Емил Минчев има „Нюх“

Родната литература не ври и не кипи от фантастика и фентъзи и това не е тайна за никого. Търсенето е малко, оттам и предлагането и обратно. А решиш ли да дадеш шанс на български жанров автор, току-виж се случва така, че се скарваш с родната фантастика и фентъзи и не посягаш към тях с години наред. Мисля, че този сблъсък с ниското ниво на местните опити за жанрова литература се е разиграл у много читатели… и аз бях един от тях. Но напоследък над повърхността на този казан от напъни започват да изскачат някакви безспирни суперлативи от българските читатели. Едни говорят за мамници („Мамник“ на Васил Попов), други за лами („Ламя ЕООД“ на Марин Трошанов). Абе напоследък нещо се случва с родната жанрова литература и Емил Минчев има пръст в това. Повярвайте ми, имам нюх за тези неща.

С „Нюх“ Емил Минчев ни запознава с едно бъдеще, в което планетата Земя е част от миналото, а жителите й са разпръснати навсякъде из други планети. Но за нас важното е кой е в град Унтерщат и какво се случва там. Бънк Ромеро, детектив и мутант-вълколак, души из всяко кътче на този пренаселен мегаполис, пълен с корумпирани политици, опасни гангстери и фатални жени, за следи, които ще го отведат към разгадаването на поредната неразгадаема мистерия. С ръка на сърцето, мога да заявя, че още с първата крачка от входа на тази книга, авторът успява да задържи вниманието. Вярно е, че тук-таме експозицията му не е естествена, влиза в нерелевантни към този момент събития от света преди сюжетът да ни подкани към тях натурално, но за сметка на това, онова, което споделя, предизвиква интерес. Има-няма 5 страници и читателят научава, че има мутанти първо поколение, второ поколение, магнитни железници, аеромобили, принтери за храна и много други неща, които на пръв поглед нямат нищо общо с едно друго. Които може би нямат и нищо общо и на втори, и на трети поглед. Но Емил Минчев така споява тези елементи с изказа си, че нямам думи. Обединява всичко изброено в един нео-ноар детективски сетинг и колкото и отдалечени да са главните компоненти на света, всеки герой се държи като част от този свят и щеш – не щеш общата картина изглежда правдоподобна. Викам си абе защо пък да не съществува и такъв свят. Разбира се, най-много за това допринася прозата на автора. Начина, по който описва визията на героите, техните действия и чувства, абе направо мед му капе от устата на това момче.

Зад гърба си Емил Минчев има десетки преведени книги и запасът му от думи показва тежестта си на хартията. Има хиляди начини да опишеш асансьор, който за миг се клатушка преди да тръгне нагоре или надолу, но Емил Минчев казва „Асансьорът се поколеба и тръгна надолу“. Какъв точен и елегантен изказ, придаващ качествата на живо същество на неодушевен предмет. И също така как да опишеш по запомнящ се начин дебелите пръсти на някой герой? „Пръсти дебели като наденици“. А какво да кажем за още по-елегантния изказ „изпразни червата си“. Има още и още: „плетеница от татуировки“, „тяло, заплашващо всеки момент да прелее навън от дрехите“ „усмивка, разкриваща прекалено много зъби“. Просто брилянтни описания от страна на Милчев, които вдъхват глътка свеж живот на студените страници. Но тук имам малка забележка към редакцията. За съжаление някои от тези прекрасни изрази се повтарят и то не за да се постигне някакъв ефект, а просто се повтарят, защото най-вероятно това е било най-доброто, за което се е сетил авторът, и това, че е използвано преди, не е било забелязано в процеса на редакция. Сами ще се досетите, че когато втори, различен от първия, човек се усмихне и усмивката му разкрие повече зъби, отколкото трябва, ефектът на този изказ спада драстично. Същото неприятно повторение забелязах и с изрази като „не само миришеше, а направо вонеше“ и „пръсти дебели като наденици“. Абе бял кахър си е, ама кахър си е.

