Изпитание; победа; поражение

„Червен изгрев” постави началото на една от най-добрите съвременни фантастични трилогии. Авторът на поредицата – Пиърс Браун, е млад и неопитен, но безспорно талантлив и много начетен. Той не отрича, че се е вдъхновил за своята поредица от вълната постапокалиптични тийнейджърски романи, която заля света на литературата през последните години. Въпреки това критиците, а и читателите, не причисляват книгите му към стандартните и вече леко втръсващи романчета за „млади възрастни“. Феновете имат право – творбите на Браун с лекота се открояват от масата, тъй като очевидно са писани с вдъхновение от човек, който (освен че умее да пише) влага душата си в своята работа, вместо просто да създаде продукт за печелене на пари.

„Златен син” е много добро продължение, което, макар и да има своите недостатъци, поддържа историята на същото ниво и доразвива подобаващо богатата вселена, сътворена от Пиърс Браун.

Както феновете на трилогията помнят, действието се развива в много далечното бъдеще, когато хората са покорили Слънчевата система, а обществото е разделено на касти – Цветове. На върха на обществената пирамида са Златните (със златисти очи и коси, но с разнообразен цвят на кожата – т.е. не арийски тип;  а и представителите на останалите Цветове имат очи и коси, които отговарят на цвета, към който принадлежат. Освен Обсидианите – те са белокоси и чернооки).

Златните са най-силни и най-умни от всички – или поне те се възприемат като „венеца на природата”. Поради някакво странно стечение на обстоятелствата, аристокрацията е вманиачена по класическата древност и най-вече по обществото и порядките на Римската империя. Това, разбира се, не означава, че имитацията е точна. Обществото на цветовете не е Империя – „император” е само нещо като административна длъжност (макар и свързана с невероятна власт, тя не е най-високата)… Хората не се кланят на гръко-римските богове – по-скоро ги приемат като архетипи – източник на вдъхновение, модел на поведение и т.н., но не и обект на преклонение. Имената на Златните, техният начин на мислене, мода и морал също напомнят за древните римляни, което придава специфична екзотика на атмосферата. Всичко това е интересно и донякъде оригинално (макар и не уникално – помните Ромуланите от Стар Трек), но ако някой ден се стигне до филмирането на поредицата, незапознатите с романите зрители може да се окажат леко объркани.

Главният герой Дароу е Червен – дори низше Червен, което е дъното на дъното. Низше червените и трагедията на Дароу са описани в ревюто на първата книга, затова ще им отделя само няколко изречения. Те работят (дори не като роби, а като нещо по-презряно и заблудено) в мините на Марс и дори не подозират за света над тях. Въпреки това, понякога някой от миньорите се разбунтува и се превръща в назидателна жертва пред очите на семейството и приятелите си. Такава бунтовна душа е съпругата на Дароу – Ео. След публичното й обесване, той се опитва да я последва и да предизвика собствената си смърт, но вместо това попада в ръцете на Синовете на Арес – бунтовници, които се борят против властта на златните господари.

След поредица мъчителни операции (които биха убили почти всеки друг), Дароу е превърнат в Златен и се сдобива с фалшива самоличност – Дароу ау Андромед (той все пак решава да запази малкото си име). Младежът е изпратен да се обучава в Института – училище, където най-способните (или по-скоро най-коравите?) златни младежи се превръщат в „железни златни“ и получават шанс да завладеят върховете на обществото. Първият им изпит е да убият някой друг от кандидатите (не е ясно как става разпределянето по двойки, но не е томбола). Дароу убива изключително добрият и симпатичен Юлиян (той няма избор, тъй като в противен случай трябва да се остави да бъде убит), с което си печели омразата на не толкова добрите му роднини.

Обучението му трае една година, през която учениците, разделени по домове, воюват помежду си със средновековни оръжия, като крайната цел е един прим (първенец на дома, но в случая е по-скоро военначалник) да завладее всички. Дароу се среща с интересни хора, създава трайни приятелства и дори започва да се влюбва в Мустанга (прякор – почти всички си имат прякори) – Виргиния ау Август, която е дъщеря на Нерон ау Август – господарят на Марс, отговорен за смъртта на Ео. По време на престоя си, той си създава и врагове – сред тях най-запомнящи се са насилникът Тит (вече покойник – той също е преобразен Червен, но за разлика от Дароу, използва внедряването си само за да сее разруха сред учениците, вместо да преследва някакви дългосрочни цели), братът на Юлиян – Касий и най-забележителният от всички – Чакала, Адрий ау Август, който пък е брат-близнак на Виргиния.

