Българският хорър от 20-те и 30-те години на ХХ век

Ревю на сборника „Дяволиада“ с диаболична проза от Светослав Минков, Владимир Полянов, Георги Райчев и Чавдар Мутафов, изд. „Милениум“.

Реагирах със силни смесени емоции, когато разбрах за съществуването на сборника „Дяволиада“. В училище мразех литературата – мислех я за скучна и ненужна, защото почти всичко, което учехме, беше много далеч от мен. Стари и отнесени разкази, романи и поеми, които четох по задължение, а след това трябваше и да интерпретирам така, че да се харесам на госпожата – с предварително заучени фрази. Ако някога стана министър на образованието, ще реформирам обучението по БЕЛ из основи и хич няма да ме интересува чий интерес съм засегнал, вадейки „Майце си“ на Христо Ботев от учебната програма и изваждайки готовите анализи от библиотеките. Затова една от първоначалните ми реакции на сборника с автори от времето на онези, с които ни измъчваха в учебната програма, беше инстинктивна ненавист. След като съм се запознал с толкова много писатели от онова време и нито един не ми е харесал (добре де, един-двама), какъв шанс имат тези хора?

От друга страна, изпитах и силно любопитство. В училище фантастиката изобщо не беше засягана като жанр и аз бях останал с впечатление, че извън „Ян Бибиян“ не сме имали нищо с фантастичен елемент, написано у нас преди комунизма. Спомням си, че са ни споменавали диаболизма, но само като термин, без да са ни давали да четем нещо от това течение. Едва след като завърших училище, чух за Любен Дилов, Павел Вежинов и Светослав Минков като първи автори в любимия ми жанр у нас. Няма да навлизам в подробности за моето мнение защо учебната програма спестява това на децата, но е ясно, че съм крайно несъгласен с този пропуск.

Та, сега, когато ми попадна този сборник, най-накрая имах възможност да се докосна до едновремешния български хорър, за който отскоро знам, че съществува. Дали той става за нещо? Дали е безнадеждно остарял и неадекватен на съвременната литература? Дали има място на световната сцена? Дали ще ме върне в онези ужасни години с интерпретативните съчинения в гимназията? Дали ще почувствам нещо по-различно сега, когато го чета за удоволствие, а не по задължение?

Трябва да призная, че останах приятно изненадан! Качеството на подбраните разкази за „Дяволиада“ е доста високо. Въпреки че са писани преди почти цял век, те не звучат твърде стари или далеч от нас. Оказва се, че преди комунизма сме си имали съвсем хубав хорър, макар и да не се е наричал така тогава.

Портрет на Светослав Минков от Кирил Цонев.

В сборника са поместени творби на четирима автори: би трябвало да сте чували за Светослав Минков; ако сте навътре в жанра, ще сте попадали и на Владимир Полянов; ще ви се прости ако не знаете кои са Георги Райчев и Чавдар Мутафов. На авторите има посветени по една-две биографични странички, за да научите кои са и каква е била съдбата им.

Учудващо е, че стиловете на първите трима не са чак толкова различни един от друг (Мутафов е с по-специфичен стил, но има само един разказ, и то труден за осмисляне, така че се въздържам от обобщения за него). Те пишат предимно къси разкази с подобни теми – смъртта, скуката, загубата на контрол над собствените тяло или личност, страха от непознатото, срещата със свръхестественото. Много от разказите се усещат като сънища, които читателят сънува през очите на героя. Той губи себе си и е направляван от сили, които не разбира и не може да контролира, губи връзката си с реалността и така често не осъзнава как стига от едно място на друго, как върши нещо. Може би това е най-видимата разлика между хоръра от едно време и днешния – не се набляга толкова на чудовища или демони, които да виждаме и с които да се борим в нормално състояние, а на невидимото, което не можем дори да възприемем, а камо ли да победим.

