Ой ми те тебе ти, мамниче, ой ми те тебе ти църно пиле…

Спомням си онова тръпнещо усещане от детството – да седя в сумрака, втренчен в екрана, докато Мълдър и Скъли се спускат за пореден път в мрака на американската провинция, за да разнищват поредния „необясним случай“. Сега, когато мистерията се развива не насред горите на щата Вашингтон, а на място, което мога да посетя за час път с колата, или в град, чиито улици разпознавам, някак си ужасът престава да бъде абстрактен и става една идея по-личен. И точно в тази лична близост – вече географска и емоционална – се крие стойността, която от години вземам от The X-Files, но едва сега като че ли е в по-пълна степен в лицето на “Мамник”.

Признавам си веднага не съм чел/слушал романа и почти нямах и идея за какво става дума въпреки популярността му. Знаех, че ще гледам сериала независимо от това какво би предложил, най-малкото заради това, че е първият по рода си – най-близкото, което си спомням, беше един ТВ-филм „Колобър“, пак на БНТ, някъде към 2001 г., който страда от ограниченията на времето си, но следва да му се признае, че се опитва да предложи нещо по-нестандартно. За подобни продукции през социалистическо време не съм чувал. Според наличните в интернет източници, жанрът на ужаса отсъства като самостоятелно явление през този период. Причината е, че той е възприеман като чужд на идеологическите норми – продукт на западната буржоазна култура, несъвместим с каноните на социалистическия реализъм.

Нека се върнем на темата все пак. В основата на Мамника стои сюжет, който впечатлява с умението си да слее въздействащо народните предания с историческата памет на страната – два елемента, които носят тежестта на вековни вярвания и колективни страхове. Добавянето на препратки към Ковид изпитанието, което наскоро преживяхме, вплита във фолклорната канва усещане за съвременност и необяснима познатост, правейки случващото се на екрана тревожно реално. Сюжетът следва утъпкания път на жанра, и макар да не предлага особени новаторски решения, непознати на феновете на ужасите/фентъзитата, структурата на повествованието осигурява достатъчно увлекателно и задържащо вниманието преживяване. Мистерията е добре дозирана, вътрешната логика е по-скоро издържана и позволява събитията да бъдат разгледани през призмата на няколко персонажа, без те да се чувстват излишни. Емоционалната зареденост на историята също присъства убедително и изпълнява предназначението си, но пък актьорите са тези, които трябва да изнесат тежестта за пресъздаването ѝ, а как се справят те – ще стане дума малко по-късно.

Основният проблем обаче идва с темпото – действието се развива прекалено бавно и в почти половината от сезона се движи в застой, без сериите да имат особен принос към напредъка на самата история. Да, спокойно можехме да минем с шест вместо дванадесет епизода. Подобни похвати наблюдаваме и при чуждите продукции – Westworld (първият сезон особено) е добър пример, както и Pluribus, който дискутирахме наскоро – така че не можем да отдадем това единствено на местния ни контекст. Явно това е модерният начин да се поднасят истории. И все пак това време можеше да бъде използвано за повече подсказки и намигвания към зрителя – сцени, които да допускат различни интерпретации и да те карат да се чудиш как логиката им пасва на различни теории, както и за някой и друг сюрреалистичен момент, който да подлежи на дешифриране – нещо като случващото се с агент Купър в Twin Peaks едно време. Не че тези похвати ги няма напълно, но присъствието им би могло да бъде в значително по-голям мащаб, което само би облагодетелствало историята и нейния зрител.

До известна степен компенсация за горното идва от атмосферата, операторската работа и саундтрака – три елемента, които безспорно са сред силните страни на сериала. Да се придаде хорър отенък на местности, които посещаваме всеки ден (особено за мен, израснал до градския парк, който си беше гора), определено е едно от попаденията. Операторската история също допринася – умението да водиш погледа на зрителя, да създаваш композиции, в които заплахата се очаква извън кадъра, е от решаващо значение. Визуалните ефекти също си вършат работата – макар и далеч от холивудските мащаби и стандарти, са достатъчно достоверни и по-скоро носят плюсове към продукцията, вместо да ѝ вредят. Саундтракът е напрегнат, злокобен и пасва идеално на атмосферата. Новото поколение може би не знае, но композиторът Петър Дундаков е отговорен в голяма степен за “Ти-ри-ри-рам” на Мариус Куркински, както и за качествената българска електронна музика в лицето на „Тибетски сърца“ в края на 90-те. Хубаво е да го видим в добра форма и в това му поприще на филмов композитор днес.

Що се отнася до актьорската игра, за която загатнахме вече по-горе – и тук присъства познатата слабост от повечето наши продукции, затова няма да задълбавам, а просто ще откроя по-силните изпълнения. Йордан Ръсин (Камен), Мариян Стефанов (Митко) и Димитър Селенски (бай Венци) се справят правдоподобно, като последният винаги успява да ми внуши една допълнителна зловещност. Надя Дердерян в ролята на мащехата обаче се откроява като най-силното присъствие – биваше да я видим в повече епизоди, но ще ни се наложи да се задоволим с това, което имаме. Бях чел някъде, че отзивите за първата ѝ поява са положителни, като много хора препоръчват епизода дори на зрители, които не следят сериала – заради стойностната история и играта на актьорите. Нещо, с което и аз ще се съглася – в десети епизод актьорската игра като че ли стъпва на съвсем друго, по-убедително ниво.

Преди да пристъпим към заключението, искам да кажа само две думи за продуктовото позициониране. От една страна, разбирам необходимостта и съм „за“, когато е направено с мярка – особено в контекста на сериала, където познатите марки би трябвало да подсилят усещането за реалност. От друга, на места като че ли успяваха да са дискретни, но на други определено не бяха. Все пак, друго си е да водиш мистериозен разговор със събеседника си и изведнъж да превключиш от „има някаква странна история тука“ до „вземи марка Х стимулатори против коронавируса и нямаш грижи“.

Като за край, бих искал да споделя, че може би най-важното е, че „Мамник“ не затваря, а отваря пътя за бъдещи подобни продукции. Той доказва, че у нас може да се прави жанрово кино, което не само имитира чужди модели, а черпи от собствената ни идентичност – и че има публика, която го търси, и творци, които могат да го създадат. Ако извадим поуките от него – да стегнем темпото, да отсечем излишното и да заложим повече на силните актьори – следващите проекти биха могли да бъдат не просто опити, а истински успехи. Защото когато ужасът е роден от нашата земя, от нашите гори и от нашите легенди, той няма как да не резонира с нас по начин, по който никой холивудски блокбъстър не би могъл. А и там, дори след преживян истински паранормален ужас, нито един персонаж не би си сипал по една ракия, с която да приключи историята си 🙂

Моята оценка:

История – 5
Герои – 5
Визуален стил – 5
Eлементи на изненада – 4.50
Теми за размисъл – 4.50
Емоционален заряд – 6
Фантастични елементи – 5
Степен на оригиналност – 5
Старание на екипа – 4.50
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 5.50

Общ успех: Мн. Добър (5,00)