В края на годината Дароу, по-известен сред съучениците си като Жътваря, покорява всички, включително и тези, които според правилата на играта не бива да бъдат покорени, и завършва като първенец на Института. Това му печели правото да стане улан (нещо като възпитаник или чирак) на Нерон ау Август. Той има намерение да стигне до самия връх на обществената пирамида, да се превърне в съвършен военачалник, начело на собствена флотилия от космически кораби и едва след това да оглави бунтът на Червените.

„Златен син” ни отвежда малко напред в бъдещето – Дароу завършва Академията – нещо като университет, в който студентите също воюват помежду си, но вече не с подръчни средства, а с последната дума на техниката (затова пък не се избиват така лекомислено, както възпитаниците на Института). Карн – големият брат на Касий и Юлий, също се обучава, заедно с част от братовчедите си, но с единствената цел да отмъстят за смъртта на Юлий. Те не могат да убият Дароу докато е под крилото на Август, затова го пребиват и дискредитират в очите на покровителя му и цялото златно общество. За да стабилизира позициите си, Дароу се съгласява да сключи съюз с един от най-омразните си хора – Чакала; освен това за първи път от няколко години, той влиза в контакт със Синовете на Арес. Бунтовниците сега се ръководят от старата му позната Хармъни и са по-скоро терористична организация, отколкото борци за справедливост. Младежът с ужас разбира, че няма никакъв план, който да подпомогне неговата мисия, а Хармъни възнамерява да го превърне в жива бомба. Вместо да се самовзриви на грандиозно събиране, на което присъстват едва ли не всички изтъкнати Златни, Дароу взема съдбата си в свои ръце и предизвиква хаос. Тлеещата омраза между родовете Август и Юлий се превръща в открита междуфамилна война, която може да коства живота на някои от най-скъпите му хора, както и на милиони невинни.

Суверенът на Обществото (нещо като президент или императрица) – Октавия ау Лун, е на страната на Юлиите. Постепенно конфликтът ескалира и се превръща в истинска война, каквато светът не е виждал от поколения. Жътварят, който е на върха на славата си, се възползва от своята сила и популярност, за да започне да печели симпатиите на други Цветове. Това е част от плана му за бъдещото въстание. Изглежда всичко върви както е планирано, но различни обстоятелства поставят бъдещият революционер и приятелите му пред невиждани до сега изпитания, някои от които дори принуждават Дароу да разкрие истината за себе си на тези, на които вярва най-много…

Както се вижда от това резюме, сюжетът се състои основно от интриги, батални сцени и съвсем малко драма. Стилът на Браун е изключително цветист и описателен – писателят е склонен към лирични отклонения, в които прозира влиянието на творбите, които са го вдъхновили. Сред тях са „Дюна”, „Граф Монте Кристо” и най-вече „Илиада”. С последната дори малко е злоупотребено – аналогиите между нея и „Златен син” напомнят за творбите на някои стари автори, които уж се вдъхновяват и прекланят пред класиката, а всъщност само използват рамката на безсмъртната творба, за да прокарат собствените си морални възгледи и философски идеи. Не твърдя, че това е грешно – в крайна сметка, авторът може да прави каквото си иска, тъй като това си е неговата книга, но за мен това е някаква форма на самозаблуда, която би могла да обърка определен тип читатели. Редом с това, един от недостатъците на романа на Браун за мен е обемът му – около 550 страници, в които персонажите предимно воюват! Историята е интересна, но наистина значимите моменти не заемат голям обем, а останалото би могло да бъде предадено и в по-стегнат вид.

Самите идеи вложени в творбата също са малко наивни и странни на моменти – Дароу предизвиква война, за да освободи Цветовете от вековното господство на Златните. Той прави това с ясното съзнание, че ще има милиони жертви, и въпреки това се стреми да си внуши, че ще сведе щетите до минимум. Неговото дело е зародишът на бунтът на Червените и, каквото и да говори Пиърс Браун в интервютата си, тази част очевидно е вдъхновена от някои комунистически идеи. Дароу дори порязва пръста си, за да убеди свой потенциален съюзник, че всички са равни – макар и различни по Цвят, в същността си са червени. Освен това, знамето му е увенчано със секач (сърп). Сякаш за да маскира всичко това, авторът подхвърля тук-там думата „демокрация”, а сърпът на корицата на третата книга (т.е. на англоезичното издание) е искрящо син. Този подход е конформистки и това е тъжно,защото основният недостатък на съвременните фантастични романи е липсата на оригиналност. Браун пропуска шансът си да сътвори нещо наистина различно и предизвикателно (по американските стандарти) и вместо това поема по отъпкана пътека. Отделно от това, ако се стреми към реализъм (а той твърди, че го прави), не би трябвало сериозно да очаква, че в един предстоящ конфликт между всички Цветове от една страна и Златните, от друга, последните няма да бъдат подложени на геноцид.

Но като оставим недостатъците и идеологическите различия настрана, „Златен син” безспорно е силна творба, наситена с емоции и изпълнена със сполучливи обрати.

