Да заслужиш короната

„Кралят беглец” е продължение на „Фалшивият принц” – роман-приказка, който макар и предназначен за деца, притежава чар и силен елемент на изненада, превръщащ го в четиво подходящо и за възрастните. За съжаление, втората част от трилогията на Дженифър Нилсен не може да се похвали със същото. „Кралят беглец” повежда читателите на едно опасно и вълнуващо приключение заедно със злополучния млад крал Джейрън, но, за съжаление, общият му тон и нивото, на което са разгърнати сюжетът и персонажите, го правят неподходящ за читатели, които са над (примерно) 14 години.

Принц (в последствие крал) Джейрън е тийнейджър, възкачил се на престола на малката и слаба държавица Картия след изтощителни премеждия. Той прекарва години далеч от семейството си, представяйки се за беден сирак на име Сейдж. Причините за това са леко… странни – те са описани в сюжета на „Фалшивият принц”: корабът, с който пътува принцът, е нападнат от пирати, на които е платено да го убият. Джейрън обаче, успява да се спаси и не след дълго се свързва с баща си. Въпреки че принцът е все още дете, кралят преценява, че е по-разумно да го остави да живее под прикритие в бедняшко сиропиталище, вместо да го прибере в двореца. Той се страхува, че някой близък до кралското семейство подготвя заговор, и иска да предпази малкия си син (за който обществеността знае, че е убит от пиратите). Странно е, че кралят е загрижен за безопасността на момчето в двореца, но не и за безопасността му, докато се подвизава като крадец и едва оцелява в мизерни условия… Още от тук проличават някои пропуски в уменията на авторката да изгради адекватен сюжет, но те могат да бъдат простени, тъй като се компенсират от други неща и поради това, че книгата е предназначена за млади читатели. Не може да се отрече, че Дженифър Нилсен се справя отлично със задачата да заблуди читателите си с фалшиви улики, така че почти до самия край е трудно да се отгатне, че Сейдж е Джейрън.

Младежът е отведен от сиропиталището от злия благородник Конър, който подготвя грандиозна измама. Конър е въвлечен в убийството на кралското семейство (т.е. родителите и големия брат на Джейрън). Той възнамерява да представи обучен от него сирак за изчезналия принц Джейрън и да възкачи на престола фиктивен крал, като по този начин заграби цялата власт за себе си. Сейдж се преструва месеци наред и едва в последния момент разкрива истинската си самоличност, хвърля в затвора Конър и си връща короната. Тук свършва сюжетът на „Фалшивия принц”.

„Кралят беглец” продължава историята от малко по-късен момент – Джейрън вече е крал, но регентите му не го приемат насериозно, защото е груб, невъзпитан и като цяло ненадежден. Бъдещата му съпруга – принцеса Амаринда, не е в добри отношения с него (по-скоро по вина на самия Джейрън, който непрекъснато я игнорира), а затворникът Конър намеква, че и някой друг е намесен в отравянето на кралското семейство. Джейрън се намира в неизгодни позиции, но това не е най-големият му проблем.  Крал Варган – владетел на съседна Авения, заговорничи срещу него и то не с кого да е, а със старите му познайници – пиратите. Картия е заплашена от война на няколко фронта, но най-голямата непосредствена опасност са именно пиратите, които изпращат вестоносец – сиракът Роудън (силен и упорит младеж, който също беше част от селекцията на Конър за фалшив принц Джейрън).

Роудън е изпълнен с омраза към Сейдж и все още не осъзнава напълно, че той е истинският престолонаследник. Той предава на доскорошния си приятел волята на краля на пиратите – ако Джейрън не се пожертва доброволно до определена от тях дата, те ще разорят страната. След като получава зловещото послание, Джейрън настоява да започне подготовка за война, но регентите предпочитат да опазят мира и дори решават да изпратят краля в изгнание (този път не на улицата, а в благородническо имение), докато не навърши пълнолетие. За кралски наместник е избран капитанът на кралската стража Грегор. Джейрън няма намерение да се примири със ситуацията и решава да се изправи лице в лице с врага – тоест с пиратите и техния крал. Той отново приема самоличността на Сейдж и поема на опасна мисия без конкретен план, докато Тобаяс (негов приятел – третият сирак, подготвян от Конър) се представя за него, колкото да заблуди Грегор и регентите (представя се от разстояние и с помощта на принцеса Амаринда – двамата не си приличат особено).

Ако романът беше предназначен за възрастни, недомислиците, липсата на особена логика в действията на основните персонажи и наивността на сюжета, биха били непростим недостатък. Тъй като случаят не е такъв, може да се допусне, че намерението на авторката е било да заинтригува единствено по-младите читатели. В случая под млади трябва да се разбира по-скоро деца, тъй като историята не съдържа абсолютно никакви елементи, които биха могли да притеснят един отговорен родител. Насилието е смекчено до степен на пълна липса на реализъм – дори жестоките пирати, които уж са някакви страшилища, безмилостни убийци, способни да разорят цяла държава, представляват по-скоро мирна общност, която избива екипажите и пътниците на заловените кораби, но затова пък се държи джентълменски с прислужниците, поели домакинските задължения в лагера им.

Не може да се каже, че романът съдържа някакви определени послания или теми за размисъл. Моралът, заложен в сюжета е по-скоро странен – Джейрън действа абсолютно хаотично, но според персонажите (и очевидно – според авторката), накрая се оказва, че всичките му постъпки са правилни. Поведението му отговаря на това на неконтролируем пубер, който сменя често мненията си и се държи неуважително и грубо с всички, а след това страда, че не го харесват.

Сред останалите персонажи изпъква Имоджен – младата прислужница, която Джейрън спаси от имението на Конър. За кратко тя работи при пиратите и доказва с постъпките си, че е много по-зряла от младия крал, както и че той е напълно недостоен за нейните чувства.

Роудън също има значима роля. Той е истинско буре с барут и не веднъж се опитва да унищожи Джейрън, но поради някаква непонятна причина, писателката се опитва да убеди читателите, че той е просто неразбран герой, който има нужда само от приятелска подкрепа, за да се промени.

Нови персонажи от известно значение са крадецът (в последствие пират) Ерик – главатар с нереалистично морално поведение, който няма представа, че някои от подчинените му убиват наред, както и Финк – сираче, което се сприятелява със Сейдж по време на престоя му при пиратите.

Дженифър Нилсен отново се опитва да създаде обрат, представяйки новия злодей на историята – донякъде се получава, но ефектът определено не е толкова впечатляващ, колкото с обратите в първата част от поредицата. Този персонаж (чието име няма да разкрия), присъства едва в малка част от сюжета и е прекалено незабележим, така че изобличаването му не е особено въздействащо. Междувременно, отровителят Конър не е екзекутиран, както се полага, а е заключен в една от килиите на двореца – още едно доказателство за неспособността на Джейрън да понесе тежестта на короната. А може би именно това е причината, поради която кралят се нуждае от приятелството на Роудън…

Финалът на романа поставя персонажите и най-вече кралят в тежка ситуация. Задава се нова заплаха и ново приключение, което или ще затвърди окончателно позициите на Джейрън, или ще доведе до пълното падение на Картия. Подобен финал приляга на тази история – тип приказка и обещава последна част от поредицата да бъде не по-малко интересна и достойна за вниманието на младите читатели.

Моята оценка:
История – 4-
Герои – 4
Стил на писане – 5
Eлементи на изненада – 4
Емоционален заряд – 4
Теми за размисъл – 3
Фантастични елементи – 3
Степен на оригиналност – 4
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5

Общ успех: Добър (4,20)