Има сюжети, които се развиват в днешна София, и е интересно да се намерят малките разлики между града тогава и днес – поне тези със значение за историите не са толкова значими (но е интересно как много от героите си имат слуги). Има и разкази, чието действие тече на село – там най-ярко си личат разликите между времевите периоди, защото хората все още са необразовани, суеверни, със старите убеждения, докато софийските персонажи не се различават особено от гражданите днес. Една от причините творбите да са интересни е именно сравнението, което търсим в бита и културата на началото на миналия век. Прекрасно е, че разказите са изчистени от политически внушения и контексти – те представляват интимни човешки истории и избягват да конкретизират време и политическа обстановка – именно така звучат безвременни и винаги адекватни. Стилът и диалозите са по-старомодни – ако сте наблюдавали бабите ви с техните наборки, може би сте забелязали как разговорите са някак по-любезни и уважителни, по-превзети и драматични, докато ние гледаме да караме повече по същество, без украшения в речта си, дори това да се смята за грубо от старото поколение.

Авторите имат толкова много издадени книги през десетилетията, които не съм чел, че ме е срам от невежеството ми.

Мислех да представям всеки разказ поотделно, но от това няма смисъл, защото са събрани доста – 27, а те не са чак толкова различни. На Минков са най-късите, а на Райчев най-дългите. По-късите разказват кратки случки, концентрират се върху един плашещ момент или послание, дългите се опитват да са по-драматични и добре оформени. Най-много ми харесаха „Малвина“ със зловещата бабичка, „Ужасът“, където Минков се присмива на селските суеверия, „Горда“, където угнетяващата атмосфера е много добре изградена, „Ерих Райтерер“, който би бил идеален за филмиране, „Упоритият мъртвец“, където главните герои са не мъртвецът, а озверелите му наследници, и Lustig с гадния еврейн и кучето. Но всички разкази си струва да се прочетат, дори тези по 4-5 странички.

Самите произведения не са чак толкова дълбоки, че да предизвикват теми за размисъл (освен ако не тръгнете да ги анализирате, както ни принуждаваха в училище, и не започнете да виждате дълбокомислени драми, патриотични послания и философски умозаключения в цветовете на пердетата, тогава може и да изкопчите нещо), но все пак ви вкарват в някои разсъждения за това каква е била България преди един век и какво са творили тогавашните хора. Наистина останах много учуден, че те са страшно близки до нас и това, което им създава ужаси, би уплашило и нас по същия начин. Чудя се дали поначало днешната уж радикално различна епоха не е променила същината на човешката душа толкова, колкото си мислим, или комунизмът е виновен, че ни е изпил кръвта и сега отново тепърва се учим да живеем в свободен свят след страшно изпитание, както е било тогава след османското владичество и войните. Дали 45-те години руска диктатура са увредили развитието ни толкова брутално и заради тях не сме много по-напред, или просто надценявам значението на един век история и научно-техническия прогрес?

Важно е да се отбележи, че може би не е честно да се прави това сравнение само с българските бит и душевност – много от хорър елементите в тези разкази присъстват по почти същия начин в американски филми от сегашния век. Оттогава досега жанрът присъства под една или друга форма, с едно или друго име, така че е трудно да се измисли нещо ново.

Разбира се, това са само мои ненужни размисли, които нямат нищо общо с диаболичната проза в „Дяволиада“. Но хем е донякъде нормално класиците да си остават класици във всички времена, хем е малко тъжно, че днешните хорър автори не са успели да задминат диаболистите от едно време, поне у нас. Дори Стивън Кинг има разкази, които са на същото ниво, а той се смята за ненадминат майстор на ужаса (е, има и по-добри, разбира се, но разликата в общото ниво не е чак толкова голяма).

От тази гледна точка ми е трудно да оценя степента на оригиналност – щом днес още въртим същите тропи, дали може да се каже, че четиримата автори тук са първопроходници, или и те неминуемо са се вдъхновявали от западните си колеги, които са почнали по-рано? Слагам висока оценка на оригиналността поне заради това, че са били от първите в България, които са прокарали жанра, макар и днес да няма как да сме впечатлени като читатели в този аспект.

С неудоволствие забелязах, че издателство „Милениум“ е практически сродено с агенция „пик“ (майката на свинските медии, свързани с Делян Пеевски), така че не бих бързал да го хваля. Факт е обаче, че „Дяволиада“ е отлично изработен продукт – с качествен подбор, хубава корица, съвестни редактори и коректор, които са си свършили работа, а това се забелязва все по-рядко в днешното книгоиздаване. Ако обичате разкази на ужасите или се интересувате от по-старите ни автори, няма как да не препоръчам книгата. Когато нещо е добре направено и си заслужава, то трябва да се поощри.

