Нестинарки

За пръв път пиша ревю на книга с мое участие, но ще опитам да бъда обективна.

Проектът за риалити романа „Нестинарски танц“ по БНР започна преди около две години – през пролетта на 2019 година. Идеята беше на Таня Мирчева, а отделните глави бяха разказани (всяка с отделен автор) от нея и още дванайсет човека в ефира на радиото. По-късно главите бяха събрани в книга, която вече е факт – благодарение на издателство „Либра Скорп“. За изданието направихме и нелош трейлър:

Актьори са Пламена Петрова, Светлин Къров и Даниел Кръстев, като Пламена и Светлин са сред авторите на романа.

Тук ще опитам да оценя всяка глава поотделно, както и романа като цяло, без да се впускам в твърде много подробности.

Нека започнем от общото.

„Нестинарски танц“ е фентъзи на родна почва, в което две нестинарки – от миналото и настоящето – сменят местата си след като танцуват в жаравата. Елена – съвременна нестинарка, която танцува за пръв път – се пренася назад във времето, а на нейно място в огъня се появява Яна – девойка от XII век. Двете трябва да оцеляват в непривичен за тях свят, докато търсят начин да се разменят обратно. Техните близки и приятели се опитват да им помогнат, но се оказва, че мистериозна сянка преследва двете момичета. Те трябва да я победят, преди да намерят пътя към дома.

Произведението като цяло е ненатоварващо, кратко и се чете бързо. Включени са важни моменти от българската история, както и елементи от други митологии. Главните герои са две (или дори три) жени, които с ума, познанията и смелостта си движат историята напред, помагат на останалите и дори вземат участие в исторически събития, което е приятно отклонение от клишето за мачо-мен, който сам спасява света, при това преди закуска. Техните спътници от мъжки пол също не са съвсем безполезни – те винаги им се притичват на помощ и се стараят да им оказват подкрепа във всичко.

Корицата, дело на художничката Мира Дойчинова, като цяло е приятна. Цветовете се съчетават добре и помагат на книгата да се открои сред останалите корици на книги, намиращи се около нея. Жълтото и оранжевото изпъкват на синия фон и привличат погледа. Освен това картината доста добре обобщава идеята на книгата – за двете момичета, разменили местата си чрез огнения танц.

Както може да се очаква от роман с толкова много автори, повествованието е силно хетерогенно. Някои са по-добри в занаята, други тепърва прохождат, изразните средства и на някои места дори фактологията се различават. За верността на историческите факти не мога да кажа много, тъй като историята не ми е сила, пък и героите в XII век се щураха основно по горите, за което е все едно в кое време се развива. Един от основните недостатъци на книгата обаче е, че когато някой от авторите допусне грешка или накара героите да направят нещо несвойствено за тях, следващите трябва да го замажат. Така повествованието се мята насам-натам, вместо да има монолитна опора.

Задача на редактора беше да уеднакви тези неща, но не се е справил навсякъде – например в началото е казано, че Станка е баба на Елена, но в една от главите се твърди, че е баба на Стефан (годеника на Елена). За Йоан пък (годеника на Яна) в началото се казваше, че е прост ковач, после – болярин, а накрая – нещо съвсем друго. Яна първо беше селска девойка, накрая изведнъж стана болярка. Тъй като тези неща не пречеха на повествованието, можеха спокойно да се уеднаквят или поне обяснят. Опит за такова обяснение видях само при Йоан. Освен това тук-там са останали глаголи в сегашно време, тъй като така беше подготвян текстът за радиото. Отново – редакторът би следвало да ги оправи, но не е успял с всичките. В негова защита трябва да спомена, че правописните грешки са оправени, а и стилът е по-добър от черновата. Все пак, нямаше да е лошо да мине текста и през софтуер.

Нещото, което не ми стана ясно и всъщност се оплетох в него, е цялата теория за паралелните светове. Ако световете на Яна и Елена са паралелни, как така единият е миналото на другия? На мен ми звучат доста последователни. Може и да има паралелни светове, но мисля че на тази история не й бяха нужни.

Въпреки, че повествованието започва сравнително бавно, някъде около шейсета страница се забързва и действието става доста динамично. Това улеснява четенето и държи вниманието на читателя. Героините са добре описани и като цяло доста разумни – нямаме хленчещи девойки в беда, за което определено пиша червена точка на съавторите си. Бабата също се получи приятен образ. Всъщност, ако някой имаше нужда от спасяване, това бяха годениците на героините, макар че и те не бяха съвсем безпомощни.

