„Полулош” – ревю

„Полулош” е дебютният роман на великобританската авторка Сали Грийн. Част от трилогия, в която Бели и Черни вещици и магьосници се борят за надмощие или за правото да живеят, той бързо се превръща в хит и в безспорно една от най-интригуващите творби сред романите за тийнейджъри в последните години. Макар че съдържа някои до болка познати елементи и похвати на жанра – магия, могъщ Черен магьосник, смели младежи, които променят света, любов (и съответно – любовен триъгълник), романът е оригинален, интересен и определено заслужава статута си на хит.

Ще започна с очевидното – всеки, който е запознат със света на тийнейджърските романи и се колебае дали да даде шанс на „Полулош”, вероятно си задава един въпрос – „Има ли нещо общо между тази книга и поредицата за Хари Потър” . Отговорът е – има: действието се развива предимно във Великобритания, става дума за вещици и магьосници, а един от последните е споменатият в началото Могъщ Черен магьосник, пък и отново главният герой е избран от Съдбата. С това приликите се изчерпват. Стилът на Сали Грийн е много различен от този на Дж. К. Роулинг, Натан (главният герой) не прилича на Хари по нищо (освен, че и двамата са Избрани за велики дела), а и самата книга, макар и предназначена за „млади възрастни“, е по-скоро неподходяща за деца. „Полулош” се справя блестящо със задачата да поддържа консистентна мрачна атмосфера, а сюжетът, поне засега, не е формулатичен и е много по-сериозен в сравнение с този на романите за Хари Потър.

Персонажите се делят на няколко вида – Бели, Черни, Безцветни и смесени. Белите и Черните са магьосници, които традиционно враждуват помежду си и се избиват, докато Безцветните са обикновените хора. Хората без магически сили не представляват особен интерес за магьосниците, затова децата от подобни бракове са малко, а и имат слабо изразени дарби. От друга страна – Черните и Белите се смесват още по-рядко, затова може да се каже, че главният герой – Натан, чиято майка е Бяла, а баща му е зловещ и почти всесилен Черен маг, е по своему уникален. Обществото на магьосниците във Великобритания е всъщност общество на Белите, контролирано от Съвет на Белите вещици и магьосници, докато Черните са преследвани от Ловци (служители на Съвета), почти избити, и живеят в нелегалност. Режимът на управление на Съвета е деспотичен и жесток, а геноцидът на който подлагат Черните е доказателство, че своеобразната война на Бели срещу Черни не е битка на Доброто срещу Злото.

Централен елемент в сюжета на романа е ритуалът на съзряването – всеки магьосник, който навърши 17 години, получава три дара (произволни) и трябва да вкуси от кръвта на свой по-възрастен роднина, за да се сдобие с дарбата си (също различна всеки път) и така да развие истинския си потенциал. Идеята за дарбата и ритуала е интересна и оригинална, макар че ограничава магьосниците – не всеки може да прави всичко, а някои са родени с по-силна и необичайна дарба, което прави хората, принадлежащи към това общество неравни по природа.

Натан е отхвърлен и подтиснат от най-ранна възраст – обществото на Белите го ограничава всячески, а злобната му сестра Джесика ежедневно излива омразата си върху него. Непрекъснатият тормоз, на който е подложен, въпреки закрилата на баба си и обичта на другите му брат и сестра, го правят раним и нещастен, но също и решен да оцелее. Историята около раждането му привидно е ужасна – той е дете на Маркус, печално известен черен магьосник, също така насилник и убиец, а майка му се е самоубила скоро след раждането, защото не е могла да понесе съдбата си и смъртта на съпруга си (който е и баща на брата и сестрите на Натан, и е убит от Маркус). Въпреки че всички очакват от него да се превърне в чудовище, Натан не е жесток или озлобен, а само подтиснат и напук на всичко обича и двамата си родители без да ги познава. Той отказва да повярва в ужасните неща, които се твърдят за баща му, а впоследствие се оказва, че поне донякъде е бил прав… Самото име Натан означава „дар от Бог”, което подсказва, че първоначално представената история около зачеването на младежа е невярна (в противен случай авторката би трябвало да има доста неуместно чувство за ирония). Когато седемнадесетата му година наближава, той все по-ясно осъзнава, че ще стане Черен (което е свързано с определени характеристики, отличаващи Черните от Белите, а не с личен избор) и се страхува, че Съветът няма да му позволи да получи трите дара. Членовете на Съвета оправдават очакванията му, като го вземат от семейството му и го предават на Силия – бивша Ловджийка, която се „грижи” за него дълго време и въпреки че го държи в клетка (буквално) и подчинение, изиграва положителна роля за възпитанието и възмъжаването му.

