Краят на детството и творчеството

Преди няколко дни американската телевизия за фантастика Syfy пусна минисериал с обща продължителност около 4 часа, адаптация на романа „Краят на детството“ на Артър Кларк. Не съм чел книгата, но тя е описвана от мнозина като най-добрата творба на един от най-добрите фантасти, живели някога. Първите новини около проекта подчертаваха колко е трудно да се екранизира такъв роман заради многото философия в него, но все пак нещата изглеждаха доста добре, особено с Чарлз Данс в ролята на извънземен свръхгосподар. Всичко това породи логичен интерес у мен, а и у много от вас, към Childhood’s End.

За съжаление, без да съм чел книгата, лично за мен телевизионната адаптация е разочароваща. Първи епизод, макар и леко муден, е много зарибяващ, особено с разкритието във финала му за външния вид на извънземните. Оттам нататък нещата тръгват надолу, и то с доста рязка и постоянна скорост. Ако проектът беше на CBS и развит в цял сезон, сигурно щеше да си съперничи с „Под купола“, но за щастие свършва доста преди да стигне негледаемо ниво. Другото общо, което двата сериала имат, е Майк Вогъл в главната роля. Не знам дали е случайно съвпадение, но ще се замисля преди да дам трети шанс на нещо с този човек.

Ако нито сте чели книгата, нито сте гледали минисериала, то спрете да четете това ревю и се насочете към книгата. Тя със сигурност е по-добра (може да не съм я чел, но знам, защото се образовах за нейното съдържание и за промените, които сценаристите са направили за сериала). Пак има части от нея, които не ми допадат, идеи, с които не съм съгласен, но като за творба, появила се преди 60 години, в съвсем различно време, мога да си обясня откъде идват посланията й, макар и днес, поне преразказани от сериала, да звучат леко странно. Но така или иначе, след Childhood’s End на Syfy аз вече нямам желание да чета книгата, а съм убеден, че тя би ми представила историята по много по-добър начин. Ето защо, макар самият минисериал да не е много зле, ви съветвам да не се прецаквате като мен.

И така, време е да преминем към частта от ревюто със

СПОЙЛЕРИ!

Разкритието за външния вид на добрите извънземни, дошли да направят живота на Земята утопия, беше най-добрият момент от целия сериал. Хем този обрат беше подсказан чрез включването на религиозна откачалка в сюжета и няколко други моменти, хем не можах да го предвидя. Ако сериалът, а съответно и Кларк, бяха акцентирали на този елемент, вместо да поемат в съвсем различна посока, може би щеше да се получи нещо по-добро. С появата на Дженифър и свръхума обаче потенциалът за заигравка с християнската митология е тотално захвърлен, а връзката между дяволите, тоест защо свръхгосподарите изглеждат точно така, и следващото ниво на съществуване за човечеството не е много ясна.

Може би това е проблем и в книгата и точно затова в сериала е включена религиозната откачалка Перета, чрез която този потенциал евентуално да се оползотвори (тотален провал от страна на сценаристите в този опит), и затова сливането със свръхума и краят на човечеството е представено толкова ужасяващо и фаталистично. Доколкото разбирам, в книгата възнасянето на еволюиралите деца е нещо по-скоро хубаво, защото човечеството „пораства“ и се слива с останалите умове във вселената, докато в минисериала е ужасяваща трагедия и край за цивилизацията ни.

Така или иначе, много от събитията в последния епизод остават неразбираеми (какво, по дяволите, се случи с Рейчъл?!), някои от тях изглеждат абсурдни (реещите се във въздуха деца?!), но явно в книгата те или отсъстват, или са обяснени, или поне метафората и посланието им са по-достъпни. И в двете творби обаче накрая човечеството измира, а планетата се унищожава. Защо точно – така и не разбрах.

Да, децата са бъдещето на човечеството, те са начин да оставим частица от себе си в бъдещото развитие на расата, самата раса няма как да съществува без деца и липсата на бъдеще за хората е смазваща за психиката, но чак пък да се самовзривим (а с нас и цял град невинни хора), защото са ни отнети? Да нямаме нито една причина да съществуваме без тях? Толкова ли не можем да се самодефинираме като индивиди, че без деца губим тотално желанието си за живот? Означава ли това, че бездетните двойки трябва да скочат от някой небостъргач, защото са ни непотребни? Означава ли, че всичките ни разум и постижения не струват нищо, тъй като и нашата една-единствена ценност, също като на животните, е размножаването? Да ме прощават всички отдадени на потомството си родители, и моите включително, но това ми идва малко прекалено.