Персонажите са до голяма степен същите, каквито ги помним от „Червен изгрев”, макар и с няколко години по-възрастни.

Дароу не се е променил съществено, само е съзрял. Основната разлика при него е, че любовта му към Виргиния вече е осъзната и желана, а не нещо, от което се страхува и срамува (заради Ео). Въпреки цялата си сила и въпреки това, че той е най-големият лъжец от всички (все пак е с фалшива самоличност от години), Дароу често е наивен и склонен да робува на емоциите си. Това прозира в съюза му с Адрий, който свършва много зле, както и в отношението му към Такт и като цяло към обществото на Златните, което според него не трябва да бъде смазано, а „превъзпитано”…

Виргиния, за разлика от Дароу, е променена. Тя вече не е умната млада жена, която познаваме от „Червен изгрев”… Е, все още е умна и млада, но някои от действията й са противоречиви и отблъскващи. Например – решението й да накара Касий да се влюби в нея, за да го манипулира. Според Браун това е изключителен тактически ход, но според мен е просто грозна постъпка. От друга страна, привързаността към баща й Нерон ау Август, я прави да изглежда недостойна за любовта на Дароу.

Това, че Август е бил мил с нея и я е учил да обича поезията, не го превръща в по-добър човек. Всъщност, Нерон не е по-добър от сина си, макар и определено да е по-стабилен психически от него. Това се потвърждава от начина, по който е постъпил с първата си съпруга – няма да издам за какво става дума, но не е нещо хубаво… След като Виргиния отказва да признае, че баща й е чудовище, тя явно не е толкова справедлива и онеправдана, за колкото се опитва да мине.

Севро, Фичнър и Рок са общо взето същите, каквито ги помним. Персонажите им не са развити съществено, но и с тримата е свързан по един (отделен) обрат, който разтърсва плановете на Дароу. Тук е моментът отново да подчертая, че обратите в романа са наистина силни и изненадващи и не произлизат от нищото (т.е. авторът е подхвърлил улики към тях още в началото, но е съумял да ги замаскира добре).

Адрий ау Август (Чакала) както и преди е един от основните злодеи. Той не е толкова могъщ, както някои от останалите (например Октавия ау Лун, или нейната вярна фурия Айя, или Карн), но безспорно отново е най-запомнящият се. В „Червен изгрев” Чакала беше зловещ психопат, сеещ страх сред учениците. Попаднал в подземен капан заедно с някои от верните си последователи и мнозина умиращи, Чакала успява да оцелее седмици наред и да достигне повърхността, като яде от труповете на мъртвите. Това е отвратително и отблъскващо, но в крайна сметка не е истински канибализъм (щеше да бъде, ако той и съратниците му са имали възможността да ядат и нещо друго, но са предпочели човешкото) и е донякъде несправедливо да се изтъква като чудовищно злодеяние. Не го оправдавам, просто отбелязвам, че Чакала не е нито по-добър, нито по-лош от баща си и някои от останалите Златни благородници, които според Дароу заслужават определена снизходителност. След края на обучението си, Адрий се заема с бизнес, вместо да продължи военната си кариера. На пръв поглед, той е много по-кротък в сравнение с преди, но в действителност е неуравновесен и изпълнен с бездънна омраза.

Сред новите персонажи най-интересен и заслужаващ внимание е Рагнар. Той е могъщ Обсидиан, който се превръща в един от най-верните поддръжници на Дароу. Покрай него читателите научават повече за Обсидианите, които подобно на низше Червените живеят в изграден върху лъжи обществен строй. Тяхното общество имитира древните скандинавски обичаи, а воините се подчиняват безпрекословно на Златните и вярват искрено, че те са божествена раса, която по право е над всички. Тези вярвания са били насадени у тях след като преди много години Обсидианите се вдигнали на бунт и почти успели да разгромят Златните. Дароу трябва да положи големи усилия, за да убеди новия си приятел, че Златните не са богове и че Рагнар е достатъчно способен, за да победи когото и да било от тях.

Последните петдесетина страници от „Златен син” са най-силните в творбата и чрез тях авторът до голяма степен компенсира читателите за липсата на истинска драма в останалата част от романа. Дароу, а и читателите са връхлетени от калейдоскоп от драматични моменти – страх, любов, триумф, болка и отчаяние се преливат до последната страница… Същинският финал е изключително силен и съдържа най-драматичния и смъртоносен обрат, който поставя на карта всичко, постигнато до момента от Жътваря и неговите приятели.

Моята оценка:
История – 5
Герои – 5
Стил на писане – 6
Eлементи на изненада – 6
Емоционален заряд – 6
Теми за размисъл – 5
Фантастични елементи – 6
Степен на оригиналност – 5
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 6

Общ успех: Отличен (5,60)