„Невромантик“ – дух или броня?

Крайъгълният камък на един поджанр, романът вдъхновил „Дух в броня“ и „Матрицата“, бащата на киберпънка – това са само малка част от суперлативите, с който се представя „Невромантик“ на днешния читател. Но наистина така ли е? Нима „Мечтаят ли андроидите за електроовце“ не е писан преди него, нима адаптацията му „Беглец по острието“ не е бил прожектиран на големите екрани преди него? Заслужени ли са тези красиви епитети или пред нас стои прехвален роман – броня с дух или без?

Не мога да кажа, че съм разбрал абсолютно всичко от този роман, но разбраното беше достатъчно, за да го намразя. „Невромантик“ за мен се оказа не просто лоша книга, а покъртително лоша такава. Най-лошата, която съм срещал.

Може би е най-добре да започна с персонажите, но няма да го направя, защото не давам пет пари за тях. Бяха ми толкова безразлични, толкова скучни и досадни, че въобще не ме интересуваше дали ще успеят да постигнат това, което искат, или ще им се случи случка. Наркоман-хакер, момиче-уличен самурай и шепа други хакери и програми, всичките до един говорещи със същия отвратителен техно ала-бала уличен жаргон. Кучетата да ги ядат.

Историята – мех! Не мога да кажа, че отсъства мистерия, която да задвижи колелата на сюжета, но това да са налице виртуална реалност, изкуствен интелект, съзнания, прехърлени във виртуалното пространство, програми, придобили съзнание, просто не е достатъчно. Интересни теми, но уви – колкото и голям потенциал да имат отделните елементи, това, което се случваше с тях, никак не ме впечатли. Дори когато изгледах една камара видеа и изслушах десетки хора да разказват историята, за да я разбера, пак не бях впечатлен.

А защо имах нуждата да слушам историята от други хора ли се питате? Ако да, поздравления, това е точният въпрос, чийто отговор е в центъра на омразата ми към тази творба. Изказът на Уилям Гибсън е о-т-в-р-а-т-и-т-е-л-е-н! Няколко страници са достатъчни, за да разбере човек дали това нещо въобще става за четене. В началото си казваш „о, да, в тоя свят има много непознати неща и затова не разбирам всичко, но лека-полека нещата ще се осмислят“.

Да, ама не. Уилям Гибсън измисля ли измисля термини на поразия и не си прави никак труда да разясни за какво говори на читателя. Него повече го интересуват от какъв материал е направен пистолетът, който ще бъде заменен с друг без да бъде използван, и какви орнаменти съдържа дръжката му. Да не забравим и за намачканите джинси на този и оня в цвят каки – много важно!

Но акцентът на Уилям Гибсън е не само съсредоточен върху описанията, а върху всичко друго освен основното действие. Не можах да повярвам колко много може да се откъсне един автор от действието и да се шляе в други моменти и места в паметта на героя или в някой друг разказ на друг персонаж. Страничните истории, уж споменавани, за да предадат някоя и друга важна информация, са тъй дълги и така неуместни, че откъсват читателя от текущите събития. Изключително често се питах къде бяхме, какво правиха героите ни, кой е тоя, дето разказвачът току-що назова с местоимението той? Да проследиш действието на тази книга е просто някакво мъчение. Такова мъчение, че в опита си да разкодираш някоя или друга дума или проследиш странична история, или да си спомниш къде бяха и какво правеха тия хора за бога, можеш да изтървеш кулминацията на творбата.

Повярвайте ми, не бих говорил с такава увереност, ако не бях срещнал стотици, даже хиляди хора в интернет, споделящи същите проблеми и при техния прочит на тази книга. Според мен, дисбалансът в съотношението действие / детайли / предистории в „Невромантик“ е на такова ниво, че творбата е нечетима, камо ли смилаема или насладима. При Уилиям Гибсън всичко е на фокус. И знаете, когато всичко е на фокус, нищо не е на фокус.

Няма да говоря повече, с този цитат ви оставям на ръцете на Гибсън, за да усетите същите чувства:

Юридическата кантора и Т-А. В стернума му имало присаден медицински монитор. Не че стреличката на твоето момиче е оставила широко поле за действие на реаниматорите, де. Отрова от мекотели. Само че единственият буден Т-А в „Блуждаещ лъч“ сега е Леди Джейн Трета Мари-Франс. И някакъв мъж, по-възрастен с година-две, върти бизнес в Австралия. Ако питаш мен, бас държа, че Ледомлък е намерил някакъв начин да се погрижи бизнесът там да изисква личното присъствие на тоя Жан Осми. Само че той вече се прибира, или всеки момент ще тръгне. Лондонските юристи го очакват да пристигне в „Блуждаещ лъч“ около 09:00:00, сега. Ние поставихме Куанг-а в 2:32:03. Сега е 04:45:20. Най-вероятно Куанг ще проникне в корпоративния модул около 08:30:00. Или мъничко по-рано или по-късно. Предполагам, че Ледомлък се е погрижил някак за тази Джейн Трета, иначе тя е точно толкова луда, колкото и дъртакът й.

Не разбрахте, защото нямахте контекст, нали? Е, аз май имах и пак не разбрах. А за тука не ви трябва:

Историята, която той разказа на Кейс и Моли, започваше с историята на друг човек, който той нарече Смит. Смит също бил пласьор на крадено, но в благоприятни сезони се легализирал като търговец-галерист. Бил първият от познатите на Финландеца, който „лапнал чипа“ (фразата звучеше на Кейс малко старомодно) и микрософтовете, които купувал, били програми по история на изкуството и таблици на галерийни разпродажби. С половин дузина чипове в новия си куплунг познанията му в търговията с изкуство били забележителни, поне по мерките на колегите му. Но веднъж пристигнал при Финландеца с молба за помощ, по братски, като един бизнесмен при друг. Искал текуща информация за клана Тесие-Ашпул, и тя трябвало да бъде почерпена по начин, изключващ възможността субектът да проследи и открие кой е авторът на поръчката. Може и да е възможно, отвърнал Финландеца, но ще изисква обяснение.

— Работата смърдеше — каза Финландеца на Кейс. — Смърдеше на пари. И Смит беше много внимателен. Почти прекалено внимателен. Оказало се, че Смит има доставчик, известен като Джими. Джими бил взломаджия и какво ли не още, и току-що се бил върнал от едногодишен престой във висока орбита, донасяйки това-онова обратно в царството на гравитацията.

Изкефихте ли се, а? За вас не знам, но за мен чувството да четеш Гибсън е като да слушаш някакъв напушен старец (защото нормален старец би се изказал много по-добре), който се губи постоянно в собствения си разказ. В шибания си алуминиев микромек разказ от фибростъкло в цвят каки.

Според мен, това е визионерска книга, в която има повече липса на качество, отколкото наличие на такова. И всичките тези овации, които е получила навремето… Не знам, не знам. Ами който си я харесва, нека си я харесва. Аз пет пари не давам за нея, камо ли пет звезди или отличен шест!

Моята оценка:
История – 2
Герои – 2
Стил на писане – 2
Eлементи на изненада – 4
Емоционален заряд – 2
Теми за размисъл – 4
Фантастични елементи – 4
Степен на оригиналност – 5
Старание на автора – 3
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 6

Обща оценка: Среден (3.40)