Мистериозният свят на гробищата

Ревю на „Гробищни истории“ от Борис Акунин, изд. „Еднорог“

В Гробищни истории грузинският писател Григорий Чхартишвили (известен сред своите читатели предимно с името Борис Акунин) ни отнася на далечна разходка из тайнствения и непристъпен свят на местата за вечен отдих, наричани още гробища. Тук е моментът да се настаните в някое мрачно местенце, да гушнете големия си черен котарак с огромни очи и да се приготвите за малка разходка из шест световно известни гробища. Те не са обединени от някаква конкретна цел, напротив, всички са толкова своеобразни и различни, че за повече не може да става и въпрос. Малката екскурзия на Акунин е разхвърляна из няколко континента – Азия, Европа и Америка (е, за сега ще си остане мистерия дали тюлените и кръстовете съжителстват в съгласие или смъртта нарушава пределите на изконната им територия).

Въпреки избора на тема, която трудно може да се нарече „приятна за четене“, Акунин и този път успява да ни поднесе историите си с безкрайно чувство за хумор – то съпъства още предговора на книгата и прелита през всички страници, чак до последния разказ, в който хората живеят над сто години и са безкрайно уморени от живота. По структурата си книгата обединява описание и разказ.

Нека започнем с описанията. Когато влезете в някоя книжарница и попитате: „Извинявам се, имате ли пътеводител за гробищата в Париж?“, може би ще ви изгледат странно. Пътеводителите се пишат за забележителностите, за културните паметници, за модерните кафенета и за всичко останало, което едно място е способно да предложи като развлечение. Ами гробищата? Дори да не сте замисляли върху темата, то има много хора, които изгарят от желание да посетят мястото на вечен сън на своя любим писател, на композитора, чиято музика ги вдъхновява всекидневно или са просто уморени от градския шум люде, търсещи тишина и някое красиво и спокойно кътче. А къде има повече спокойствие отколкото на едно гробище? В мола? В някое кафене? – единствено тези тайнствени места, на които се скитат огромни котки, а понякога и катерички или други същества, предлагат едно специфично изживяване. Няма значение дали търсите парцел 46, където е погребан вашият любим писател, или желанието ви е да се поскитате някъде на спокойствие – гробищата са места с особена аура.

Въпреки че не присъства в „Гробищни истории“, гробът на Роза Люксембург в Берлин все още се радва на голям интерес не само от страна на минали и бъдещи революционери.

Пътеводителят на Акунин (ако изобщо може да бъде окачествен като „пътеводител“, доколкото се спира върху някои от по-интересните гробове на известни мъртъвци в Лондон, Париж и Москва) е съпроводен с лична информация, така да се каже, специално селектирана от автора. Като особняк и почитател на литературата той обръща внимание на имена, сред които Оскар Уайлд, Марсел Пруст, че дори и Карл Маркс. Всяка година стотици туристи се отбиват, например, през гробището Пер Лашез в Париж, за да отпечатат устните си върху гроба с фигура на издълбан в правоъгълник сфинкс. Оскар Уайлд продължава да е сред идолите, както на жените, така също и на редица мъже, оставящи любовни послания до отдавна починалия автор на Портретът на Дориан Грей.

Със сигурност ви звучи налудничаво, дори повече от откачено, нали? Отделете си тогава съвсем  малко време за ровене из глобалната мрежа, за да установите, че почти всеки по-голям град в Европа се гордее със своите известни мъртъвци; няма съмнение, че великите хора са такива, дори и два метра под земята. Много градове като Париж или Берлин притежават отделен сайт за своите гробища, на които е отбелязано (със снимков материал) къде и кой е погребан.

Чувство за хумор Акунин несъмнено проявява, създавайки един нетипичен за нашия век пътеводител. В Гробищни истории ще се смеете изключително много на детайлните описания на разгонени котки, скитащи се лисици и анекдоти около надгробните плочи на някой от починалите. Грузинският писател се шегува със смъртта без да бъде вулгарен, а проявявайки едно тънко (бих го окачествил дори като изцяло руско) чувство за хумор. Добре, къде обаче е дирята на фантастичното във всички тези описания?