Друга силна и слаба страна на книгата е мистерията. Няма какво да си кривя душата, Емил Минчев, според мен, има талант в това на световно ниво. Дай боже на всеки автор да обръща толкова внимание на мистерията, разплитането й и онези малки следи по пътя на истината. Преводачът на Шерлок Холмс, Емил Минчев, го е грижа за тези неща и по всичко си личи, че съчиняването на такива загадки го кефи страшно много. А на мен ми остава единствено да се зарадвам на това и да се насладя на мистериите, които е сътворил за мен. Но трябва да отбележа, че не всичко в отговорите на загадките ми допада. Романът се състои от няколко разследвания, зашити едно към друго, и често светът се напоява с полезна информация между тези загадки и светостроенето, но това, колкото да е интересно, не е от най-силните страни на книгата. На моменти, когато в загадката се намесваха фентъзи елементите, чувствах някакво неудовлетворение. Не знаех как работи магията, никога не й беше отделено достатъчно време и внимание, че да ми е ясно какво може и какво не може, и когато тя се оказа решаващ фактор в едно убийство, аз изпитах не приятна изненада от разкритието, а съвсем обикновено безразличие. Пък и в някои от случаите дадени моменти ми дойдоха малко в повече, като „гладиаторските битки“ в случая със самоубилата се наследница. За какво ми трябваше да проследя кой към кого и какво размахва, при положение че не ме е грижа за нито един от тези третостепенни герои, не знам. Но като изключим такива дреболии, аз наистина се насладих на тези разследвания, колкото да не са мой тип романите-сглобки от няколко различни разкази тук-таме зашити с един друг, какъвто е и „Нюх“. С нетърпение очаквах разгадаването на мистерията, даже на места където аз самият разгадавах част от нея, преди да ни бъде разкрито всичко, се наслаждавах изключително много.

Светостроенето също беше една от силните и слаби страни на книгата. Хареса ми, че Емил Минчев безстрашно хвърля всякакви идеи и технологии към повествованието като принтери за храна и аеромобили, но нека бъдем честни… В свят, в който съществуват тези технологии, биха настъпили коренни промени и тези технологии биха довели до други проблеми, други решения, други разбирания. Дори един принтер за храна да вкараш в сюжета, би било добре той да има по-обхватен ефект над всичко. Ако може да се принтира месо, би трябвало защитниците на животните да протестират яко срещу тези, които все още ядат естествено месо. Редно е да има и фанатици на естественото, които да гледат на тези защитници с лошо око, защото им се месят на „личния избор какво да ядат“. Може би, тъй като има принтери за храна, естествената храна трябва да е мегаскъпа и само 1% от населението да може да си я позволи. Може би ако отдавна част от хората се хранят различно от другите, би трябвало вече да са настъпили някакви физиологически различия между тях. Това нещо няма край и няма угодия за читателя, който иска много. В случая аз искам много и го знам. Затова и не мога да възприема светостроенето в „Нюх“, което си върви така измежду другото, когато остане време от разследванията, за много добро. За мен светостроенето беше на ниво интересно, да има тук-таме малко различен привкус и повече възможности за изграждане и разплитане на мистерии, което не е лошо. Мисля, че Емил Минчев не се и целял в повече на този етап с тази книга и не мога да кажа как е положението със следващите такива. Предполагам, че ще има или ще измисли някаква причина, която да оправдае развитието на събитията именно в Хаксан, вместо действието да е на Земята, тъй като на този етап на практика всичко можеше да се служи и на нашата мила планета и нищо нямаше да се промени. Но каквото и да е светостроенето, то не е лошо, само е добре да знаем с какви очаквания да го посрещнем.

Съвсем за кратко споменах за героите. Ще си остана и с горе-долу толкова, защото няма кой знае какво да кажа по темата. Не им е отделено много време, че да им отделя аз. Детектив Бънк Ромеро си е страшно интелигентен, надушващ всеки детайл от мистерията вълколак, който се противопоставя на звяра в себе си и всичко останало е на втори и трети план. Да, можеш да симпатизираш на героите, на бащата, който пита Бънк дали не би направил всичко за дъщеря си, и т.н. В никакъв случай страничните персонажи не се усещат плоски, обаче след разрешаването на случаите и затварянето на книгата не остава кой знае какво от тях. Като се замисля сега, освен Бънк, единствено ме вълнува едно създание. Но може би причината за това е не защото е бил баси образа, а защото служи за клифенгър към следващата книга. Ако по-напред се появи конкурент на Бънк Ромеро, както Шерлок Холмс си има Мориарти, може и да се променят нещата откъм герои.