Другото положително нещо беше митологията, свързана с нестинарството и култа към змията. За съжаление, не съм добре запозната с нея и не мога да се произнеса доколко е последователна и достоверна. Когато се присъединих към проекта, направих минималните проучвания, но като цяло се интересувах повече от физическия аспект на приключението, отколкото от духовния. Възможно е текстът да е загубил от това. Също така, различните автори са различно добри във включването на митологията, някои са положили доста усилия, други – не чак толкова.

Тъй като се придържам към старото правило похвалите да са пред всички, а критиките – на четири очи, смятам да спомена поименно кои автори ми направиха добро впечатление и непоименно останалите. Смятам, че Таня и Сашо Макелов се справиха най-добре. Таня е отделила много време за обмисляне на концепцията, отделно за работата с редактора и подробностите около издаването, а ръчкането на още единайсет души в една посока определено не е тривиална задача. Сашо пък беше занесъл музикален инструмент, на който да свири в студиото. За съжаление това не може да се види в романа, но може да се чуе на записите от радиото. Но и двамата са направили необходимите проучвания, имат добър и сравнително обран стил (което за мен е плюс) и става ясно какво имат предвид.

Недобро впечатление ми направиха двама други автори, които изглежда не знаят какво точно искат да кажат. Техните глави се намират приблизително в началото и средата на текста и са объркани и пълни с думи, на които не им е мястото там. Първият автор беше изковал фразата „гъстият му мустак се разшири“, която лично аз не знам как да тълкувам. Той има изключително объркан изказ и бих го посъветвала да работи повече по яснотата и стила си. Вторият автор пък говори за „емоции“, „адреналин“ и „информация“ в изреченията, отнасящи се до средновековните герои. Разбирам защо Елена би ползвала тези думи, но Йоан, Яна, Аарон? На този автор принадлежи фразата „Тази сянка вероятно е след Елена също“. Къде след? Елена не е изречение или пътен знак. Нито град, в нашия случай. Звучи като лош превод от английски. Ако се преработи, би могъл да се ползва израз от сорта на „Тази сянка вероятно преследва и Елена“.

Останалите автори се намират някъде между Таня и Сашо, от едната страна, и двамата неназовани, от другата. Две глави ми направиха впечатление като излишно драматични на места, но може би тук е по-скоро въпрос на личен вкус. Моята, от друга страна, не добави много към историята и задълба в излишни детайли – чаши, чинии, котки, образования и шегички за МЕИ-то. Като се замисля от перспективата на времето, можех да орежа ненужните детайли и да сложа нещо по-съществено на тяхно място. Може да има един-двама читатели, на които въпросните детайли носят нещо, но за повечето е все тая. В този смисъл вероятно не съм много ценен съавтор.

Исках да спомена също така Цвети като разказвач – много ми хареса как е хванала начина на мислене на героите от XII век. За повечето от останалите те бяха просто хора, облечени в средновековни дрехи. Тя обаче е показала свяна на девойката и прочие атрибути на миналото. Също така ми хареса начина, по който е описала старите нестинарки – Кая и Мария, както и връзката между тях. На едно-две места леко ме подразни емоционалното описание – там където пишеше за Яна-детето и Яна-девойката, но може би това пак е само в моя телевизор.

Един от другите недостатъци на текста е, че така и не измислихме какво да правим със Стефан. Да, беше ясно, че годениците по-скоро си вървят към девойките и не е нужно да вършат много неща, но за Йоан измислихме значима роля, а Стефан изпълняваше тази на шофьор и момче за всичко. Вярно, веднъж опита да набие лошковеца, но това беше.

Главният злодей Вегард ми хареса – беше въведен от Сашо Макелов, но мисля че и останалите се справиха добре с него. Беше точно това, от което историята имаше нужда – злодей с натрапчивото желание да бъде зъл. Вярно, това прави романа черно-бял, но мисля че в това отношение не му трябва цвят, защото е именно такъв – разказ за борбата между доброто и злото. Мартин като второстепенен злодей (не съм сигурна дали беше точно злодей) също си падна на мястото.

Трябва да кажа, че краят не ми хареса много. Емоционално беше правилен, но от рационална гледна точка нещо му липсваше. Като цяло, беше колкото да има край. Не искам да изпадам в тежки спойлери, но нещо не ме впечатли. Средата ми хареса повече.

В обобщение искам да кажа, че предвид уменията на разказвачите, броя им и зададената тема, мисля че се справихме добре и написахме едно четивно и сравнително динамично съвременно българско фентъзи. Надявам се, че ще се хареса на читателите – въпреки по-острите ми критики на моменти, смятам че заслужава времето ви.

Моята оценка:
История – 5
Герои – 5
Стил на писане – 4,50
Eлементи на изненада – 4
Емоционален заряд – 5
Теми за размисъл – 4
Фантастични елементи – 4,50
Степен на оригиналност – 4
Старание на авторите – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5

Общ успех: Мн. добър (4,70)