naslednicata rr

Принцеса търси съпруг

Ревю на „Наследницата”, книга четвърта от поредицата „Изборът” на Кийра Кас и издателство „Егмонт България”

193573_bАко обичате леки и романтични тийнейджърски новели с фентъзи елемент, със сигурност си спомняте поредицата „Изборът” на Кийра Кас. Тя преразказа по приятен и занимателен начин приказката за Пепеляшка, а на финала й главните герои – Америка Сингър и чаровният принц Максън вдигнаха сватба, бяха коронясани за крал и кралица и заживяха щастливо…

Трите книги за Америка не са шедьовър на литературата и никога няма да се превърнат в класика, но са много чаровни и подходящи за читатели, които искат да си отдъхнат от типичните за жанра ужасии.

„Наследницата” ни връща в царство Илеа, при вече порасналата дъщеря на Максън и Америка – Идлин. Ако си спомняте, Илеа е това, което е останало от Щатите в някакво (постапокалиптично?…) бъдеще. Обществото е разделено на касти, като горните благоденстват, докато долните тънат в мизерия. Новите владетели, разбира се, са прекрасни хора и поради това, една от първите им задачи, след възкачването им на трона, е била да премахнат кастите. Това, макар и добро дело, се оказва недообмислено, тъй като създава нови проблеми и напрежение между хората от народа – богатите се чувстват ограбени от привилегиите си, докато бедните – подтиснати и дискриминирани от по-високопоставените от тях. Като цяло, може да се каже, че наивността на младите крал и кралица си е казала думата и реформата има донякъде обратен ефект.

Другата голяма промяна, предприета от тях, е премахването на Избора – традиция, при която престолонаследникът е задължен да си избере съпруга измежду селекция красиви девойки от народа (които, РАЗБИРА СЕ, са се записали по собствена воля в томболата…). Тази промяна също се оказва прибързана и недообмислена, тъй като, за да успокоят недоволните, Максън и Америка намекват на своето първородно чедо Идлин, че би било добре тя да се съгласи да проведе Избор. Така с един замах, принцесата ще разреши няколко проблема, а именно – ще разсее обикновените хора от нелекия им живот (тъй като целият процес се следи от журналисти и е нещо като ток шоу), ще даде надежда на бедните младежи – всеки от тях има шанс да стане благородник, и не на последно място – ще се задоми.  Макар и с нежелание, Иди се съгласява и така поставя началото на първия Избор, в който се търси съпруг, а не съпруга.

kiera-cass-538645
Кийра Кас и почитателка, преоблечена като принцеса.

Сюжетът има потенциал да се превърне в нелоша приказка – всички знаем много такива, в които отбрани юнаци се съревновават за ръката на принцесата и половината кралство… За съжаление, „Наследницата” не може да се мери с предходните книги. Дали защото авторката се стреми да бъде политически коректна до крайност (спрямо феминистките, в случай, че не е ясно), или просто защото се е изчерпала, Кийра Кас обрисува по-скоро нещо като скучно риалити без истинска интрига, отколкото чаровна приказка.

Персонажите не помагат за това сюжетът да стане по-интересен – на малко от тях е отделено внимание, но дори те не са особено интригуващи.

Главната героиня – принцеса Идлин, е неприятно, самомнително момиче, което някак си е останало с впечатлението, че е най-могъщият човек в света (съвсем сериозно – това е любимата мантра на принцесата, която тя си повтаря често, за да си даде кураж). Като казвам неприятна, нямам предвид, че Иди е груба или злобна – в книгите на Кийра Кас почти никой не е такъв, а просто че е студена, дистанцирана и безинтересна личност с огромно самочувствие. Идлин е убедена, че някой ден ще бъде отличен държавник; тя възприема Избора като необходима саможертва в името на родината, а любимото й хоби е да рисува рокли – с това се изчерпват основните характеристики на персонажа. Забавно е, че всъщност не само читателите, но и собственият й народ я намира за неприятна и всъщност никой не е във възторг, че именно тя ще наследи престола.

Максън и Америка страдат от огромни заблуди и откриват невероятни лидерски качества у дъщеря си – според тях, народът трябва да я опознае, за да я хареса. Двамата имат четири деца – Идлин и три момчета (едното от които е близнак на принцесата, роден няколко минути по-късно). Всеки от принцовете вероятно би се справил по-добре с управлението на страната, но въпреки това, владетелите са решили да оставят короната на Идлин (сигурно защото е момиче – за да не нарушат правото й на „равенство”). Кралят и кралицата са около 35-годишни, но в текста на книгата неведнъж се споменава колко са сбръчкани и уморени – крайното впечатление е като за седемдесетгодишни старци. Самата Америка, която беше енергична и забавна по време на първия Избор, е станала улегнала, скучна зряла жена.

Интересна алтернативна корица, създадена от почитателка. (всъщност, Иди, за разлика от майка си, е чернокоса красавица)
Интересна алтернативна корица, създадена от почитателка. (всъщност Иди, за разлика от майка си, е чернокоса красавица)

Освен с краля и кралицата, читателите се срещат и с други познати лица – сред тях е Марли, една от кандидатките на Максън, която предпочете да се омъжи за един от стражите, вместо за принца и едва не се прости с живота си заради това. Марли живее заедно със съпруга си и двете си деца – Кайл и Джоузи в двореца и не е ясно каква точно е функцията й, освен че е най-добра приятелка на кралицата.

