Два свята на прага на война

„Серафина” е първият роман от поредицата „В царството на драконите“ на Рейчъл Хартман, посветена на Драконите, които са може би най-емблематичните същества в света на фентъзито, и невинната девойка Серафина, която има нещастието да се роди полудракон.

Романът проследява най-важните моменти от живота на Серафина – нейното пътуване към себе си и борбата и да се приеме такава каквато е (т.е. с люспи на някои места и специални дарби, които често й създават проблеми). Освен това книгата ни въвежда в един сложен средновековен свят, в който хората – владетели на кралство Горед, си сътрудничат със своите опасни съседи – драконите. Двете раси, макар и много различни, са в мир от близо четиридесет години. Наближава годишнината от мирния договор и по този повод кралицата на горедите – Лавонда, подготвя пищни тържества, на които ще присъства самият владетел на драконите – ардмагар (генерал) Комонот.

Драконите не просто са могъщи зверове, а притежават една способност, която смущава не само хората, а и самите тях – могат да приемат човешка форма. Драконът в човешка форма се нарича саарантра и обикновено е лесно разпознаваем. Психиката на тези същества е много различна от човешката, затова само формата не е достатъчна да ги превърне в хора, но има и изключения. Майката на Серафина (Амелин), например е била толкова добра в това да бъде човек, че е допуснала да се влюби и дори се е омъжила за нищо неподозиращия Клод. Младият мъж разбира, че е сключил брак с дракон едва при раждането на дъщеричката им, след което съпругата му умира. Клод е разтърсен от измамата, както и от това, че е изгубил любимата си, затова по-късно е резервиран към порасналата си дъщеря, освен това се жени повторно и има няколко нормални деца от втората си съпруга. Въпреки всичко, Амелин остава истинската му любов.

Освен специфичното си поведение и начин на мислене, саарите (съкратено от саарантра – в книгата има доста такива думи) имат сребриста кръв, така че има много начини да бъдат различени от хората. Въпреки това, те са задължени да носят звънчета в случай, че са избрали да живеят в човешка форма (освен ако нямат специално разрешение от властта да не го правят – учените имат такова). Хората се отнасят с недоверие към преобразените дракони, а една секта – „Синовете на Свети Огдо” открито ги мрази и преследва, макар това да е незаконно. Жителите на Горед до голяма степен приличат на хората от европейското средновековие – те често са глупави, неуравновесени и тесногръди, със склонност да сатанизират „нечисти” драконски изобретения, като например будилника. При отношението, което получават, наистина не е учудващо, че има дракони, които все още мразят хората, а от друга страна е странно, че по-миролюбивите са склонни да търпят човешкия расизъм и лошо поведение. Освен саарите, расизмът засяга и куигълите – вид дребни дракони, които не могат да се превръщат в хора и имат свой квартал в столицата – те не са заплаха и са известни с умението си да изработват сложни механизми от метал и стъкло. Въпреки това, повечето хора ги мразят до смърт.

От друга страна макар и често необоснована, омразата на горедите е разбираема – все пак става дума за гигантски огнедишащи и летящи гущери, които в миналото не просто са воювали с хората, а и са яли човешко. Мисълта, че драконите могат да приемат човешка форма и да се внедрят в обществото не само не е успокояваща, а е зловеща. Всяка от двете страни има повод за недоволство и по всичко изглежда, че мирният договор не само няма да бъде скрепен, а годишнината му ще бъде ознаменувана от нова война. Катализатор за това е убийството на престолонаследника – принц Руфъс, който е бил намерен обезглавен по време на лов. Ловният инцидент изглежда малко вероятен и нещата се утежняват от това, че главата на принца не е открита. Мнозина спекулират, че е била отхапана. Племенникът на принца – Лусиън Кигс разследва убийството и се стреми да достигне до истината, без да застраши мира.

