Два свята на прага на война

Ревю на „Серафина; В царството на драконите” на Рейчъл Хартман и издателство „Хермес”

189302_b„Серафина” е първият роман от поредицата „В царството на драконите“ на Рейчъл Хартман, посветена на Драконите, които са може би най-емблематичните същества в света на фентъзито, и невинната девойка Серафина, която има нещастието да се роди полудракон.

Романът проследява най-важните моменти от живота на Серафина – нейното пътуване към себе си и борбата и да се приеме такава каквато е (т.е. с люспи на някои места и специални дарби, които често й създават проблеми). Освен това книгата ни въвежда в един сложен средновековен свят, в който хората – владетели на кралство Горед, си сътрудничат със своите опасни съседи – драконите. Двете раси, макар и много различни, са в мир от близо четиридесет години. Наближава годишнината от мирния договор и по този повод кралицата на горедите – Лавонда, подготвя пищни тържества, на които ще присъства самият владетел на драконите – ардмагар (генерал) Комонот.

Драконите не просто са могъщи зверове, а притежават една способност, която смущава не само хората, а и самите тях – могат да приемат човешка форма. Драконът в човешка форма се нарича саарантра и обикновено е лесно разпознаваем. Психиката на тези същества е много различна от човешката, затова само формата не е достатъчна да ги превърне в хора, но има и изключения. Майката на Серафина (Амелин), например е била толкова добра в това да бъде човек, че е допуснала да се влюби и дори се е омъжила за нищо неподозиращия Клод. Младият мъж разбира, че е сключил брак с дракон едва при раждането на дъщеричката им, след което съпругата му умира. Клод е разтърсен от измамата, както и от това, че е изгубил любимата си, затова по-късно е резервиран към порасналата си дъщеря, освен това се жени повторно и има няколко нормални деца от втората си съпруга. Въпреки всичко, Амелин остава истинската му любов.

Рейчъл Хартман

Рейчъл Хартман

Освен специфичното си поведение и начин на мислене, саарите (съкратено от саарантра – в книгата има доста такива думи) имат сребриста кръв, така че има много начини да бъдат различени от хората. Въпреки това, те са задължени да носят звънчета в случай, че са избрали да живеят в човешка форма (освен ако нямат специално разрешение от властта да не го правят – учените имат такова). Хората се отнасят с недоверие към преобразените дракони, а една секта – „Синовете на Свети Огдо” открито ги мрази и преследва, макар това да е незаконно. Жителите на Горед до голяма степен приличат на хората от европейското средновековие – те често са глупави, неуравновесени и тесногръди, със склонност да сатанизират „нечисти” драконски изобретения, като например будилника. При отношението, което получават, наистина не е учудващо, че има дракони, които все още мразят хората, а от друга страна е странно, че по-миролюбивите са склонни да търпят човешкия расизъм и лошо поведение. Освен саарите, расизмът засяга и куигълите – вид дребни дракони, които не могат да се превръщат в хора и имат свой квартал в столицата – те не са заплаха и са известни с умението си да изработват сложни механизми от метал и стъкло. Въпреки това, повечето хора ги мразят до смърт.

Идеята за огнедишащото чудовище, прикрито зад човешка форма разбираемно изглежда страшна на горедите.

Идеята за огнедишащото чудовище, прикрито зад човешка форма, разбираемо изглежда страшна на горедите.

От друга страна макар и често необоснована, омразата на горедите е разбираема – все пак става дума за гигантски огнедишащи и летящи гущери, които в миналото не просто са воювали с хората, а и са яли човешко. Мисълта, че драконите могат да приемат човешка форма и да се внедрят в обществото не само не е успокояваща, а е зловеща. Всяка от двете страни има повод за недоволство и по всичко изглежда, че мирният договор не само няма да бъде скрепен, а годишнината му ще бъде ознаменувана от нова война. Катализатор за това е убийството на престолонаследника – принц Руфъс, който е бил намерен обезглавен по време на лов. Ловният инцидент изглежда малко вероятен и нещата се утежняват от това, че главата на принца не е открита. Мнозина спекулират, че е била отхапана. Племенникът на принца – Лусиън Кигс разследва убийството и се стреми да достигне до истината, без да застраши мира.