„Полулош” има оригинално повествование – сюжетът започва с престоя на Натан в клетката и прелива в ретроспекция, която обхваща почти целия му живот до преди да попадне там. Събитията са представени от негова гледна точка. Въпреки че повечето герои са необикновени, обстановката е доста сурова и реалистична и не съдържа почти нищо, което може да се нарече екзотично или вълшебно. Единственото постоянно напомняне за това, че тези хора са необикновени, е описанието на очите им – Натан притежава рядко умение (но това не е дарбата му) да разпознава магьосниците по очите. Той вижда различно оцветени искри в очите на тези, които владеят магия – това означава, че книгата съдържа може би твърде много (ненужни) описания на искрящи очи, които все пак не са прекалено дразнещи. Вероятно основното предназначение на искрящите очи, е да изтъкнат колко различен и специален е Натан. Първо – той владее по рождение това умение, което не е достъпно за всеки, и второ – неговите очи не съдържат искри, а образи на въртящи се триъгълни бездни. Ретроспекцията на живота на младежа помага на читателя да го разбере (стига да не се опитва да го вкара в стереотип) – Натан е онеправдан. Той очевидно носи гените на баща си, но не е заслужил жестокия си и нещастен живот, нито пък може да се нарече зъл. Младият магьосник не се стреми към власт и могъщество, а основно се опитва да оцелее – дори стремежът му да получи трите дара е свързан с това – твърди се, че ако Черен магьосник не получи даровете, той ще умре от собствена смърт до една година след седемнайсетия си рожден ден. Агресията на момчето се дължи основно на това, че то е отхвърлено и самотно; в тази връзка – любовта му към Аналис (Бяла вещица на неговата възраст) е разбираема, тъй като тя е единствената, която го харесва и приема.

Най-добре развитият персонаж в „Полулош” със сигурност е Натан. Освен него си струва да се обърне внимание на бабата на момчето, която го е отгледала и (вероятно) го обича, но въпреки това дълго време крие в тайна истинската история на родителите му и е типична жертва на обществото – добра жена, която не може да се съпротивлява срещу потисническия режим на управление, докато накрая е победена от него. Макар и епизодична героиня, безспорно интересна е Силия. Тя е жената, която държи Натан в клетка, но освен това го научава да се защитава и да оцелява по-добре от колкото би могъл да го направи всеки друг. Въпреки че мрази Маркус, между нея и момчето се заражда връзка на известна симпатия и разбиране, затова не би било лошо ако тази героиня се появи в някой от следващите два романа. Повечето от останалите герои са еднопластови, но е възможно това да се дължи на обстоятелството, че досега не сме видели достатъчно от тях. Джесика, която става Ловджийка след като придобива дарбата си, е изтъкана от злоба и омраза, докато братът на Натан – Аран, и любимата му Аналис, са самото олицетворение на доброто. Впрочем, сцените между Аналис и Натан за сега са твърде малко, и вероятно любовта между тях ще бъде развита в следващите томове. Въпреки това, към края на „Полулош” се заформя любовен триъгълник между Натан, загадъчният му приятел Гейбриъл и Аналис, но изненадващо в центъра му не е последната, а самият Натан.