 

Моята оценка:
История – 5.50
Герои – 5.50
Стил на писане – 5.50
Eлементи на изненада – 5+
Емоционален заряд – 5
Теми за размисъл – 5
Фантастични елементи – 5+
Степен на оригиналност – 5+
Старание на автора – 5.50
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5+

Общ успех: Мн. добър (5,30)

Статията е на повече от половин година, информацията в нея вече може да не е актуална.
2 коментара

Вашият коментар

Поддържани BB тагове: [spoiler], [img], [b], [u], [i] и [url]

Вход | Регистрация   |  

Валентин Д. Иванов

Много си е хубава статията и изобщо няма нужда от пренаписване. Жалко, че авторът не е имал късмет с учителите по литература – аз имах и беше много по-различно и по-интересно. Критиката на Dodolion не я възприемам сериозно: новохоръристите отричат предшествениците си за да се изкарат първи. Всичко опира до това чия писалка е по-стара. 🙂
С хоръра нямах късмет като с литературата – там най-напред попаднах на един наистина отвратителен разказ, който – ако това му е била целта – успя на 100 и повече % да ме отврати от жанра.
Като става дума за страховити книги – сега я чета – е Austral от Paul McAuley. Разкошно написана. Двете главни героини бягат през Антарктида. Страховитото обаче идва не от природата и от хищниците (глобално затопляне, там е доста оживено), ами от другите хора, които са по-големи хищници и от най-страшните вълци. Едновременно книгата е в диалог и с Джек Лондон, и с Урсула льо Гуин: представете си преминаването рпез снежната пустиня, двама души, никакви резерви, ако се подхлъзне някой и край; McAuley е създал такава напрегната атмосфера, че е трудно да се опише, трябва да се прочете. Едната от двете героини е генетично модифицирана, която я прави различна от всички – както Генли Ай беше различен от кахридците. Чудесно е вързано, има паралели с толкова много класика в жанра (а, и с Terror!), което придава допълнителна дълбочина. Мисля, че McAuley е незаслужено пренебрегван автор. По мрежата има безплатна аудио версия на един негов разказ – „Пътеводител по алтернативни реалности“ или нещо подобно (пиша това във влака без Интернет и после я имам време да търся, я не, но потърсете с гугъл – заслужава си).
Другата страховита книга е „Ортодокс“, новия роман на Григор. Тъкмо излиза в Човешката и струваше май към 10-15 лв (чичко гугъл е ваш приятел!) Много клаустрофобична атмосфера, но не в пространствен смисъл; калустрофобичната атмосфера е за душата. Едно време спорих с Григор за края – аз смятам, че е много по-реалистично историята да завърши с кървав и безмислен бунт, по руски образец; аз си имам моите основания, но и той си има неговите за неговия край. Горд съм, че написах единия от двата предговора на тоя роман.
Защо пиша за тези книги? – Защото те не са само евтини „страшилки“ и не се опират само на идеята за екзистенциалния страх от битието, ами използват страха като средство за да кажат нещо смислено на читателите. И като ги свърши човек, не се чувства уплашен или отвратен и не мисли че хората са сума от всичките си страхове, ами че човеците имат имат сили да преодолеят ужаса на ежедневието, на битието и на каквото още искате. Същата градивност я има и в произведенията на Минков, и на Полянов, и на Райчев.

Аз лично бих го редактирал това ревю, защото е невярно. Диаболизам и хорър не са две заимнозаменяеми думички. Едното е литературно течение, другото е жанр, имат допирни точки, може да се търсят паралели, до се твърди, че диаболизъмът е хорър и да се сравняват хорър автори с родни отдавна починали прозаици, които са писали диаболична литература е меко казано обидно и към едните и към другите. Поклон, че обръщате внимание на автори като Полянов и Минков, защото са значими за родната литература, но моля ви, не вкарвайте полемики като ги сравнявате с родни творци, които пишат съвсем друга литература. С прости думи: хорър/ужаси е това произведение което цели да ужаси( изплаши или погнуси) читателя/зрителя, чрез своите художествени прийоми. Какво е диаболизъми какви са търсените цели в това течение може да проверите в Уикипедия.