Романът е добре написан – стилът на авторката е лесен и приятен за четене, но е утежнен от сложните измислени термини, които, както споменах, се срещат относително често. Освен това, Рейчъл Хартман отделя много повече внимание на представянето на Серафина, отколкото на света, в който героинята живее. От читателя се очаква да навлезе в обстановката направо и сам да си изгради картина на заобикалящия свят, който има някои сложни особености. Например – горедите живеят в нещо подобно на нашето Средновековие, но имат сложна религия, посветена на цял куп Светци–особняци. Още един пример – знаем, че в миналото е имало голяма война между хора и дракони, както и че хората са изобретили дракомахията – изкуството да се убиват дракони, но това също е нещо, което се споменава между другото. Единствените подробности които научаваме, са от няколко кратки епизода, от които така и не става ясно коя от страните е била по-онеправдана и заслужаваща симпатии (да – читателите са хора, но от това не следва автоматично, че трябва да симпатизират на хората).

На места сюжетът оставя усещането за нещо недоизказано – особено що се отнася до странната човешка религия. Предполагам, че до голяма степен това е целено от авторката и „белите петна” ще бъдат запълнени в следващите части от поредицата, но все пак невинаги е приятно. Друго, което може да се разкритикува е прекалено спокойният тон на творбата – Горед е предполагаемо опасно място, изпълнено с напрежение и гневни средновековни отрепки, и въпреки това беззащитната Серафина може да обикаля сама по улиците по тъмно и не и се случва нищо лошо (или почти нищо – във всеки случай атмосферата е по-спокойна, отколкото би трябвало да бъде). Почти няма насилие, а моментите, изпълнени с екшън и напрежение, са едва няколко, така че ако очаквате битки с дракони или между дракони, ще останете разочаровани – има само една такава, преди самия финал на книгата.

Психологическата страна на конфликта е разработена отлично от авторката. Както написах, безпристрастният читател би могъл да разбере и да симпатизира и на двете страни. Вътрешната борба на Серафина също е подробно разгледана. Всъщност, именно нейната личност и вътрешни конфликти са развити най-добре – всичко е предадено през нейните очи и читателите научават не само факти, а и чувства и съмнения. Героинята е в неизгодна позиция и изпитва силни емоции, които я разкъсват отвътре. Тя не е физически силна, но въпреки това не е типичната слаба девойка, която чака да я спасят.

Серафина се смята за чудовище, тъй като има люспи по ръката и кръста си. Това е причината за затворения й начин на живот, както и за това, че тя почти няма приятели. Въпреки това, тя избира да се отдаде на таланта си – музиката и вместо да се затвори в дома на баща си, става помощник на дворцовия композитор Виридий и учителка на престолонаследницата – принцеса Глизелда (внучка на кралицата и годеница на братовчед си – принц Лусиън). Освен люспите, Серафина е наследила от майка си някои спомени, които буквално са като имплантирани в главата и, и я завладяват в някои добри или лоши моменти. Посредством тях, Серафина знае какво е усещането да си дракон, разбира как майка й се е влюбила в Клод и е отстоявала любовта си и научава за заговор срещу Комонот, подготвян от по-низшите драконови генерали. Начело на този заговор стои нейният собствен дядо – драконът Имлан.

Освен всичко това, Серафина има една необикновена дарба – тя вижда в съзнанието си хора, които имат различни странности. Девойката няма друг избор, освен да ги наблюдава и да се „грижи” за техните ментални версии в своята Мисловна градина. Тъй като не знае имената им, тя им измисля прякори. С времето Серафина осъзнава, че тези хора (някои от които са наистина уродливи, а други необикновено талантливи) не само съществуват, а са полудракони като самата нея. Това откритие, както и контактът с някои от тях, помагат на младата жена да приеме себе си и да намери своето място в света. Последното не е лесно, тъй като както хората, така и самите дракони са настроени негативно към идеята двата вида да създават потомство. Серафина е красива и талантлива, но някои от останалите едва ли биха се родили, ако имаха избор (например така нареченият Ябълков пудинг, за когото се надявам да разберем повече в следващите книги). Съществата от Градината са общо 17 (със Серафина – 18) и са едно от най-интересните неща в сюжета. Жалко е, че читателят е запознат само с трима от тях, при това не подробно, но по всичко изглежда, че следваща книга от поредицата ще бъде посветена именно на полудраконите, а това е наистина добра перспектива.