Романът е добре написан – стилът на авторката е лесен и приятен за четене, но е утежнен от сложните измислени термини, които, както споменах, се срещат относително често. Освен това, Рейчъл Хартман отделя много повече внимание на представянето на Серафина, отколкото на света, в който героинята живее. От читателя се очаква да навлезе в обстановката направо и сам да си изгради картина на заобикалящия свят, който има някои сложни особености. Например – горедите живеят в нещо подобно на нашето Средновековие, но имат сложна религия, посветена на цял куп Светци–особняци. Още един пример – знаем, че в миналото е имало голяма война между хора и дракони, както и че хората са изобретили дракомахията – изкуството да се убиват дракони, но това също е нещо, което се споменава между другото. Единствените подробности които научаваме, са от няколко кратки епизода, от които така и не става ясно коя от страните е била по-онеправдана и заслужаваща симпатии (да – читателите са хора, но от това не следва автоматично, че трябва да симпатизират на хората).

На места сюжетът оставя усещането за нещо недоизказано – особено що се отнася до странната човешка религия. Предполагам, че до голяма степен това е целено от авторката и „белите петна” ще бъдат запълнени в следващите части от поредицата, но все пак невинаги е приятно. Друго, което може да се разкритикува е прекалено спокойният тон на творбата – Горед е предполагаемо опасно място, изпълнено с напрежение и гневни средновековни отрепки, и въпреки това беззащитната Серафина може да обикаля сама по улиците по тъмно и не и се случва нищо лошо (или почти нищо – във всеки случай атмосферата е по-спокойна, отколкото би трябвало да бъде). Почти няма насилие, а моментите, изпълнени с екшън и напрежение, са едва няколко, така че ако очаквате битки с дракони или между дракони, ще останете разочаровани – има само една такава, преди самия финал на книгата.

Корици на чужди издания - поне за мен българската е по-сполучлива (въпреки че наистина харесвам последната)

Корици на чужди издания – поне за мен българската е по-сполучлива (въпреки че наистина харесвам последната)

Психологическата страна на конфликта е разработена отлично от авторката. Както написах, безпристрастният читател би могъл да разбере и да симпатизира и на двете страни. Вътрешната борба на Серафина също е подробно разгледана. Всъщност, именно нейната личност и вътрешни конфликти са развити най-добре – всичко е предадено през нейните очи и читателите научават не само факти, а и чувства и съмнения. Героинята е в неизгодна позиция и изпитва силни емоции, които я разкъсват отвътре. Тя не е физически силна, но въпреки това не е типичната слаба девойка, която чака да я спасят.

Серафина се смята за чудовище, тъй като има люспи по ръката и кръста си. Това е причината за затворения й начин на живот, както и за това, че тя почти няма приятели. Въпреки това, тя избира да се отдаде на таланта си – музиката и вместо да се затвори в дома на баща си, става помощник на дворцовия композитор Виридий и учителка на престолонаследницата – принцеса Глизелда (внучка на кралицата и годеница на братовчед си – принц Лусиън). Освен люспите, Серафина е наследила от майка си някои спомени, които буквално са като имплантирани в главата и, и я завладяват в някои добри или лоши моменти. Посредством тях, Серафина знае какво е усещането да си дракон, разбира как майка й се е влюбила в Клод и е отстоявала любовта си и научава за заговор срещу Комонот, подготвян от по-низшите драконови генерали. Начело на този заговор стои нейният собствен дядо – драконът Имлан.

Светът на Серафина - картата не присъства в българското издание.

Светът на Серафина – картата не присъства в българското издание.

Освен всичко това, Серафина има една необикновена дарба – тя вижда в съзнанието си хора, които имат различни странности. Девойката няма друг избор, освен да ги наблюдава и да се „грижи” за техните ментални версии в своята Мисловна градина. Тъй като не знае имената им, тя им измисля прякори. С времето Серафина осъзнава, че тези хора (някои от които са наистина уродливи, а други необикновено талантливи) не само съществуват, а са полудракони като самата нея. Това откритие, както и контактът с някои от тях, помагат на младата жена да приеме себе си и да намери своето място в света. Последното не е лесно, тъй като както хората, така и самите дракони са настроени негативно към идеята двата вида да създават потомство. Серафина е красива и талантлива, но някои от останалите едва ли биха се родили, ако имаха избор (например така нареченият Ябълков пудинг, за когото се надявам да разберем повече в следващите книги). Съществата от Градината са общо 17 (със Серафина – 18) и са едно от най-интересните неща в сюжета. Жалко е, че читателят е запознат само с трима от тях, при това не подробно, но по всичко изглежда, че следваща книга от поредицата ще бъде посветена именно на полудраконите, а това е наистина добра перспектива.

