Разкъсан между два свята

Макар и част от поредицата Магика на издателство Изток-Запад, „Шаман” на Робърт Шей е по-скоро исторически (а не фентъзи) роман, чийто сюжет е изграден на базата на повече или по-малко достоверни източници. Робърт Шей описва живота на млад шаман със смесена кръв, чиято майка е от племето на индианците-саки – Бяла Мечка. Действието се развива в напрегнат, съдбоносен период, през който битието на местното население се променя завинаги под напора на заселниците и тяхната непоколебима решимост да заграбят принадлежащата на индианците земя, както и да им наложат насила своя светоглед.

Голяма част от събитията в романа се развиват по време на войната на Черния Ястреб – по-скоро въстание на няколко племена срещу официалната власт. То е провокирано от заграбването на земята около столицата им Сакенук, което завършва трагично за индианците и дава оправдание на американците за провеждането на продължителна и изключително несправедлива политика срещу тях.

Началото на творбата ни въвежда в една мистична реалност – младият Сив Облак се изправя срещу последното изпитание, което ще го превърне в истински шаман – той трябва да прекара известно време в свещена пещера, където (с помощта на свещените гъби) ще навлезе в Света на Духовете и ще получи послание от тях, което да отнесе при племето си. По време на тази своеобразна медитация, младежът се среща със своя дух закрилник – Бялата Мечка (чието име приема в последствие), както и с духа на

Костенурката, който му разкрива, че за народа му ще настъпят тежки времена, както и че бъдещето му е свързано с ясните очи (така индианците наричат белите заселници – заради бледия цвят на очите им). Скоро след този случай предсказанието започва да се сбъдва – бащата на Бяла Мечка, Пиер Дьо Марион (наричан от саките Звездна Стрела), идва при племето с молба към майка му да дойдат заедно с момчето в неговото имение в град Виктор и да заживеят като бели. Майката отказва, но младежът е принуден (буквално) да напусне племето и момичето, което обича – Червена Птица, и да замине заедно с Пиер. Скоро той разбира, че родът му е изключително богат, както и че сред роднините му има хора, които са готови да го обикнат и да го приемат като пълноправен член на семейството, но и такива, които биха го убили на място (заради това, че е наполовина индианец). Към вторият вид принадлежи чичо му – Раул, който е попаднал в плен на индианците потауатоми, когато е бил десетгодишен, станал е свидетел на ужасната смърт на едната си сестра (от техните ръце) и е прекарал две години в мъчително робство. Омразата на Раул е сляпа и за него всички индианци са еднакви. Именно случилото се с него е причина Пиер да изостави индианското си семейство от чувство за вина и дори да се ожени за бяла жена, която е починала без да го дари с деца.

Бяла Мечка се сдобива с ново име – Огюст Дьо Марион и е изпратен от любящите си баща и дядо да се обучава в престижно училище в Ню Йорк.

След няколко години, когато завършва обучението си, той се завръща в имението Виктория, където разбира, че баща му, който е болен отдавна, вече е на прага на смъртта и има намерение да го направи свой единствен наследник (за сметка на Раул). Всичко, което иска Огюст, е да се върне при племето и Червена Птица, но обичта към баща му го подтиква да се обвърже с обещание, което не е сигурен, че ще може да изпълни – а именно да брани земята и имението от всеки, включително от жестокия си чичо. Раул, от своя страна, е силен противник, който няма намерение да отстъпва богатствата си – още по-малко на момчето, чието съществуване го обижда. Скоро на Огюст се налага да се върне при саките, но не по начина, по който е искал. От една страна, това е хубаво, защото сред племето го очакват любими хора, но от друга е злощастно стечение на обстоятелствата, тъй като конфликтът, който отдавна назрява между Черният Ястреб и официалната власт, е на път да избухне всеки момент.

Стилът на писане на Робърт Шей е плавен и увлекателен. Художествената измислица е умело преплетена с историческата реалност, а самите исторически събития са представени достоверно и се вписват съвършено в историята. Дори и няколкото исторически личности, които се появяват в различни моменти в сюжета (сред които са няколко американски президенти), са както подобава на художествен роман – идеализирани, но също така и правдиво представени.