Освен че преоткрива и приема себе си, Серафина постига и нещо друго – влюбва се в принц Лусиън Кигс. Пред нея стои дилемата да се бори с любовта си или да я приеме, както е направила майка й, но със съзнанието, че е обречена. Принцът изпитва подобни чувства, но е човек на честта и не мисли да изоставя или да изневерява на годеницата си, с която са добри приятели. Между Кигс и Серафина има няколко много нежни и романтични момента. Като се има предвид една от основните теми, заложени в романа – че любовта е нещо, което заслужава да бъде съхранено, може би бъдещето на тяхната любов не е толкова тъжно и обречено, колкото изглежда на пръв поглед.

Принцеса Глизелда също е положителен образ – тя е забавна, добра и красива, освен това много по-мъдра за възрастта си, отколкото всички предполагат. Кигс от друга страна би трябвало да е мрачен и проницателен, но всъщност е доста светъл персонаж и въпреки че е умен, често греши в предположенията си.

Вуйчото на Серафина – Орма (саар, който не носи звънче, тъй като се занимава с наука), е единственият дракон, чийто персонаж е развит добре от авторката. Орма е симпатичен и резервиран – опитва се да бъде истински дракон (т.е. изцяло логично същество, за което емоциите не означават нищо), но в действителност прилича на сестра си и истински обича своята племенница.

Ардмагар Комонот и Имлан са другите два саара, представени на преден план в сюжета. Първият се стреми да направи всичко за благото на своя народ, като същевременно приеме неизбежната промяна на света, докато вторият е закостенял и жесток. Между другото, с Имлан е свързан един от големите обрати в повествованието, за който няма да кажа друго, освен че е толкова шокиращ, че чак изглежда неестествен.

Младият граф на Апсиг, Джоузеф, е един от благородниците в двореца, който вярва че драконите са заплаха и трябва да бъдат унищожени. Графът често е брутален и склонен към насилие – по странен начин поведението му отразява това на Имлан (който пък иска да унищожи хората), но въпреки това в него има и нещо, будещо симпатия и съчувствие. Колкото и груб да изглежда, Джоузеф е убеден, че действията му са обосновани и правилни и не допуска жестокостта му да премине определени граници (например когато е насочена към Серафина или към един от нейните приятели полудракони, с когото го свързва тайна връзка).

В сюжета са вплетени и няколко обрата, най-големият от които е свързан със споменатия вече Имлан и както казах е… най-меко казано неочакван. Финалната битка е впечатляваща, но, както споменах – е само една. Силната страна на „Серафина: В царството на драконите” определено не е в екшън сцените, а в способността на авторката да предава правдоподобно и въздействащо чувствата и емоциите на персонажите. Рейчъл Хартман се е справила добре със създаването на своята фентъзи вселена, като действително най-лошото в което може да бъде упрекната е, че светът й е прекалено светъл, дори когато е на ръба на война. Донякъде това дори не е истински упрек, тъй като не всеки който обича фентъзито има нервите да понесе ужасяващи светове като този на Джордж Мартин. От друга страна авторката вплита интересни теми за размисъл – като тази за любовта („Любовта не е болест”), за търпимостта и промяната, както и елементи, които си струва да бъдат изследвани.

Като читател, много искам да разбера повече за полудраконите от „Градината” на главната героиня или за откачените светци на горедите – особено за Света Йортрудис, покровителката на Серафина. Очаквам следващата книга с нетърпение.

Моята оценка:
История – 6-
Герои – 6
Стил на писане – 5
Eлементи на изненада – 6
Теми за размисъл – 6
Емоционален заряд – 6
Фантастични елементи – 5
Степен на оригиналност – 5
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5

Общ успех: Отличен (5.58)