С бронзови копия срещу Пришълците

Кой не знае Пришълеца, кой не е чувал за него? Поредицата Alien, съчетаваща научна фантастика и ужаси, владее света от 1979 г. насам, когато излиза първият филм. Оттогава досега са направени купища филми, игри, книги, скоро и сериал, в света на кръвожадното извънземно чудовище с киселинна кръв. Общо взето, формулата я знаем – в повечето творби във франчайза сюжетът се развива на борда на космически кораб, на който Пришълец избива екипажа един по един.

Скот Сиглър се е постарал да разчупи малко концепцията, като я смеси с елементи на средновековно фентъзи, поне привидно. В „Пришълците: Фаланги“ се разказва за трима емисари – Ахилия, Брандън и Крийн, които живеят в практически средновековен свят, където хората са в относителна безопасност само в крепостите си, а извън тях рискуват да станат жертва на демоните – пришълците, които бродят свободно из поля и планини. Всяка крепост произвежда по някоя уникална стока, от която всички имат нужда, а емисарите жертват безопасността си, за да разнасят стоките из крепостите и да търгуват. Естествено, никой не го прави доброволно – всеки жител на местността Атеджина е принуден да извърши 10 прехода преди гражданският му дълг да се сметне за изпълнен. За щастие, Ахилия е доста добра в оцеляването, така че тя и двамата младежи под нейно ръководство успяват да се справят сравнително лесно с преходите, но истинската ѝ мечта към момента изглежда непостижима – човечеството да се организира и да се пребори с демоните, за да може да излезе от крепостите и да спре да се страхува.

Започвам ревюто си за книгата с хвалба – светът, изграден от Скот Сиглър, е наистина добре развит, обмислен и достатъчно детайлен. В началото на книгата е нарисувана карта на Атеджина, която е изключително полезна за ориентация и неведнъж прелиствах на нея, за да си припомня коя крепост къде е и накъде са тръгнали героите. Всяка крепост си има не само собствено производство, но и особености на културата и общественото устройство, макар и ние да се запознаваме основно с Лемет, а останалите да са загатнати. В контактите между тях има намеци за политически интриги, които правят търговията и повествованието по-интересни. Същевременно, скромното технологично развитие на тази цивилизация прави съществуването на пришълци в техния свят много по-опасно и напрегнато. Кръвожадните чудовища могат да нападнат емисар както посред нощ, така и посред бял ден, а той не разполага с почти никакво ефективно оръжие за защита, което превръща излизането му от крепостта в сериозен риск, а срещата с демон – в почти гарантирана смърт.

Романът е написан като тийн фентъзи, в което главните герои порастват, откриват себе си и извършват велики подвизи, принудени от обстоятелствата. Главната героиня е Ахилия, която иска да бъде воин и стратег, но е жена, съответно от нея се очаква по-скоро да се плоди, а не да се бута при мъжете и да дава непоискан акъл. И тук идва първото ми недоволство – за да избяга от стандартната за Alien формула, Скот Сиглър влиза в друга формула, която е дори по-изтъркана – за смелата героиня, която постига своето напук на ограничените мъже наоколо. Феминистичните послания звучат малко кухо, не защото са невалидни или неправилни, а защото вече много други творци са ги изказвали много по-добре. Включително и чрез Рипли, гранддамата на поредицата.

Обемът на книгата е сериозен – над 600 страници, като с прискърбие трябва да ви съобщя, че в първите 200 се случва много малко, в следващите 200 сюжетът едвам се задвижва, а истински интересното е в последните 150. Същевременно, историята далеч не е толкова богата, че да се разточва толкова. Романът е написан като адаптация на филмов сценарий, много е кинематографичен, което го прави по-лесен за четене, но на моменти се усеща как описания от цяла страница биха били събрани в 1 кадър, а това малко дразни – все пак за възприемането на 1 кадър ни трябва 1/24 от секундата, а за изчитането на една страница – малко повече време.

Все пак, финалът е добър и успешно съчетава фентъзи елементите от първите две третини с научнофантастичната вселена на „Пришълеца“. Не е нужно да го смятаме за каноничен и не е необходимо героите му да се появяват отново, но можем да си представим как наистина се случва в някое ъгълче на франчайза.

Героите като цяло са симпатични, макар и архетипни. Не мисля, че впечатляват сами по себе си и не предизвикват особени симпатии, просто служат за придвижване на сюжета. На моменти Скот Сиглър пресилва емоционалните им изразявания. Вярно е, че повечето са тийнейджъри и е нормално да са невъздържани, но има доста нереалистични реакции. Например, ако се случи нещо смешно, героите няма просто да се засмеят и да продължат, те ще се заливат от хилеж и ще се превиват на пода хванали корема си. Ако някой се уплаши няма просто да подскочи стреснато, той ще се вцепени, ще изстине, ще се облее в пот, а сърцето му ще прескочи 5 удара, преди да реагира. Ако някой се ядоса, няма просто да се сопне, той ще се изчерви, ще крещи и удря по масата, само дето от ушите му няма да излиза пара. Вероятно това е инструмент за внасяне на повече емоция и колорит на случките и персонажите, но когато се прекали с него, става дразнещ.

Ако зависеше от мен, аз бих подсилил връзките на този сюжет с „Пришълеца“. Какво пречеше например да имаме промъкнал се паяк в някоя от крепостите, който да зарази човек, от него да се пръкне пришълец и да имаме борба с него в рамките на крепостта, поне за 2-3 глави, които да осмислят и разнообразят пустошта в първите 200 страници? Какво пречеше да имаме някоя останка от космическа технология, с която да ни се подскаже от самото начало, че не става дума за фентъзи с пришълци, а за истински епизод от франчайза, заради който сме купили книгата, па дори и временно да се маскира като магия? И защо трябваше „Пришълците: Фаланги“ да се рекламира като фентъзи, при положение, че не е такова? Колкото и да се радвам на разчупената формула и добре изградения свят, все пак има изпуснат потенциал в тази насока, а това прави книгата да се усеща като раздут фенфик с несъответствие между обещания и реалност.

Оценката в Goodreads (4,2 от 5) е по-висока, отколкото очаквах, както и по-висока от моята, така че или предимно американските читатели са се отдали повече на фенщината си (дали към Пришълеца, дали към Скот Сиглър, който явно сам по себе си там е доста известен), или в романа има нещо повече, което аз не съм усетил. Не казвам, че е пореден нискокачествен продукт, почиващ на името на бранда си и целящ просто да ви вземе парите, даже напротив – личат си немалко положени старание и труд, както и опит за оригиналност. Но определено маркетингът е играл по-важна роля в разработването на книгата от творческия импулс, а обемът ѝ тежи в негативна посока. Въпреки това, искам да похваля издателството, че се е опитало да издаде нещо по-нестандартно за нашия пазар, жанрово и фенско, което го промотираха силно. Дано другия път попаднат на материал, който да ми допадне повече.

Моята оценка:
История – 5-
Герои – 4
Стил на писане – 5
Eлементи на изненада – 4
Емоционален заряд – 4
Теми за размисъл – 3.50
Фантастични елементи – 4.50
Степен на оригиналност – 5
Старание на автора – 5.50
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 4.50

Обща оценка: Добър (4.48)