Карл Маркс – Пролетарии от всички страни, обединявайте се!

Никой няма да бъде подведен, тъй като след всяко описание авторът поставя по една история, свързана със съответното гробище. Последните винаги са били емблематични места за интериор на страшните сцени в литературата. Съществата, които бродят из тях, са по-многобройни от малки котки и заблудени лисици. Литературата е развила особен фетиш около гробищата, откъдето изскачат всякакви странни същества – върколаци, оживели и свирепи мъртви, призраци, вампири и други чудовища. В Гробищни истории призраци и мъртъвци има, те пият кръв, усмихват се загадъчно в своите гробове, или чакат с години любимия си да се върне при тях, но към това е прибавена голяма доза хумор.

Бих окачествил разказите в Гробищни истории като страшни и смешни (нещо като смешнострашни или страшносмешни). Определено не са много авторите, които успяват да внушат страх у читателя и след това да го разсмеят до сълзи. Трябва да се направи и една забележка. За да вкусите пълноценно от историите на Акунин, се изисква поне малка историческа подготовка. Едва ли те ще ви бъдат интересни, в случай че не знаете нищо за сексуалните влечения на Оскар Уайлд, не подозирате на кого принадлежи едно описание на леко оплешивяващ мъж, с мустачки и придружителка, наречена Наденка. Голяма част от хумора на тези разкази е в закачката, която си правят с имена от литературата и историята.

Може би два от разказите се открояват най-много сред всички останали; те са изпълнени и в най-голяма степен с чувството за хумор на Акунин. Единият е Материята е първична, който е посветен на Карл Маркс. Великият икономист и мислител, погребан в Хайгейтското гробище в Лондон, е представен като модерен вампир, като призрак, бродещ все още из Европа. Маркс спокойно дебне жертвите си, докато един ден не ухапва Владимир Илич Ленин. Какви са последствията ли? Може би неподозирани за вампира Маркс.

Оскар Уайлд не успя да постигне вечна младост, но споменът за него е още жив.

Другата открояваща се история в Гробищни истории е свързана с известния английски писател Оскар Уайлд. Парадоксът между Маркс и Уайлд е интересен. Първият е погребан в Англия, а вторият – във Франция, в гробището Пер Лашез, т.е. никой от тях не пребивава в родната си страна (тъй като Уайлд е англичанин, а Маркс – германец). Гробът на Уайлд е основната сензация за френското гробище, мотив, който бихте намерили дори в киното (например във филма с Натали Портман – Париж, обичам те). Мястото отдавна се е превърнало в култово не само за мнозината хомосексуалисти, но и за по-смелите дами, отдаващи последна почит на кумира си.

Паметникът, който се намира на гроба също е интересен – сфинкс, издялан в голям бетон блок. По повод на легендите, които се носят за този артефакт, Акунин споменава, че някои части на сфинка били отчупени, за да се попречи на фенове да оскверняват гроба. Както споменах вече всички разкази за смърта, странни същества и оживели мъртъвци са поднесени с голямо чувство за хумор и много ирония. Разказът за английския писател е сред тях. Няма да издавам нищо от неговия сюжет, за да оставя удоволствието от четенето изцяло на вас.

Сред героите в разказите ще срещнем и нашия любимец Ераст Фандорин, познат ни от поредицата Приключенията на Ераст Фандорин. Последният отново ще трябва да разрешава заплетен случай и да разгадава убийство. Този път врагът на Фандорин няма да е човек, а Шигумо – странно същество, което живее в сенките, няма глава и директно убива своите жертви, гледайки ги в очите (а така също и оставя след себе си голямо количество човешки отпадъци!). Ераст ще се сблъска с тази сила и дори ще я улови – защото никой от нас никога не се е съмнявал в неговите дедуктивни способности на гениален следовател.

