Интересните теми за размисъл в Doctor Who 11×08

От осемте епизода на Doctor Who, които са излезли от 11-ти сезон до момента, може да ни бъде ясно само едно – това не е същият сериал, който гледахме през миналите 10 сезона. Ръсел Т. Дейвис и Стивън Мофат имаха осезаеми разлики като сценаристи, техните стилове са отчетливи и различими един от друг, но все пак двамата се стараха да не бъдат прекалено радикални и да следват едни и същи концепция и стил. Крис Чибнал се възползва напълно от доверието, което BBC му гласува (а може би е принуден да следва новата линия, зададена от телевизията – според някои слухове това е даже по-вероятно и може да доведе до раздяла с него още догодина), защото той спокойно си пише така, както на него му харесва, без да се съобразява с никого и нищо. Е, технически погледнато, този епизод не е по негов сценарий, но не е особено различен. Това има някои плюсове, много повече минуси, както и е повод да се повдигнат интересни теми за размисъл. И нито една от тях няма пряка връзка с новия пол на Доктора – Джоди Уитакър играе добре, просто не й се дава достатъчно добър материал.

Добър ли е епизодът?

Не. Уж детското разклонение от преди няколко години „Приключенията на Сара Джейн“ е в пъти по-зряло от нивото на епизод 11х08. Сюжетът е доста наивен и хаотичен, хронологията му куца, забелязват се вътрешни противоречия, добавянето на крал Джеймс е абсурдно и излишно, а извънземните злодеи и сцената с победата над тях са като взети от „Пауър Рейнджърс“. Серията отново е изцяло самостоятелна, без никакви връзки с каквото и да е (освен едно умело затапване на Доктора с репликата, че и тя се крие зад ролята и името си, с което се припомня дългата история на персонажа), скучновата и без последствия. Придружителите отново са картонени макети, тичащи наоколо, за да осигурят прогреса на историята, а не реални хора, с които да се идентифицираме или които поне да опознаем някак, за да можем да ги различаваме от кои да е трима души в тълпата.

Е, има и добри моменти. Калните чудовища са сполучливи и напомнят на едновремешни злодеи. Сюжетът е достатъчно богат на събития и сравнително динамичен. Освежаващо е, че се адресират недостатъците на отминалите времена – хората са били тъпи, зли и убиващи се взаимно за глупости. В повечето исторически епизоди на сериала миналите епохи се представят по-скоро като някакви фентъзи места, където хората са едва ли не по-щастливи от нас, защото животът им не е усложнен от технологиите и ядат чиста природна храна, вместо ГМО-та. Тук виждаме доминиращите кал и простотия на миналото (което някои хора идеализират и биха искали да върнат) доста по-ясно. А и най-накрая врагът не са човешките недостатъци, както все се оказва напоследък, а интересни като концепция извънземни. Запазва се тенденцията на новите серии историческите епизоди като цяло да са значително по-сполучливи от ситуираните в бъдещето. Въпреки че тази серия не ми хареса, все пак мога да кажа повече хубави неща за нея, отколкото за Kerblam! миналата седмица.

Историческа акуратност

Често този сезон развлекателната същност на сериала отстъпваше в името на образователната. От една страна, и тук е така, просто защото развлекателната същност е близка до нулевата, ако сте минали ранните си тийн-години. От друга, не е точно така, защото нищо тук не ви се дава насила, но са вкарани някои изказвания или елементи, които евентуално да ви накарат да потърсите повече информация. Да не говорим, че при наличието на извънземни и крал, който обикаля по селата с желязна маска да трепе вещици, е абсурдно да се говори за образователна програма с историческа акуратност. Въпреки това, има някои изненадващи попадения.

Например, гоненията на вещици. Знаем, че това е била една от реалностите на Средновековието – умни, непокорни или неудобни жени са били удавяни или горени на клада под претекст, че са вещици. Местността Пендъл Хил, където се развива епизодът, е известна с това, че там в началото на ХVІІ век е имало наистина многобройни добре документирани процеси срещу предполагаеми вещици. В един от тях дори е накарано 9-годишно момиченце да свидетелства срещу майка си, която после е екзекутирана.

