Пореден безсмислен и претупан римейк

Ще споделя нещо, което може да възмути немалка част от наборите ми – не съм особен фен на стария филм „Гарванът“ от 1994 година. Като малък го харесвах, даже имаше и неуспешен сериал по него, който също тогава гледах с удоволствие, но преди няколко години реших да си го припомня и останах много разочарован. Понякога детските спомени лъжат за качествата на филма и този случай е точно такъв. Естествено, има си своите добри черти, има си причини да остане култова класика във времето, има отношения, в които може да се нарече изпреварващ времето си, просто не го почитам чак толкова, че от раз да кажа „не, няма да правите римейк, само ще го развалите“. Пак ще го кажа в края на това ревю, но не защото предварително съм тръгнал с тази нагласа, а просто лично видях, че точно това се е получило – ненужна нова версия, която дори не се опитва да спазва духа на първообраза си.

Старият филм се отличава заради мрачната си атмосфера, изпипаната стилистика и откачения главен герой. Концепцията там е така реализирана, че се запазват известни мистерия и обаяние на идеята за гарвана, който връща несправедливо убития младеж, за да може да отмъсти. Целият създаден мрачен свят е интересен и различен, наподобява донякъде Готъм сити (все пак и старият филм е адаптация на комикс) и със сигурност е добро стъпало за Алекс Прояс по пътя му към създаването на многократно по-добрия филм Dark City. Няма ненужни усложнявания на сюжета и насилени драми, има дори някое и друго полезно послание.

За новия филм Рупърт Сандърс (и всички изредили се преди него режисьори и сценаристи в дългата история на продукцията от 2008 година досега) тръгва по доста по-различен път. Опитва се много по-детайлно да опише героите и тяхната трагична любов, да развие злодея и лакеите му като повече от обикновени улични убийци и наркомани, да изясни задгробния живот и метафизичните закони в концепцията. По принцип похвално намерение, дори в някои отделни елементи успяло да подобри оригинала. Но в повечето само внася излишен пълнеж и смехотворни сюжетни дупки. А отказването от отличителните черти на стария филм в полза на по-лесно смилаеми кадри е направо престъпно.

Да започнем с персонажите. Главният герой, Ерик, е травмиран още от малък, защото конят му е умрял пред него. Сериозен съм, с това започва новият филм. Да, и на мен са ми умирали животни в ръцете, за които много съм плакал и страдал, знам каква е мъката, но чак пък 20 години по-късно да се будя от кошмари, да се татуирам целия с някакви грозотии, да хлътвам по наркоманки и да се влача по изправителни домове… малко е прекалено. В изправителния дом Ерик хлътва по Шели, която обикаля с полуотворена уста и малоумен поглед и го заговаря, просто защото е единственият по-пропаднал от самата нея. Двамата си приличат по липсата на акъл, липсата на вкус, нихилистичното и цинично отношение към всички, опитали се да им помогнат да се стегнат, пропаднящината, наркоманията и хиперчувствителността. Може би някоя съвременна кисела тийнейджърка ще намери в тези персонажи израз на чувства и емоции, но за мен беше изключително трудно да им симпатизирам и да ми пука какво ще стане с тях. Да не кажем, че първата половина е направо досадна в опитите си да ни убеди колко изтерзани и влюбени са двамата делинквенти. Малкото наченки на добри идеи в изграждането на образите са претупани и по този начин провалени, а има такива – Ерик губи себе си и душата си по пътя на отмъщението, а Шели е преследвана от опасен свръхестествен мафиот и главорезите му заради неприятна случка в миналото. Може ли една любов да е абсолютна и непомрачена от съмнения? Адекватно ли е да кажеш „ако съм трудна за обичане, обичай ме по-силно“?