Странна е всъщност цялата идея – че този вселенски Свръхум ще изпрати слугите си да възнасят насилствено и с лъжи различни раси из космоса. Да, метафората за порастването я има и тук – децата доброволно „политат“ към свръхума, а родителите им са длъжни да ги пуснат, така както става и в живота. И в крайна сметка децата отиват към фазата на зрелостта, а закостенелите и закотвени в предишното време възрастни отмират, оставайки завинаги във фазата на „детството“. По същия начин, принципите за толерантност, приемане и уважение на различията, взаимопомощ и т.н. са със сигурност белег на по-напреднала цивилизация и по-зряло отношение, но днес все още трябва принудително да ги налагаме сред по-консервативните слоеве и ограничени хора, за да върви обществото ни напред, тоест логичен и взет от реалността е и насилственият елемент на тази еволюция. Но тук цялата работа става твърде брутално и твърде рязко. И ако още нетръгнали на училище деца могат да се възнасят, тоест предразположени са генетично, а не са достигнали сами до ниво, подходящо за свръхума, то това възнасяне няма нищо общо с умственото развитие и узряване на възнесените, а ако целият процес зависи не толкова от самите тях, колкото от единствената единица Дженифър, то той няма нищо общо с еволюция. А, впрочем, какво пречи на свръхума/свръхгосподарите да допуснат продължаването на човешката раса и, съответно, раждането на повече еволюирали деца, които повече да го обогатяват и разширяват при настъпване на тяхното време за възнасяне?

Подразни ме и постоянно повтаряната в сериала мантра, че с утопията и хубавия живот творчеството, науката и работата ще умрат. Вярно е, че някои от най-големите изобретения са измислени с военна цел. Има истина в твърдението, че за развитието и узряването трябва индивидът да мине през трудности и несгоди. Ако получава всичко наготово, ако има всичко, което иска, то той няма стимул да се развива, няма причина да мърда мускулите или мозъчните си клетки. Но ситуация, в която човек има всичко, което иска, и няма накъде повече да продължи, за мен е абсурдна. В човешкия характер са дълбоко заложени стремежите към развитие, знание пък дори и към творчество. Ако имаме пари, ще искаме още пари. Ако сме напълно сити и имаме на разположение всякакви меса и зеленчуци, ние ще искаме да разнообразим менюто си с нова храна и нови комбинации от вкусове. Ако сме изобретили супермалък суперкомпютър със суперсили, ние ще търсим начин да го направим още по-супермалък и суперсилен. Не виждам вариант, в който да се спрем, защото сме задоволили всички потребности. Ако работехме така, ние щяхме да използваме умножението, делението и може би степените и корените, доколкото ни трябват в живота, а нямаше да развиваме интегрално и диференциално смятане, векове преди да са потребни на физици, програмисти, финансисти и тем подобни тесни специалисти, с чиято работа така или иначе масата хора не е запозната.

Малко знаем за свръхгосподарите, но дори и тяхната трагедия (едва загатната в сериала, но застъпена в книгата) – че са достигнали цялото развитие, на което една материално и физически съществуваща цивилизация е способна, и никога няма да продължат към следващото ниво на Свръхума, никога няма да „пораснат“, ми се струва абсурдна. Не е възможно да няма какво да се изследва, изобрети, сътвори. Всеки развиващ ума си човек все повече вижда, че колкото повече знае, толкова повече открива, че нищо не знае. Винаги има нещо за откриване, обясняване и създаване. Няма как да си създал всичко и всичко да ти е ясно. Това ще е също толкова съкрушително и унищожително за една раса, колкото и загубата на всичките й деца.

Същото важи и за творчеството. Да, наистина, в масовия случай добрите творци са станали такива заради голямо страдание, което са понесли или продължават да понасят. Страданието е безспорен стимул за ума. Но да се твърди, че без страдание няма как да съществува творчество, е прекалено. Наистина ли за всеки писател, който трябва да работи 8-часова работа всеки ден, да гледа семейство и къща, да поддържа личен живот и успява да пише по 3-4 часа седмично, е толкова убиваща творческия порив идеята за задоволеност на физическите потребности? И няма нито един, който ще стане по-продуктивен в такава ситуация? Според мен напротив – освобождаването от грижата за телесно съществуване (приемаме, че винаги ще имаш храна и сигурност, физическите ти потребности са задоволени и, каквото и да правиш, ти знаеш, че няма да ти се налага да работиш или боледуваш) също може да бъде стимул за ума и творчеството. Индивидът вече не се бори за оцеляване, базовите му нужди са задоволени, и той може да насочи усилията и времето си към развитие на висшите нужди (справка – пирамидата на Маслоу. Именно задоволяването на долните нива позволява и води до нуждата от задоволяване на горните, а не до изчезването им). Е, ако приемем, че днешните творци в Холивуд, включително създателите на тази тв-адаптация, са твърде презадоволени и именно това е причината за все по-импотентното им творчество, може и да се вслушаме в Артър Кларк, но според мен в случая става дума за индивидуални за тези хора, време и място недостатъци, а не за правило, доказващо тезата. Не мисля, че с краят на детството е логично да дойде и краят на творчеството.