Макар и почти да не присъства лично, определено най-интересният герой в романа е бащата на Натан – Маркус. Той и синът му са обвързани от зловещо пророчество, затова Черният магьосник предпочита да спазва дистанция. В хода на сюжета научаваме различни неща за него – че е убил мнозина (дори някои свои роднини), че притежава невъобразими сили, че не се интересува от никого, освен от себе си. Тъй като по-голямата част от тази информация е разказана от хора, които го мразят, не е ясно каква част от нея е истина. Маркус е могъщ и действително е убил много хора, но това едва ли е изненадващо, предвид факта, че той е една от главните мишени на Ловците. Читателят може да избира между два възможни образа на Маркус – единият от които е изграден от враговете му и обрисува истинско чудовище, докато другият е този от мечтите на Натан, който е прекалено идеализиращ. Вероятно истината ще се окаже по средата. Сали Грийн се е справила блестящо с това да изгради един загадъчен и интригуващ персонаж в лицето на Маркус, затова се надявам да не се провали, когато дойде време да му придаде повече плътност.

Друг интригуващ и неясен момент в „Полулош” са самите Черни – какво ги прави различни и как се е стигнало до геноцида, на който са подложени. Благодарение на Джесика, Ловците и някои роднини на Аналис, за читателя не е трудно да осъзнае, че както някои Бели са садистични и зли, така и вероятно сред Черните има добри хора, които не заслужават да бъдат преследвани като животни. Натан живее сред Бели, затова и повечето неща, които научаваме са от тяхна гледна точка – добре би било в следващите книги да разберем повече за обществото и истинските нрави на Черните.

Макар че голяма част от сюжета на „Полулош” е заета от ретроспекция на живота на Натан (малко повече от половината книга), останалите глави са изпълнени с екшън, преследване и интересни персонажи (които за сега се появяват за прекалено кратко, затова няма да им обръщам специално внимание). Финалът на романа е отворен и вероятно е показателен за това какъв ще бъде тонът на следващите книги – а именно динамичен и изпълнен със събития.

Вероятно липсата на истински екшън в първата половина на „Полулош“ ще се окаже недостатък в очите на някои читатели, но тя изиграва подобаващо своята роля – да представи героите и света в който живеят. Освен това именно там си проличава най-ярко увлечението на авторката по руската класическа литература, която често описва подобна депресираща и сурова реалност. Ако трябва да посоча някакъв друг недостатък – за мен такъв е неяснотата около света на магьосниците – изобщо не е обяснено дали той действително е таен, или просто Безцветните са прекалено глупави, за да им обърнат внимание. По-вероятно е да е точно така – децата на магьосници не са отделени и дори са насърчавани да се интегрират в обществото; те посещават същите училища и университети като обикновените хора. От друга страна, изрично е споменато, че гражданите на Ливърпул не понасят магьосници – дали това означава, че Безцветните по някакъв свой начин разпознават магьосниците, знаят, че те имат отделни управници (Съвета), но нямат нищо против? Наистина ми се иска в следващите части на трилогията този въпрос да бъда обяснен по-добре, но е възможно и авторката да не му отдава значение.

Като цяло – „Полулош” е мрачна, но добре написана, интересна и лесна за четене книга. Редом с популярните тийнейджърски теми, тя подхваща и някои наистина значими – докато трилогията не бъде завършена (или поне докато не излезе следващия роман), ще бъде трудно да се каже дали ще се превърне в съвременна класика, или ще си остане поредният сезонен хит. Междувременно, издателство Колибри се справи наистина впечатляващо с промотирането на романа, което със сигурност ще изиграе положителна роля за популярността му. Правата за филмирането му са закупени от Фокс 2000, а проектът се продуцира от Карън Розенфелт (филмите по „Здрач”, „Пърси Джаксън”2).

Моята оценка:
История – 5
Герои – 5
Стил на писане – 6
Eлементи на изненада – 4
Теми за размисъл – 6
Емоционален заряд – 6
Фантастични елементи – 4
Степен на оригиналност – 5
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 6

Общ успех: Много добър (5.30)