Естествено, неведнъж авторът си позволява да измени истината, за да направи романа по-интересен – например основните действащи лица, разбира се, са плод на неговото творческо въображение, а град Виктор не е основан от  бивш френски благородник, а е наречен Виктори именно заради победата над войните на Черния Ястреб…

Свръхестествените елементи в творбата се ограничават до Света на Духовете, който (въпреки свещените гъби) е съвсем реален. Реални са и духовете, които го обитават, както и силата, която тези същества могат да предоставят на общуващите с тях. За съжаление, тази фантастична реалност и познанията за нея не са от полза за индианците в конфликта им с ясните очи.  Както Костенурката разкрива пред Огюст – Създателят е отредил на своите чеда не само добро, но и зло – и това е въпрос, по който нищо не може да се направи. Шаманът, разбира се, може да се възползва от силата на Духовете, но Бяла Мечка научава от своя учител Издялал Бухала (бащата на Червена Птица), че това не бива да се прави, защото винаги води до ужасни последствия (за този, който извърши подобна злоупотреба).

Персонажите в творбата са добре развити – интересно е, че не само Огюст, който е безспорният протагонист, но и по-второстепенните герои са пълнокръвни личности, чиято мотивация често е сложна и в същото време правдоподобно представена от автора. Тъкмо заради това, за читателя е лесно да ги разбере и да се постави на тяхно място – дори Раул, който във всякакъв смисъл е противен човек, не е еднопластов злодей, а мъж, разкъсван от дълбок вътрешен конфликт.

Огюст Дьо Марион/Бяла мечка е умен и страстен млад мъж, който е обречен да страда само поради факта, че майка му е индианка, а баща му – бял мъж. Той принадлежи на двата свята, но едновременно с това, не е истински част от нито един от тях. Сам той не знае къде е сърцето му и се колебае до самия край на историята. Осъден да повтори живота на баща си (поне в известен смисъл), Огюст притежава душевността на сакски шаман, но в същото време разумът му подсказва, че начинът на живот на индианците е обречен – не заради друго, а най-вече заради това, че заселниците са много повече, притежават непреклонен колонизаторски плам и значително по-ефективни оръжия. Индианците в действителност нямат избор – изправени пред такъв враг (не по-напреднал, но по-многоброен и агресивен) и един непознат, коренно различен от техния мироглед, те трябва или да се променят и да се адаптират към начина на живот наложен от белите, или да изчезнат. Бяла Мечка дава всичко от себе си, за да опази своето племе, но съдбата (или Създателят) е решила друго и поради това, усилията му са обречени на провал. Младежът е разкъсван на много нива – дори любовта му е разделена между две жени – първата му любима, Червена Птица и русокосата Нанси Хейл.

Сред племето на саките изпъкват персонажите на майката на Бяла Мечка – Слънчева Жена, и наставника му – Издялал Бухала. Те са благородни, умни и добри, но въпреки мъдростта си, не са способни да възприемат правилно заплахата, пред която е изправен светът им, нито пък могат да си представят смазващите последствия, които ще има този сблъсък на цивилизации за тяхното битие. Огромна е трагедията на тези хора, както и на всички останали индианци, които не губят само земята си, но и целия си начин на живот и на практика са превърнати в затворници от американската армия. Макар че някои от тях – като например воинът Вълча Лапа, са агресивни и са отговорни за смъртта на много беззащитни заселници, това по никакъв начин не оправдава ужасяващите престъпления на които стават жертва, и които Американското правителство превръща в едва ли не своя официална политика. Може би до известна степен Огюст е прав и индианците биха оцелели и дори просперирали, ако се научат да живеят като бели, но това би означавало за тях да се откажат от някои свои фундаментални възгледи – и в крайна сметка – да изгубят идентичността си.

За разлика от своя любим, Червена Птица разбира, че загубата на идентичността е равносилна на смърт. Младата жена, която, също като Бяла Мечка и баща си, притежава заложби на шаман, обича всеотдайно своя избраник, но тя, подобно на Огюст, е обречена да отдаде сърцето си на нещо по-голямо от една човешка любов и това също е част от нейната трагедия. Авторът съумява да представи по интересен начин културните различия между тази индианска девойка и християнката Нанси Хейл – двете жени си приличат по благородството, добротата и красотата си, но също така и са много различни по начина, по който възприемат света. Сравнението между тях е като сравнение между двата народа и същевременно олицетворява изборът, който е принуден да направи Огюст.

