Любовта отново пренарежда света

Ревю на романа „Всички наши грешни дни” на Илан Мастаи и издателство „Бард”

Със сигурност всеки истински фен на фантастичния жанр понякога си мисли за това, че ние всъщност живеем в „бъдещето”. Или поне в бъдещето, което повечето класически фантастики описват – началото на 21-ви век, когато (ако съдим от книгите, филмите и сериалите) трябваше да ни обслужват роботи, да се возим в летящи автомобили и бавно, но сигурно, да колонизираме Космоса. Очевидно реалността разочарова; най-великите изобретения в нашата уж напреднала епоха остават електричеството и Интернета – признайте, че вече е време да се появи нещо по-съществено…

Авторът на романа „Всички наши грешни дни”, Илан Мастаи, умело разработва тази идея – за светът на „бъдещето”, описвано от фантастите (което всъщност е нашето настояще) и отговаря на въпроса, който всички ние любителите на фантастиката понякога си задаваме – защо, светът, в който живеем, не е този, който ни беше обещан.

Том оприличава своята реалност на света от сериала „Семейство Джетсън“

Главният герой Том Берън живее в този обещан свят (не в бъдещето, както пише на гърба на романа, а през 2016 г., в една алтернативна реалност, в която най-смелите мечти на фантастите са се реализирали). Цялата планета се захранва от безплатна и неизчерпаема енергия, всички хора са задоволени, няма бедност, глад, войни… Всеки разполага с устройства, подобни на репликатора от Стар Трек, които го снабдяват ежедневно с нови дрехи и вкусна храна… Архитектът на това прекрасно бъдеще е гениалният физик Лайънъл Гьотрайдер, който изобретява генератор на безплатна енергия през 1965 г. – същинско перпетуум мобиле, което прави възможен последвалият невъобразим прогрес. Машината, наричана още Двигателят на бъдещето, или Двигателят Гьотрайдер е в основата на всичко – както на научния прогрес и благоденствието на човечеството, така и на събитията в романа, описани под формата на мемоар от Том, който по неволя става отговорен за изтриването на утопичната реалност и редуцирането й до това, което имаме днес.

„Няма да е бързо, променянето на света. Но имаме време.“

Естествено, дори когато живеят в утопия, хората са си хора – някои са щастливи, други – нещастни, а има и такива, които просто не могат да намерят своето място под слънцето. Сред последните е нашият герой Том Берън, който не е лош човек, но живее с усещането, че не става за нищо и е възприеман като пълен неудачник от всички, които го познават. Неговите липса на самочувствие и неспособност да се реализира в която и да било област се дължат най-вече на отношението на баща му – Виктор Берън, който винаги го е пренебрегвал (и в действителност има много обидно и студено отношение към семейството си). Виктор е известен гений, който се възхищава от труда на Лайънъл Гьотрайдер и, вдъхновен от него, разработва машина на времето. След като майката на Том умира при трагичен инцидент, Виктор решава да даде шанс на безнадеждния си син и му дава работа в своята лаборатория. Том получава работа като дубльор на водещия (бъдещ) хрононавт Пенелопе Вешлер. Пенелопе е амбициозна, привлекателна, талантлива и умна, но страда от саморазрушителен инстинкт и изключително лош късмет. След определен инцидент, с трагични последствия, в крайна сметка не тя, а обърканият и депресиран Том се превръща в първия хрононавт в историята на човечеството. Това довежда до ключовото събитие, което описах в началото – а именно – изтриването на „неговата” реалност и създаването на алтернативна времева линия, в която Двигателят Гьотрайдер е само един провален и никому неизвестен експеримент. Том е разкъсан от угризения и иска да поправи нещата, но в същото време се оказва, че „новата” реалност е много по-удобна за него – семейството му е по-хармонично и майка му е жива, а Пенелопе (която вече е Пени), го обича безусловно.

Архитектура от бъдещето?

Без да разкривам повече детайли от сюжета, искам да споделя радостта си от това, че романът на Илан Мастаи не отговори на очакванията ми, а се оказа нещо съвсем различно от първоначалната ми представа. От резюмето и заглавието бях останала с впечатлението, че „Всички наши грешни дни” е любовен роман с фантастичен елемент. По-скоро е обратното – романът е истинска фантастика, чиито сюжет съдържа любовна история. Всъщност, няколко любовни истории. Вярно е, че те са в центъра на събитията като мотивиращ фактор, но романът не е за тях, а за пътуването във времето, за алтернативните времеви линии и за сложната пространствено-времева одисея на Том Берън.

