Какви гени са ни завещали нашите прадеди?

„Сказанието на прадедите” е втората книга на Ричард Докинс след „Делюзията Бог”, представена на българските читатели от издателство „Изток-Запад“. Въпреки че негови известни творби са издавани и преди това на български език, признавам,че досега не бях имала възможност да се докосна до творчеството му и да се запозная с мирогледа на този автор. Анотацията на книгата, в която се споменава, че тя е вдъхновена от сборника „Кентърбърийски разкази” на Джефри Чосър, е малко объркваща и не можа да ме подготви добре за това, какво да очаквам.

Истината е, че „Сказанието на прадедите” е научен труд; книга за еволюцията – доста различна отразбиранията на средностатистическия човек (нищо общо с обичайната в подобни случаи картинка на все по-изправени маймуни, които накрая се превръщат в напълно завършен мъж, с копие на рамо) – т.е. такава каквато я виждат учените. Може би е по-точно да се каже книга за Дървото на живота – много по-сложно и нестройно от това, което повечето от нас са свикнали да си представят, което според думите на самия Докинс, прилича по-скоро на изключително гъст шубрак с множество клони, отколкото на коледна елха.

„Кентърбърийските разкази” на Чосър играят ролята на централна метафора и нищо повече. Така както Чосър е искал да представи на своите читатели многообразието на човешката природа и живот, Докинс се стреми да ни представи многообразието на живота изобщо. Следвайки схемата на известната средновековна творба, Ричард Докинс ни повежда назад през милионите години (към края стават стотици милиони), за да ни срещне с предците ни – т.е. онези отдавна изчезнали същества (невинаги животни), които са били общ прародител на хората и други твари, живи и до днес. Крайната цел е древното и забравено създание, от което сме произлезли всички – ако си представяте първична супа, сте на прав път 😉 . В края на книгата, авторът отговаря на няколко изключително интересни въпроса, като този дали еволюцията би могла да се повтори, както и какъв е смисълът от нея.

Книгата е 800 страници, има твърда корица; оформлението е впечатляващо – съдържа както цветни, така и черно бели илюстрации и схеми, които поясняват текста, бележки и библиография. Макар че голяма част от главите са наречени разкази, те са „разкази” само във връзка с основната метафора („Кентърбърийски разкази”), а в действителност разглеждат характерни особености на еволюционния процес. Тези така наречени разкази не са посветени на отделни животни (въпреки че носят имена като „Разказът на Маймуната ревач”, „Разказът на Торбестата къртица” и т.н.), а са по-скоро косвено свързани със съответното животно, но най-вече с негово ярко изразено качество, което има роля за разбирането на еволюцията. Например Разказът на Пауна е всъщност разказ за половия подбор, който ни представя няколко хипотези, целящи да обяснят защо човекът е единствената „плешива” човекоподобна маймуна и евентуално – защо ходим изправени. Други „разкази” в книгата имат съвсем различна роля, която не е тясно свързана със съществото, което „разказва” – например Разказът на Секвоята прилича на кратък урок по химия, който цели да ни обясни известният метод за датиране на научни находки от миналото с въглерод 14 (сигурно сте чували за въглероден анализ).

Главите като цяло са интересни и четивни (с някои изключения, които се оказаха прекалено сложни за мен) и освен основната тема, представят множество любопитни факти. Например, може би не знаете, че мъжките птицечовки имат отровни шипове на задните си крака, а „човката” при тези животни има някои неочаквани функции; мравката листорез се занимава със земеделие – т.е. отглежда гъби, които са основната и храна; китовете и хипопотамите са близки роднини; а един вид бактерии са еволюирали колелото много, много преди хората да съществуват, камо ли да го изобретят. Може и да знаете всички тези неща, ако гледате много научнопопулярни филми за живата природа, но ако това не е сред обичайните ви занимания, със сигурност ще ви е интересно и ще обогати мирогледа ви. Между другото, може да научите и някои ненаучни интересни факти, като това, че през седемдесетте години на двадесети век, Дъглас Адамс е писал сценарий за епизод на „Доктор Кой”, посветен на птицата додо.

Стилът на Ричард Докинс е ярък и не е за пренебрегване – въпреки че книгата е научна, подходът на автора е доста емоционален – той не крие и не тушира пристрастията си. На страниците на творбата си, Докинс неведнъж упреква хората за тяхната разрушителност. От друга страна – до самия край води спор или по-скоро оборва креационистите, доказвайки, че идеята за създаването на животните и хората от нищото в готов вид (или от кал) е нелепа. Авторът очевидно е с ярко атеистични възгледи, но според мен се вживява прекалено в желанието си да обори креационизма, тъй като Вярата не се нуждае от доказателства. Типът хора, които вярват, че предците им са създадени буквално от кал, без помощта на еволюцията, не могат да бъдат победени в стандартен спор (т.е. в такъв, в който участват доводи и доказателства), а и вероятно не четат подобен род книги. Това, разбира се, е само лично мнение.

Може би точно във връзка с антикреационистките си възгледи, Докинс решава да ни представи еволюцията отзад-напред. По този начин той подчертава, че човекът не е крайна цел на целия сложен процес и със сигурност не е никакъв Венец на природата.

Като цяло – „Сказанието на прадедите” е ценна и интересна, макар и на места трудна за четене книга. Тя представя изключително подробна картина на еволюцията, която със сигурност би обогатила представите както на обикновените (неизкушени от биологията) хора, така и на тези, с повече познания в областта.

Моята оценка:

Стил на писане – 5

Теми за размисъл – 6

Емоционален заряд – 5

Степен на оригиналност – 5

Старание на автора – 6

Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5+

Общ успех: Мн. добър (5.38)