Освен че преоткрива и приема себе си, Серафина постига и нещо друго – влюбва се в принц Лусиън Кигс. Пред нея стои дилемата да се бори с любовта си или да я приеме, както е направила майка й, но със съзнанието, че е обречена. Принцът изпитва подобни чувства, но е човек на честта и не мисли да изоставя или да изневерява на годеницата си, с която са добри приятели. Между Кигс и Серафина има няколко много нежни и романтични момента. Като се има предвид една от основните теми, заложени в романа – че любовта е нещо, което заслужава да бъде съхранено, може би бъдещето на тяхната любов не е толкова тъжно и обречено, колкото изглежда на пръв поглед.

Принцеса Глизелда също е положителен образ – тя е забавна, добра и красива, освен това много по-мъдра за възрастта си, отколкото всички предполагат. Кигс от друга страна би трябвало да е мрачен и проницателен, но всъщност е доста светъл персонаж и въпреки че е умен, често греши в предположенията си.

Вуйчото на Серафина – Орма (саар, който не носи звънче, тъй като се занимава с наука), е единственият дракон, чийто персонаж е развит добре от авторката. Орма е симпатичен и резервиран – опитва се да бъде истински дракон (т.е. изцяло логично същество, за което емоциите не означават нищо), но в действителност прилича на сестра си и истински обича своята племенница.

По всичко изглежда, че втората книга от поредицата - "Дракомахия", ще бъде посветена на полудраконите и на позабравеното изкуство да се убиват дракони.

По всичко изглежда, че втората книга от поредицата – „Дракомахия“, ще бъде посветена на полудраконите и на позабравеното изкуство да се убиват дракони. (картинка от Девиантарт)

Ардмагар Комонот и Имлан са другите два саара, представени на преден план в сюжета. Първият се стреми да направи всичко за благото на своя народ, като същевременно приеме неизбежната промяна на света, докато вторият е закостенял и жесток. Между другото, с Имлан е свързан един от големите обрати в повествованието, за който няма да кажа друго, освен че е толкова шокиращ, че чак изглежда неестествен.

Младият граф на Апсиг, Джоузеф, е един от благородниците в двореца, който вярва че драконите са заплаха и трябва да бъдат унищожени. Графът често е брутален и склонен към насилие – по странен начин поведението му отразява това на Имлан (който пък иска да унищожи хората), но въпреки това в него има и нещо, будещо симпатия и съчувствие. Колкото и груб да изглежда, Джоузеф е убеден, че действията му са обосновани и правилни и не допуска жестокостта му да премине определени граници (например когато е насочена към Серафина или към един от нейните приятели полудракони, с когото го свързва тайна връзка).

В сюжета са вплетени и няколко обрата, най-големият от които е свързан със споменатия вече Имлан и както казах е… най-меко казано неочакван. Финалната битка е впечатляваща, но, както споменах – е само една. Силната страна на „Серафина: В царството на драконите” определено не е в екшън сцените, а в способността на авторката да предава правдоподобно и въздействащо чувствата и емоциите на персонажите. Рейчъл Хартман се е справила добре със създаването на своята фентъзи вселена, като действително най-лошото в което може да бъде упрекната е, че светът й е прекалено светъл, дори когато е на ръба на война. Донякъде това дори не е истински упрек, тъй като не всеки който обича фентъзито има нервите да понесе ужасяващи светове като този на Джордж Мартин. От друга страна авторката вплита интересни теми за размисъл – като тази за любовта („Любовта не е болест”), за търпимостта и промяната, както и елементи, които си струва да бъдат изследвани.

Като читател, много искам да разбера повече за полудраконите от „Градината” на главната героиня или за откачените светци на горедите – особено за Света Йортрудис, покровителката на Серафина. Очаквам следващата книга с нетърпение.

 

БележникМоята оценка:
История – 6-
Герои – 6
Стил на писане – 5
Eлементи на изненада – 6
Теми за размисъл – 6
Емоционален заряд – 6
Фантастични елементи – 5
Степен на оригиналност – 5
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5

Общ успех: Отличен (5.58)

Статията е на повече от половин година, информацията в нея вече може да не е актуална.
1 коментар

Вашият коментар

Поддържани BB тагове: [spoiler], [img], [b], [u], [i] и [url]

Вход | Регистрация   |