Като се замисля за начина, по който е представяно пътуването във времето в художествените произведения, установявам, че още от „Машината на времето” на Уелс, истински добрите истории от този тип, започват с трагична любов. Може би това е така, защото именно любовта е великата сила, която движи света напред , тласка го на ръба на унищожението и го изгражда наново…

Интересна англоезична корица.

„Всички наши грешни дни” следва тази утвърдена формула, като същевременно успява да се открои и да остави трайно положително впечатление. Стилът на Илан Мастаи е изключително специфичен – както споменах, книгата представлява мемоар, написан от Том и това дава на читателя възможност да разбере най-вече чувствата, възприятията и постъпките на главния герой. Така дори неща, които отстрани изглеждат може би малко странно (или глупаво), всъщност се оказват естествени реакции, провокирани от конкретно психическо състояние – депресия, или романтично увлечение, или комплекс за малоценност, или шок… Този похват помага да се създаде  усещане за близост и разбиране между читателя и основния персонаж. Но той не е единственото, което свидетелства за оригиналността на автора. Подчертавам, че „Всички наши грешни дни” е истински фантастичен роман, а не просто развлекателно четиво, което използва фантастичните елементи за украса на сюжета. Мастаи е отделил доста внимание на това науката в сюжета да изглежда достоверно и сложно. Макар да не съм учен и да не разбирам някои от обясненията, за мен те са добре представени и придават тежест и правдоподобност на историята. Пътуването във времето винаги е объркваща тема, която поражда много въпроси у читателя/зрителя. Авторът се е постарал да отговори на повечето от тези евентуални въпроси и постигнатият резултат е изключително оригинален, интелигентен и впечатляващ. Паралелните вселени не са просто огледални вселени, в които всеки си има двойник, а пътуването във времето не е нещо, на което може да се гледа като на обикновен развлекателен туризъм.

За мен всичко това е предимство, тъй като превръща романа в една от малкото истински съвременни фантастики, но признавам, че може би някои читатели ще бъдат объркани и отблъснати от по-сериозния подход към научните аспекти.

„Домове и живот през 21-ви век“ – все още има време…

Още едно предимство, което също би могло да отблъсне или привлече читатели (в зависимост от нагласата им) е специфичният начин, по който са написани някои от главите (романът се състои от номерирани, кратки глави). Пример за тази специфика, са главите-резюмета, или това, че Илан Мастаи си играе с думите – буквално – глава 127, всъщност е глава 55 наобратно. Тоест – всяка дума (а не буква – това би било прекалено просто, но и това го има на друго място в книгата, в по-малък мащаб) в изреченията е написана в обратен ред, а и самите изречения са в обратен ред. Първото изречение на 55 глава е последното на 127 и т.н. – главите, разбира се, са кратки и този похват има смисъл в контекста, но може би някой читател, на когото му се спи, би се стреснал от него… Според мен, идеята на автора е забавна и нестандартна, и придава допълнителен чар на творбата му.

Персонажите също са добре представени – на първо място Том, който разказва (и който понякога е Джон, а понякога – Виктор…). Читателите знаят на практика всичко за Том Берън – от самото му раждане, до момента, в който започват да се развиват събитията. Той е добър, но нихилистично настроен и безполезен. Познатите му смятат, че той не е достатъчно способен, но липсата на реализация се дължи по-скоро на това, че е израсъл в сянката на баща си и от най-ранното си детство никога не е вярвал в себе си, нито пък е бил насърчаван да го прави. Всъщност, хората живеещи в неговия утопичен свят, изглежда се занимават предимно с глупости (като изключим тези, които изследват космоса, или работят по революционни научни открития), така че професионалните провали не са голям порок. Но е факт, че Том безцелно пропилява живота си и е убеден, че е нещо като ракова клетка – чума за света, докато собственият му баща го мисли за идиот. Изглежда, че единственото, в което е добър, е това да започва безсмислени връзки с жени, които го зарязват, след като им писне от отношението му към живота.

Още една ретро илюстрация – този път по-освежаваща, тъй като поне това предсказание е излязло вярно – жените явно говорят на устройство, наподобяващо мобилен телефон с видео екран.