Черният Ястреб е самото олицетворение на непоклатимия дух на индианците – решителен, строг и непреклонен – готов да се бие до самият край, за да защити това, което смята за справедливо. Неговият син – Вълча Лапа, първоначално е един от злодеите в историята, но в действителност той също защитава това, което смята за свое и живее според принципите, с които е откърмен.

Бялото семейство на Огюст се състои от дядо му – Елисей Дьо Марион, баща му Пиер, както и леля му – Никол и нейните съпруг и деца. Макар и бивш френски благородник (бивш заради Революцията), Елисей няма проблем с това, че внукът му има майка индианка. Всъщност цялото семейство, с изключение на Раул, се състои от добри и почтени хора, които не страдат от предразсъдъци. Самият Пиер (наречен Звездна Стрела в чест на компаса, който някога е подарил на Черния Ястреб) е добър, но донякъде слабохарактерен човек . За краткото време, в което има възможност да опознае сина си, Пиер успява да изгради сърдечна връзка с него, а влиянието му над начина на мислене на Огюст се запазва и след смъртта му. Всъщност, след смъртта си, Пиер се превръща в своеобразен глас на съвестта и за Раул – глас, който брат му непрекъснато заглушава, но и който го измъчва до последния момент.

Основният злодей в историята – Раул Дьо Марион, който е отговорен по един или друг начин за всички трагедии, случили се в сюжета, е едновременно агресор и жертва. Неговият ум е в непрекъснат конфликт, въпреки че той няма никакво колебание по отношение на желанията си – да убие Огюст, да изтреби индианците, сякаш са паразити, да заграби богатствата на семейството си и любовта на Нанси, както и да отмъщава докато е жив за пленничеството си и убийството на сестра си Хелън. Раул е бил едва десетгодишен, когато се е случила трагедията, неговите страдания са продължили прекалено дълго и вероятно именно те са го превърнали в това, което е.  Със сигурност има истина в думите на Издялал Бухала, че в него живее духът на омразата, който няма да спре да го подтиква към зло до самата му смърт. В този смисъл, Раул не е покварен по рождение човек, а жертва на обстоятелствата, която с времето се превръща в оръдие на злото.

Интересно е, че някои от неговите служители (дегенерати, които  се проявяват като главорези в много случаи) също са представени от Робърт Шей като човешки същества със свои чувства и емоции, а не като прости инструменти на сюжета. Това показва определено внимание към детайлите, което е рядко срещано и заслужава възхищение.

„Шаман” е изключително емоционална творба – драмата на индианците е представена живо и въздействащо и събужда множество морални въпроси, някои от които имат и политически окраски. Заселниците – американското правителство, оправдава действията си с това, че белите се грижат по-добре за земята, както и с това, че прогресът не може да бъде спрян. Но дали наистина прогресът е това, което тласка заселниците все по-на запад или по-скоро е ненаситната им алчност? Дали наистина техният различен мироглед ги прави по-добри и цивилизовани? В крайна сметка единственото, което им дава реално предимство е не моралното им превъзходство, а военната им сила… От друга страна остава неразрешена моралната дилема, която се превръща в непреодолима пречка пред любовта на Огюст и Червена Птица. А именно – въпросът за духовната смърт – кое е по-достойно и по-правилно за индианците – да се преклонят пред налагащия се нов светоглед и да се оставят да бъдат адаптирани, претопени, или да опазят съкровеното в себе си, но да страдат заради това (и евентуално да бъдат унищожени).

В края на краищата – изборът е между два вида смърт, а Раят, в който местните племена са живели, преди да се появят белите заселници, е безвъзвратно изгубен.

 Моята оценка:

История – 5
Герои – 6
Стил на писане – 6
Eлементи на изненада – 4
Емоционален заряд – 6+
Теми за размисъл – 6
Фантастични елементи – 4
Степен на оригиналност – 6
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5

Общ успех: Мн. добър (5,43)