Разбираме какво се е случило и с Аспен – първата любов на Америка, понастоящем генерал Леджър, който беше оженен (доброволно) за най-плахата (и най-некадърна) прислужница на Америка – мис Луси. Може би съм прекалено строга към този персонаж, но истината е, че така и не разбрах с какво отхвърленият Аспен заслужи подобна утешителна награда. Дори авторката, която видимо симпатизира на „нещастната” Луси, сякаш косвено потвърждава, че бившата прислужница не може да постигне успех, с каквото и да се захване – двойката страда от липса на деца, но не просто защото не могат да имат свои, а и понеже каквото и да правят, не могат да си осиновят (?!). Тази ситуация е толкова нелепа, че не може да бъде обяснена, а още по-странно е, че Кийра Кас първоначално й отделя внимание, сякаш за да завърже някаква интересна странична сюжетна линия, но в последствие я изоставя напълно, все едно е осъзнала, че Луси е обречена кауза…

Стигаме до кандидат-принцовете. Едно от най-интересните неща в предходните книги беше това, че сюжетът е представен през очите на Америка – бедно момиче, което среща любовта (за втори път) и постепенно се превръща в истинска принцеса. Почти в самото начало на първата книга става ясно, че Америка е избраната – въпросът не е дали тя ще спечели, а как точно ще се осъществи победата й. Тук ситуацията е много различна, защото Идлин не обича никого от кандидатите си, не се влюбва от пръв поглед, като баща си и въобще – всичко, което има да им предложи, е студено лицемерие. Разбира се, една жена в позиция на силата трябва да се държи на положение, но в крайна сметка, това е любовен роман, не феминистки памфлет и би трябвало да съдържа някаква искра, интрига – а такава няма!

Самите кандидати са доста безлични – хубави, любезни момчета, които знаят, че ако са прекалено нахални ще си изпатят и затова внимават. Имаме и едно-две изключения („злодеи“), но техните прояви са толкова мимолетни и жалки, че дори не си струва да се споменават.

Сред кандидатите най-запомнящи се са Кайл (синът на мис Марли), имигрантът Хенри, жизнерадостният Хейл и дистанцираният Иън.

Кайл на практика е израснал с принцесата, но двамата никога не са били особено близки. Той е умен и мечтае да стане архитект, но майка му не му позволява да напусне двореца, тъй като се чувства задължена на кралицата и смята, че тя и семейството и трябва да останат край нея и да я подкрепят до гроб (зловещо, нали?). По-малката сестра на Кайл – Джоузи, която е изключително отблъскващо и дразнещо създание, е записала брат си в надпреварата, защото мечтае някой ден да стане част от кралското семейство и се надява това да се случи, като го ожени за Идлин.

Маникюр, вдъхновен от поредицата (като цяло, почитателките на Кас се оказват доста креативни и талантливи)
Маникюр, вдъхновен от поредицата (като цяло, почитателките на Кас са доста креативни и талантливи)

Хенри е весел и симпатичен млад човек, който е преселник от някаква псевдо-скандинавска държава и не говори английски. С него е преводачът му – Ерик (или Еико); като се има предвид, че любимите занимания на принцесата са да рисува рокли и да управлява (а не да учи езици или да се интересува от чуждестранни култури), шансовете на чаровния Хенри са нищожно малки от самото начало.

Хейл също е симпатичен и ентусиазиран – един от най-напористите кандидати на Идлин, който споделя страстта й към роклите. За разлика от него, Иън е също толкова безразличен към принцесата, колкото тя самата – към всички останали.

Има го и Фокс, който е красив и много свестен, но вероятно не бива да го споменавам, тъй като самата авторка упорито е решила да го игнорира. Не е ясно защо изобщо присъства в творбата.

Сред останалите герои, единственият, който си струва да се спомене, е Арън – братът-близнак на Иди, който е по-добър от нея във всяко отношение. Участието му в сюжета е малко, но запомнящо се и провокира един важен въпрос – а именно – защо сестра му, а не той, е бъдещият владетел на страната??

Сюжетът е лишен от всички елементи, които правеха трилогията за Америка интересна – няма ги страстните моменти (които, впрочем бяха съвсем невинни и напълно подходящи за млади читатели), няма я наивистичната, но почти вълшебна атмосфера, няма я и заплахата (да, народът е недоволен, но това е нищо в сравнение с бунтовниците-сепаратисти, които отнеха живота на родителите на Максън). Финалът на романа се опитва да внесе някакво разнообразие, но не може да се каже, че опитът е напълно сполучлив. Макар и донякъде интересна, „Наследницата” не оправдава очакванията, които може да породи красивата й корица.

бележникМоята оценка:
История – 4
Герои – 3
Стил на писане – 4
Eлементи на изненада – 4
Теми за размисъл – 3
Емоционален заряд – 4
Фантастични елементи – 4
Степен на оригиналност – 3
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5
Общ успех: Добър (4.00)

Публикацията не е актуализирана от повече от една година, съдържанието може вече да не е актуално към днешна дата