Борис Акунин – все още без гроб, надяваме се задълго.

От другите разкази в Гробищни истории също не отсъства майсторството на грузинския писател. Онова, което е ценно във всички тях (освен вече споменатият хумор), е начинът, по който Акунин ни предразполага да гледаме на страшните и фантастични истории, които са неизменна част от живота на всяко гробище. Защото тези места със сигурност водят свой особен начин на съществуване, напълно различен от шумотевицата и безпорядъка в градовете. Надявам се, че за феновете ще бъде интересно да усетят фантастичното в светлината на забавното. А че се е получило добре, в това можете сами да се убедите.

Бих искал да цитирам и една от любимите епитафии на Акунин, която той помества в описанието на Донското гробище в Москва. Става дума за гроба на княгиня Олга Шаховская – под името фамилията и датата на смъртта се намира и следния надпис: починала е от операция на доктор Снегирьов! Няма по-истинско отмъщение от това, което ще остане живо поне през следващите няколко века.

Другите разкази също ни сблъскват с необичайното и фантастичното. Със своята краткост на моменти оставят множество въпроси, на които читателят сам трябва да си отговори. Такъв е например Unless – един от най-странните текстове, които Акунин е писал. На пръв поглед в него не се съдържа нищо сложно и объркващо, но на практика оставя голям брой питанки след прочита си. Всички фантастични елементи в разказите са обвързани с описанието на някое от изброените гробища. Най-страшният (и отново изключително забавен) е свързаният със старото Донско гробище: Устни –  раз, зъби – два. В него от сърце ще се посмеете на човешката алчност и сребролюбие на един мъж, който си налага да „заобича“ едно привидение, ненамерило покой няколко десетилетия.

Гробищни истории се опитват не само да променят отношението ни към мястото на смъртта – гробищата, но и към самото умиране. Сигурен съм, че всеки от вас поне веднъж се е сблъсквал с този страх, оставил някаква следа в живота му. Поуката, която книгата носи, е, че крайността на човешкия живот е уникална именно със своята преходност. Всички страхове, които имаме по повод на неизбежния край понякога ни пречат да се насладим на живота в неговата пълнота и безкрайните му вариации. Независимо дали ще искате огромен надгробен паметник или ще желаете до вас да бъде погребано любимото ви животно, то нищо от тази показност няма значение, когато не сте се забавлявали истински приживе.

Борис Акунин и този път не изневерява на себе си, защото Гробищни истории е колкото интересен пътеводител за погребани знаменитости из различни части на света, толкова е сборник с разкази, изобращяващи страшните мъртъвци и привидения в ролята на забавни геори. Защото отношението ни към тези места не трябва да бъде само негативно и свързано със представи за ужасни мистерии и сатанински секти, които нощем вилнеят из тях. Тази отрицателна и наложена представа се опитва да премахне грузинския писател – доколко успешно, остава читателят да прецени.

 

Моята оценка:
История – 5
Герои – 6
Стил на писане – 6
Eлементи на изненада – 5.50
Теми за размисъл – 5.50
Емоционален заряд – 6
Фантастични елементи – 5
Степен на оригиналност – 5.50
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 4.50

Общ успех: Отличен (5.50)

Статията е на повече от половин година, информацията в нея вече може да не е актуална.
4 коментара

Вашият коментар

Поддържани BB тагове: [spoiler], [img], [b], [u], [i] и [url]

Вход | Регистрация   |  

karabulev

Някои сайтове поддържат бял фон, но от него само болят очите … 🙁
Стига съм спамил обаче!

Петър Атанасов

Белият фон отива както на тематиката, така и на корицата на книгата. Но щом пречи – махаме го 🙂

Karabulev

Този ужасен бял фон ще съсипе зрението ми? От кога така? Много е дразнещо? Бяло, бяло и гробища. То последното хубаво, но бялото ми идва в повече, едвам дочетох текста (и едвам чета и другите текстове?!?!?!). 🙁 🙁 🙁