани особи. Но, в крайна сметка, когато почти всички твои подчинени са пълни идиоти, а на теб не ти се занимава особено, ползваш всяка помощ, която може да намериш. Ридкъли не може да се похвали с особено голямо въображение, но знае как да се оправя с хората, като на моменти дори успява да баламоса Патриция. За безспорните му магически умения няма нужда да отваряме дума. От време на време виждаме и по-меката му страна – когато пътят му се пресече с този на старата му любов, Баба Вихронрав.

3. Лорд Хавлок Ветинари

Образите в топ 3 са ми толкова близо един до друг по любимост, че до последно ги преподреждах и размествах. Ветинари е превъзходен сложен персонаж. Той е Патрицият, управляващ Анкх-Морпорк с желязна ръка. Да, това значи, че е диктатор и не един или двама нещастници са се разделили с главите си само сащото са го погледнали накриво (всъщност, не са много, за повечето хора е достатъчна само идеята за последствията от такова немислимо действие, за да се откажат и да изпълняват всичко безпрекословно), но престъпна клоака като Анкх-Морпорк няма как иначе да се управлява. Нещо повече, за разлика от повечето диктатори в реалния живот, Ветинари е изключително умен, в пъти повече от всички наоколо, и решенията му обикновено са правилни (и подправени с особеното му чувство за хумор). Подчинените му изпълняват заръките му не само от страх за собствените си глави, но и защото Патрицият наистина знае най-добре какво е полезно за града. Успехите и авторитетът му идват също и благодарение на обучението му в Гилдията на убийците, както и поучителното му познанство с юбервалдската вампирка Лейди Марголота. Сред политическите му актове с широко отражение върху обществения живот е легализирането на гилдиите, съответно организирането на неизбежната престъпна дейност в града, позволяването на свободната преса и забраната на мимовете. Студеното му излъчване, постоянството му, уменията да води дипломация, да слуша и да манипулира, но най-вече непоклатимото спокойствие, са сред качествата, които го пазят жив толкова години на толкова опасен пост. На практика той олицетворява това, което на английски се нарича commanding presence. И го обожаваме заради това!

2. Смърт

Тери Пратчет не е първият, който дава персонификация на смъртта и я превръща в негов герой, но определено неговият герой Смърт (мъжки род!) е най-впечатляващият и обичаният! Той е събирателен образ на това, което митологиите си представят – човешки скелет в черен плащ, който събира душите на умиращите с косата си (понякога с меч). Като най-свръхестествен и метафизичен, неговите реплики се изписват винаги с главни букви. Смърт не е жив, но се опитва да разбира и притежава човешки качества. Направил си е дом в отделно измерение, където всичко е черно, и си гледа градинка, в която всичко е черно-бяло. Има си дори внучка-човек, на която показва занаята и разчита в трудни моменти. Въпреки че е последното лице, което умиращите виждат, той никога не е жесток, дори присъствието му носи определено спокойствие на покойника (макар и все пак да е твърд и непреклонен). Ако Смърт можеше да проявява състрадание, щеше. Тери Пратчет е споделял, че е получавал писма от смъртно болни фенове, които са се надявали като умрат да бъдат посрещнати именно от същество като Смърт. Този образ се появява в почти всички книги от поредицата.

Неразделен от него е и Смърт на мишките – винаги съм го намирал за изключителен сладур!

1. Баба Есмерелда Вихронрав

Може да е нестандартно, но за мен Баба Вихронрав печели първенството по колоритност сред всички великолепни персонажи от цялата поредица. Даже не мога да обясня точно защо ми е чак толкова любима. Есме често носи тежестта на света на раменете си, което приляга на способностите и акъла ѝ. Все пак тя е най-могъщата вещица на Света на Диска и владее страшно много магии, макар и да ги използва рядко, само когато наистина има нужда от тях – най-често (или поне мен това най ме е впечатлило навремето) практикува вселяване в различни животни и изучаване на света чрез тях. Има труден нрав и хората като цяло не я харесват, но тя винаги им дава това, от което се нуждаят (дори да не го искат) и неведнъж ги е спасявала. Може да е стълб на общността, но определено предпочита да страни от нея. Изключително твърда в убежденията си, защото по някакъв особен начин, дори и да греши, тя пак винаги е права.

Тук ще вкарам един спойлер, но предвид че книгата е вече на 10 години, а и е емоционален спомен за мен, ще си го позволя. В самото начало на последната книга от поредицата, „Овчарската корона“, Баба Вихронрав един ден се събужда и просто усеща, че ѝ е дошъл моментът. Чисти къщата, подрежда, къпе се, подготвя се, ляга и умира. Без насилени драми и епични боеве около кончината. Хем е ясно, че е на преклонна възраст и събитието е неизбежно, хем не очаквах да се случи. Не и толкова рано в книгата, не и по този начин, с толкова емблематичен персонаж. Очаквах да се радвам на още една книга с любимия си персонаж, а вместо това сърцето ми беше разбито. Помня, че четях съответната глава в трамвая, почти 30-годишен мъж, и се опитах да сдържа сълзите си, но не можах и се разревах сред хората. Чувството беше все едно собствената ми баба е умряла. На всичкото отгоре е ясно, че Тери Пратчет вече е знаел своята прогноза, докато е писал сцената… Но пък Смърт ѝ казва нещо много вярно, което определено важи и за автора – оставя света в по-добро състояние, отколкото го е заварила. И никой не умира наистина, докато не затихнат последните вълни, причинени от живота му.

Напомням, че класацията си е лично моя и не е съобразявана с популярността на героите или книгите, така че е напълно нормално да не сте съгласни с нея. Ако сте бесни, че не съм включил капитан Ваймс или Ринсуинд например, можете да изразите гнева си в коментар 🙂