В една от сцените Бека Савидж казва, че е изтребила всички коне в областта, тъй като са агенти на Сатаната. Идеята е, разбира се, да се покаже колко е зла и изкукала героинята. Учудващо обаче, в Средновековието наистина са избивали масово животни, тъй като са вярвали, че Дяволът може да вкара демон в кое да е от тях. Една от библейските притчи разказва как Исус е прокудил бесовете от двама души и им е позволил да се заселят в стадо свине. Заради това, във всяко по-непослушно животно средновековните религиозни хора са виждали демон, което е основание милото конче/кученце/прасенце и т.н. да се убие, а защо не и всичките му братчета и сестричета наоколо.

Професията на „намиращ вещици“ или ловец на вещици също е истинска. През ХVІ век се е появило суеверието, че хората с белези по рождение са докоснати от Дявола. Намиращите вещици са имали инструменти, с които да пробиват кожата на хората с белези, за да проверят дали кърви. Често са взимали доста солидни хонорари от местните управници, ако намерят някоя вещица по рождения й белег. За да се сдобиват с повече пари по този начин, намиращите вещици са имали и умни инструменти, включително игли с куховини, които да се прибират при досег с кожата, вместо да я пробиват. Суеверието е било широко разпространено през ХVІІ век, но бързо е отмряло в края му (вероятно когато намиращите са прекалили с фалшивите набеждавания и употребата на кухите игли).

Крал Джеймс (1566 – 1622) е доста абсурден герой в този сюжет, но самият персонаж е добре изграден. Разказаната от него история за това как майка му убива баща му, а после е обезглавена, след което мнозина опитват да убият самия него, е истина. Външният вид е докаран идеално, омразата му към вещиците също. Той дори е самопубликувал книгата „Демонология“, в която е описал как да се разпознават и наказват вещиците (но е засягал също вампирите и върколаците, като популярни образи сред недостатъчно набожното население). Копие от книгата има и в спалнята на лейди Савидж.

Любопитно е, че явно изразената му хомосексуалност в епизода (той няколко пъти пуска намеци на Раян) също е истинска. Документирани са връзките му с редица придворни, някои от които открито е прегръщал и целувал пред хора, преди да им даде имоти и титли, поради което понякога му викат „Кралица Джеймс“. Известен е случаят от 1617 година, когато се носят слухове за „содомистичната“ връзка между крал Джеймс и станалия по-късно херцог на Бъкингам, Джордж Вилиер, поради което започват брожения в Тайния кралски съвет. Кралят се обръща към съвета и казва по този случай: „Може да сте сигурни, че обичам графа на Бъкингам повече от всеки друг, повече и от вас, които сте се събрали тук. Искам да говоря от свое собствено име и да не допускам за това да се мисли като за дефект, тъй като Исус Христос направи същото и аз не мога да бъда обвиняван. Христос си имаше Йоан, а аз си имам Джордж“. Тук кралят прави препратка към Библията, където наистина има един цитат, една от интерпретациите на които сочи към това, че Христос и Йоан са били любовници (всъщност, има няколко цитата, намекващи за хомосексуални прояви у Христос, колкото и шокиращо и богохулно да звучи това на вярващите).

Какво предстои?

Надеждите за епизод, който да бъде сметнат за добър и от възрастните зрители, които не се нуждаят от чак толкова много образование, вече са доста малки. Ерата на Дейвис и Мофат очевадно е отминала и днешният „Доктор кой“ е насочен към днешните малки деца, докато запазването на старите зрители определено не е приоритет. Следващият епизод „То те взима“ е деветият и предпоследен за сезона. Развива се в съвременна Норвегия, където малката Хане се нуждае от помощта на Доктора и приятелите й. Какво се е случило тук и какво чудовище дебне из фиордите – маркетингът пази в тайна.

https://www.youtube.com/watch?v=8ASduqKYdmU