Така че, при цялото ми уважение към великия писател и не толкова великите създатели на този минисериал, изпитвам сериозни затруднения да се вържа на идеите им. Ако не друго, то поне браво за това, че се повдигат такива теми за размисъл. Дори и с грешни според мен логика и изводи, творбите постигат много повече от средното за медиите си, а и не всичко от философския аспект на „Краят на детството“ е лишено от връзка с реалността.

Сигурен съм, че Childhood’s End щеше да бъде далеч по-сполучлив, ако имаше добре развити персонажи. Героите обаче са толкова плоски, че са на практика безлични. Сцените със смъртта им предизвикват не сълзи, а апатично повдигане на раменете (освен може би кончината на Рики, посланика на свръхгосподарите, и то по-скоро заради постоянно пренебрегваната му жена. Но дори и там е трудно да повярваме, че след 25 години съвместен живот с Ели, той все още ще бленува по отдавна умрялата Анабел, която уж трябваше да крие важна причина за натрапването си, но нямаше). С толкова безинтересни, пасивни и повърхностни хора, няма как да ни е жал, че цивилизацията им е затрита. Може би ако бяха по-малко на брой, драмите им щяха да са по-интересни и не толкова изкуствени и насилени. Може би ако бяха повече, щеше да се получи една по-пълна и адекватна картина на реакцията на човечеството към извънземните. Но уви, бяха точно толкова и така развити, че да се получи едно нищо.

Заслужава си да се отбележи, че тук до голяма степен трябва да се винят сценаристите с техните промени спрямо оригинала. От какъв зор Карелен избра лигав американски селяндур за свой посланик пред човечеството, не стана ясно (в книгата посланикът е главен секретар на ОН и неговата роля е доста по-малка). Сюжетната линия с неговото разболяване и адски рядко срещаното универсално лекарство, в последствие използвано върху Карелен (при положение, че 4 години по-рано отварянето на епруветка в полето излекува целия свят от всичко) също беше недообмислена и направи персонажа направо дразнещ в края му. Кому беше нужна религиозната откачалка Перета и какво точно постигна тя (в книгата изобщо няма такъв персонаж)? Как точно се зароди любов между Майло и Рейчъл и кой вярва, че тя ще го чака 80 години да се върне (отново, липсва такъв персонаж в книгата)? С какво характерите им или играта на актьорите зад тях отличи героите от кой да е случайно срещнат на улицата? Критики няма единствено към прекрасния Чарлз Данс, който направи изненадваща и много добра роля като извънземния свръхгосподар, единственият малко по-интересен и пълнокръвен персонаж в историята с повече от една мисъл в главата.

Ако не друго, то поне разочарованието от цялата работа и възмущението от натрапените идеи формираха у мен някакъв емоционален заряд, което пак е нещо положително. Трябва да се спомене, че адаптацията на Syfy е достойна за похвала заради самото си довеждане до край (след десетилетия провалени опити за екранизация), а и въпреки всичките ми критики, не може да се нарече дупка. Отделеният бюджет, декорите и ефектите са напълно адекватни (макар твърде арт-режисурата да дразни на моменти), а първият епизод е наистина добър и зарибяващ. И все пак, гледайте го само ако няма никакъв шанс някога да се хванете и да прочетете „Краят на детството“ от Артър Кларк. Не е толкова зле, колкото го изкарах, но най-добре почерпете от оригинала. Childhood’s End е минисериал, който бих препоръчал само на крайните противници на четенето, и то с уговорката, че няма да се хареса на всеки.

Моята оценка:
История – 4+
Герои – 3.50
Режисура, ефекти и актьорска игра – 4
Eлементи на изненада – 4+
Теми за размисъл – 5
Емоционален заряд – 3.50
Фантастични елементи – 5+
Саундтрак – 4
Старание на екипа – 4+
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 4+

Общ успех: Добър (4.25)