Надрусаните супергерои

Дори не мога да преброя колко точно са сериалите по супергерои от комиксовата вселена на Марвел в момента. Със сигурност пръстите на ръцете няма да ми стигнат. Доколко може да се каже, че всеки от тях се отличава по нещо от другия, това ще оставя на феновете им да преценят. В колосалното количество обаче има едно голямо предимство – Марвел могат да си позволят да оставят поне една от продукциите като експеримент, който може и да не стане рейтингов хит, но пък ще им донесе престиж. И всеки път когато някой им каже „Оф, аман от едно и също“, те ще посочват него за пример, че супергеройски сериал не значи автоматично безсмислен и шарен кьотек между хора, облечени смешно. В него може да има опит за високо изкуство, разбиване на шаблоните, дълбоки психология и драма. Дори опитът да е неуспешен, похвално е, че изобщо се поема риска да се направи. Тази роля играе „Легион“ и заради нея той трябва да бъде похвален. Макар и заради многото свои недостатъци да заслужава порицание, каквото и получава с все по-ниската гледаемост.

Сериалът се развива във вселената на Х-мен и касае Дейвид – вероятно най-силният мутант, живял някога. Проблемът е, че Дейвид май е луд и трудно различава илюзия от реалност. И също така, май има друг мутант, лош паразит, който се е вкопчил в ума му и, ако излезе на свобода, може да побърка всички хора по света. Тази концепция дава както интересна история с елементи на психология и философия, така и основание за нестандартно, почти импресионистично повествование, каквото сте виждали само в „Туин Пийкс“.

Въпреки че големият обрат в края на втори сезон е заложен още в концепцията на сериала, трябва да се отбележи, че между епизодите от 2017 и тези от 2018 г. има огромна разлика. В първи сезон се запознаваме с Дейвид и потенциално важните мутанти около него. Неговата история започва бавно и объркано, но към края на сезона всичко идва на мястото си и оставеното впечатление е положително. Постига се идеален баланс между мистерия и отговори, между озадачаващи спиращи дъха сцени и развитие на историята, какъвто нямаше и в „Туин Пийкс“. Във втори сезон сериалът, окуражен от добрите отзиви, прегръща странностите си и решава да се изгражда само върху тях. Сюжетът остава далеч назад, сцените, правени сякаш от надрусани наркомани за други надрусани наркомани, излизат на преден план и засенчват всичко друго. На кого му трябва кокаин, щом има „Легион“?

Ако бях гледал само първи сезон, нямаше да имам никакъв проблем да дам положителна оценка и препоръка за гледане. Даже е избран за един от най-добрите сериали на миналата година от нашия екип. Въпреки че сме силно скептични и критично настроени към супергеройски продукции. Legion обаче няма нищо общо с пътешествията на Стрелата, технологиите на Железния човек, мускулите на Тор или гимназиалните проблеми на Спайдър-мен. Близостта с „Х-мен“ и Марвел е по-скоро детайл, маркетингов трик за привличане на интерес. Даже не е сигурно доколко изобщо студио Марвел контролира какво правят FX с персонажите им. Роля за сюжета има само към края на първи сезон, през останалото време няма значение. И това е добре, защото го прави наистина различен сериал, подходящ за възрастни.

Втори сезон обаче ме остави със смесени впечатления. Има елементи, на които се възхищавам, и елементи, които презирам, както и елементи, към които изпитвам и двете усещания наведнъж. Изобилието от странни сцени е към последната група. От една страна, чудесно е, че се прави нещо нестандартно в закостенелия телевизионен пейзаж. Визуално сериалът е прекрасен, стилистиката е безупречна (не си падам по ретрото, но всички интериорни решения и дрехи като от 60-те години имат неустоим чар). От друга страна, тези сцени обикновено не движат сюжета напред ни най-малко и губят ценно екранно време. Нещо повече, ако гледате сериала вечер, те са достатъчно мудни, за да ви приспят за не повече от 10 минути. Лично аз гледах 11-те епизода в продължение на повече от месец точно защото заспивах всеки път. В трети сезон на „Туин Пийкс“ поне имаше някоя по-шумна сцена накрая, която да ме събуди, за да изключа компютъра. А съм от хората, които могат да останат и до 5 сутринта, ако сериалът задържи вниманието им. Правил съм го за Stranger Things, Prison Break, People of Earth, дори за откровени простотии като Fear the Walking Dead.

От безспорно силните елементи са любовните истории – както главната между Дейвид и Сидни, така и второстепенната между Мелани и Оливър. Обикновено романсите дотягат в сериалите, но тук те са достатъчно дълбоки, многопластови и обвързани с други елементи на сюжета, че да оправдаят съществуването си. Любовта не може да спаси света и не е по-силна от всичко, но пък е причина героите да се борят за неговото спасяване и за собственото си добруване. Няма незаслужени Дисни-моменти, няма безгрижни хихикания и банални излияния. Емоционалните сцени наистина имат тежест и са заработени. И са достатъчно усложнени от фантастичните обстоятелства около тях.

Силна страна е и хорърът в сериала. Сцените с ужаси са използвани внимателно, на място, в премерена доза и ефективно. „Дяволът с жълтите очи“, една от формите на Амал Фарук, изглежда малко смешно на снимка, но е страшно силен хорър образ. Във втори сезон има няколко силни момента с изродски манифестираните идеи и мустакатите жени-андроиди. Минотавърът, макар и с нереализиран потенциал, също впечатлява. Тук опитът на FX си проличава.

От минусите най-силно изпъква слабото развитие на второстепенните персонажи (в този абзац има леки спойлери). Птономи (чернокожият, чието странно име научих току-що от уикипедия) е на практика безличен и излишен. Кери и Кери уж имат някакъв потенциал и достатъчно появи, но сцените с тях остават кухи. Мелани е силен персонаж от първи сезон, но във втори се появява едва за няколко разочароващи сцени. Същността на Лени сякаш постоянно се мени според това каква идея имат сценаристите за образа, което обезсмисля обратите при нея. Изобщо, Дейвид и Сидни са заобиколени от много хора, които обаче така и не дорасват да бъдат нещо повече от притурки. Те двамата са интересни и многопластови герои, но не чак толкова интересни и многопластови, че да носят целия сериал самостоятелно на гърба си, което най-силно си проличава в сериите, посветени изцяло на тях.

Проблемът на тазгодишните епизоди вероятно беше, че са твърде много. Реално, в повечето от тях не се случи абсолютно нищо и това е, защото сценаристите имат твърде много време и зелена светлина да го пропилеят както намерят за добре. Ако бяха отново 6, вместо 11, щяхме да имаме много по-събран и ефективен втори сезон. Именно това отдаване на наркоманските халюцинации, породено от прекалената самоувереност и слободията, вероятно е причината рейтингите да западнат. За щастие, имаме подновяване за трети сезон, в който историята ще бъде обърната с главата надолу. Ако сценаристите проявят благоразумието да го направят последен, това ще бъде най-доброто възможно развитие на нещата. Ако не, дано поне се озаптят малко, защото тази година се радваха на творческата си свобода прекалено много.

Моята оценка:
История – 4.50
Герои – 4.50
Режисура, ефекти и актьорска игра – 6
Eлементи на изненада – 5.50
Теми за размисъл – 5.50
Емоционален заряд – 5-
Фантастични елементи – 6
Саундтрак – 6
Старание на екипа – 5+
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 5

Обща оценка: Мн. добър (5.30)*
* Реално е над 5.50 за първи сезон и под 5.00 за втори