Останалите значими персонажи… Малко е трудно да се говори без спойлери за тях, тъй като те имат повече от една версия, затова ще го избегна. Вместо това, ще отправя още една похвала към автора за начина, по който е представил алтернативните вселени – те не са стандартните паралелни вселени, в които всеки индивид има леко променен двойник. Естествено – с няколко изключения – след като пътува във времето, Том се превръща във времева котва, от което следва, че той ТРЯБВА да се е родил горе-долу същия и в другата вселена – следователно и родителите му трябва да са горе-долу същите… При останалите хора е малко по-сложно – някои, които са се родили в една от вселените, изобщо не са се раждали в другата, а други (като Пени) ги има, но малко по-различни…

Именно тук откривам един малък недостатък, който ще зачекна без да издавам сюжета – една от поуките на романа е, че човек винаги трябва да се стреми към нещо, да работи, за да се усъвършенства и да бъде полезен на света. Това е вярно, но все пак, понякога самите обстоятелства блокират човека и не му позволяват да се реализира. Доказателство е личността (или личностите) на Том, който уж е все същият човек, но докато в Утопията е напълно засенчен от баща си и парализиран от комплекс за малоценност, то в други обстоятелства, той се превръща в нещо много по-различно. В крайна сметка – отговорността за това не е негова и той не може да вземе решение просто да се промени и да работи за общото благо (освен ако не пътува във времето и не преживее истинско емоционално израстване – но повечето хора няма как да направят това).

Илан Мастаи

Другият не по-малко интересен и задълбочено представен персонаж, който мога да коментирам, без да издавам спойлери, е геният Лайънъл Гьотрайдер. В него се съчетава толкова много, че за читателя е трудно да си състави стабилно мнение. Гьотрайдер е и мъченик, принесъл себе си в жертва на олтара на науката, и студен гений, и загадъчен ексцентрик… В определен момент дори изглежда като луд учен, въпреки че в действителност е просто изключително умен човек, който страда и преживява много, както заради собствения си стремеж да разгадае тайните на мирозданието, така и (отново) заради една трагична и голяма любов.

Историята, представена в романа, е оптимистична, сложна, изключително емоционална и интересна до самия финал. Изненадващо, „Всички наши грешни дни” е дебютният роман на Илан Мастаи, но авторът има опит като сценарист. В момента той работи както върху следващата си новела (която не е продължение), както и върху сценарий по сюжета на „Всички наши грешни дни”. Правата за филмиране на книгата вече са продадени и, разбира се, е прекрасно, че самият автор е въвлечен в процеса на екранизация. Но от друга страна, според мен, историята е прекалено сложна и едва ли ще може да се предаде пълноценно на екран – крайният резултат би могъл да бъде интересен и успешен, но със сигурност ще бледнее в сравнение с книгата. Все пак, приемам, че е възможно да греша и романът може би ще се сдобие с не по-малко оригинална и запомняща се филмова версия. Но дори и крайният резултат да не е толкова добър, филмирането на нов съвременен сюжет (т.е. не римейк) е нещо, което заслужава похвала и подкрепа.

Моята оценка:
История – 6
Герои – 6
Стил на писане – 6
Eлементи на изненада – 6
Емоционален заряд – 6
Теми за размисъл – 6
Фантастични елементи – 6
Степен на оригиналност – 6
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 6

Общ успех: Отличен (6,00)

3 коментара

Вашият коментар

Поддържани BB тагове: [spoiler], [img], [b], [u], [i] и [url]

Вход | Регистрация   |  

Петър Атанасов

Това е защото Х-мен използват пътуването във времето просто като начин да си рестартират вселената с по-млади актьори. Хич не им дреме за последователност или достоверност.

Петя Ивайлова

Така си е, отдавна не бях чела толкова добра книга 🙂
Обаче, както написах и в ревюто, не виждам как ще я направят на филм, без големи промени. А и с това пътуване във времето и паралелни вселени, ще е прекалено сложна за повечето зрители. Доколкото си спомням, дори Х мен имаха проблем със сюжета, свързан с пътуване във времето и голяма част от зрителите се нуждаеха от доста допълнителни обяснения.

Петър Атанасов

Брех, какви шестици си му завъртяла 🙂 И аз мислех, че ще е някой тъп любовен роман с фантастичен елемент и затова не му обърнах внимание. Браво, че му даде шанс и се изненада приятно!

Може би идеята на този маркетинг е да излъже почитателките на съвременни романси да се хванат за сериозна фантастика и така да видят Светлината 🙂 А след това да зарибят и ценителите на хубавия жанр около себе си.