Да поговорим малко и за финала на книгата. Хареса ми как беше разгадана и последната мистерия в нея и как тя обедини фрагментите-пришълци от романа. А това, което не ми хареса, беше това, че имаше конфликт, който се разреши с чиста физическа сила от страна на героите и едно рамо от автора. Не съм против използването на физическата сила в такива истории, просто не ми харесва едната страна да оказва надмощие над другата и в един момент, без никаква ясна причина, другата страна да намери достатъчно сили в себе си и преобърне развоя на борбата. Според мен, щеше да бъде много по-добре ако нещо, което е сторил главният герой преди битката, да беше създало предпоставка на друг персонаж да му се притече на помощ и да преодолеят съперника заедно (в резултат на промяна на силовите динамики). Но за разлика от това, героят просто откри силата в себе си и, както уж губеше, изведнъж надви противника си. Не ми е на сърце това. Клифенгърът също, макар че осмисли странните сегменти от книгата, с което изпълни функцията си. В този си вид, не успя да ме впечатли, тъй като по-добра версия на това и то с много по-голямо влияние върху творбата съм виждал в „Мъглероден“. И сякаш не му отива на „Нюх“ да разкрива мистерия с друга нова гледна точка, което на практика прави точно на финала си. Това те оставя с усещането, че сякаш авторът не е успял да вкара в сюжета този последен отговор и затова го е вкарал в периферията на творбата с друга гледна точка. Не знам, ако идеята е била да остане нещо за следващата книга, според мен би било много по-добре Бънк да си мисли, че е разрешил случая, но в последния момент да забележи нещо и той сам да върже двата края, с което да разбере, че е допуснал фатална грешка.

Но каквото такова. Ако оставя капризите и личните си предпочитания настрана, „Нюх“ е един страхотен продукт на жанровата литература в България. Свеж дъх и блестяща надежда. С удоволствие ще продължа с поредицата. И като казвам с удоволствие, имам предвид наистина удоволствие, защото не знам дали го натъртих достатъчно, но прозата на Емил Минчев е сладка като баклава от рози. Как да не се насладиш на това:

„Не забравяй, че хищните цветя са най-красиви, нали трябва да предизвикат плячката!“

„Доколкото си спомням, влизането с взлом в частен дом е престъпление. Дори за горилите на службата. Вие не сте над закона, малко встрани от него… Толкова много независими комисии следят работата ви, че един агент не може да пръдне без преди това да се мотивира писмено в три екземпляра.“

„Ако я бе попитал някой друг, нямаше да излъже. Но понеже я попита детектив, тя инстинктивно реши да премълчи едно на пръв поглед тривиално обстоятелство. А това най-вероятно означава, че въпросното обстоятелство не е толкова тривиално, колкото изглежда на пръв поглед. Класическа грешка на гузната съвест. Укриването на нещо, което няма нужда да бъде укривано, веднага привлича нежелано внимание. По същия начин всяко желязно алиби събужда подозрения. Лъжата понякога разкрива повече от истината, защото истината е проста, а лъжата е сложна по дефиниция. Зад всяка лъжа стои мотив.“

Това е една брилянтна проза за мен – просто чудовищно представяне от автора. Давай, Емиле, мачкай ги! Някои чудовища имат човешки облик, а други – авторски. У всеки един от нас се крие звяр и звярът на Емил Минчев излиза наяве, щом седне да пише.

Моята оценка:
История – 4.50
Герои – 4
Стил на писане – 5.50
Eлементи на изненада – 5
Емоционален заряд – 4
Теми за размисъл – 4
Фантастични елементи – 4
Степен на оригиналност – 4.50
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5.50

Обща оценка: Мн. добър (4.70)