В тази връзка, нека все пак да похваля злодея – при него има повече подобрения, отколкото провали спрямо стария филм. На него също му е дадена свръхестествена сила, той също е донякъде обвързан с концепцията за задгробния живот и завръщането от него. Не че идеята за същността му е невиждана досега, но го прави по-нестандартен, развит и интересен. Не е мръсен квартален хулиган, живеещ в мрачно мазе, а изискан, образован и умен ценител на изкуството, чревоугодник, който най-накрая си е намерил майстора в Гарвана. Манипулатор и истински хищник в пълния смисъл на думата, ограден с пари и възможности – той е добър антагонист за протагониста ни. Неговата вярна помощница Мариан също е интересна и чаровна, до голяма степен благодарение на обаянието и таланта на актрисата Лаура Бирн (Демерзел от „Фондацията“). И двамата изглеждат някак не на място в римейк на „Гарванът“, но въпреки това ги одобрявам.

Опитът на новия филм да покаже част от задгробния живот и свят на гарваните е със смесена успеваемост. Интригуващ е, но не е визуално впечатляващ. Помага вкарването на някакви правила, но е абсурдно, че те самите се нарушават малко след въвеждането им. Финалът с невъзможната хронология пък изобщо няма да го коментирам. При тази претупаност, може би щеше да е по-добре въобще да не се опитват, въпреки че това би отнело от фантастичния елемент.

При всичките дупки и пълнежи в сюжета, най-големият грях на The Crow (2024) е липсата на единен стил и запомняща се визия. При положение, че именно това е най-голямата сила на оригинала, безумно е тук да оставят тюрлюгювеч от елементи, влияния и вдъхновения. След трейлъра си мислехме, че новият Гарван ще е за емотата това, което беше старият гарван за металягите – нищо подобно. Ако бяхме прави в подозренията си, поне щеше да има един стил и някаква насоченост, а то няма нищо. Грим, костюми, декори се въртят между банални и непасващи си. При подобни римейкове всяко нестандартно нещо трябва да се преекспонира и акцентира, а целият филм да бъде издържан в една насока – вижте „Фюриоза“, вижте „Пришълецът: Ромул“ – примери за добри завръщания и съвременни интерпретации на стари филми и визуални концепции само от последните няколко седмици. До тях „Гарванът“ стои тотално неадекватно с розовите пуловерчета, нелепи татуировки и клиширано дъждовни нощи. Има една хубава част – кървищата в операта – но тя е твърде малко, твърде късно. Останалото на моменти си е направо скучно. И проблемите се виждат с просто око дори и ако няма стар филм за сравнение. Може би не бива да съм толкова изненадан от този грях, предвид че режисьорът за 10 години е направил точно два филма, пак са по чужди идеи и пак са силно критикувани за различни свои аспекти. Третият му опит само затвърждава некадърността от предишните два.

Впрочем, същата манджа с грозде е и в саундтрака. Има няколко страхотни парчета, които не само са добри сами по себе си, но и подсилват сцените, придават им тежест и емоция. Има и отвратителни песни, които тотално развалят атмосферата и тона и направо си дразнят. Не харесвам рок, а още по-малко метъл, но при сравнение между саундтраците на стария и новия Гарван, очевидно ( и ушечуваемо) новият губи.

Не мога да кажа, че The Crow (2024) е ужасен филм – става за едно гледане, още по-добре би дошъл ако си го пуснете вкъщи докато вършите някаква домакинска работа. Тийнейджъри с обици, татуировки и боядисани коси, но без много опит и без познания за оригинала може дори да го харесат. Казвам обаче, че е ненужен филм, особено пък за кино. Никой не е молил за него и никой няма да остане впечатлен от него, най-малко пък феновете на оригинала. Странно е, че след толкова десетилетия, Холивуд продължава да не се учи от грешките си и хвърля десетки милиони долари по подобни поначало обречени проекти. Като не можеш (или не ти се занимава) да направиш нещо както трябва, по-добре не го прави изобщо.

Моята оценка:

История – 4-
Герои – 4-
Режисура и ефекти – 4-
Актьорска игра – 5-
Eлементи на изненада – 4-
Теми за размисъл – 4-
Емоционален заряд – 3-
Фантастични елементи – 5-
Саундтрак – 4-
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 3-

Общ успех: Добър (3,75)