С мечовете към космоса и прогреса

Когато си помислите за съвременен сборник с фантастични разкази от български автори, какво ви идва на ум? Кога за последно срещнахте такова чудо по книжарниците? Не, там такива животни няма, но пък това не значи, че родните ни писатели не се опитват да пробият. Засега го правят сравнително успешно ъндърграунд – чрез самоиздаване и самопродаване. Издателство Gaiana на Явор Цанев е сред най-активните в подкрепата на такива начинания, а Александър Драганов от Цитаделата вече има богат опит като съставител на ъндърграунд сборници, и по-конкретно със серията „Мечове в…“. Първите три такива, „Мечове в леда“, „Мечове в града“ и „Мечове в морето“, се реализираха доста добре и отдавна са разпродадени. Четвъртият сборник, „Мечове в космоса“, се представя не по-зле и само няколко месеца след излизането си е почти изчерпан.

Нарочно забавих това ревю, за да поутихнат емоциите около собственото ми участие в книгата и да ми позволят по-обективен поглед. Също така, не исках да го пускам веднага след премиерата, за да не излезе, че ни правя самореклама. Колкото и време да минава обаче, усещанията и впечатленията ми от събраните в сборника творби си остават същите. Сега ще ви ги споделя, като ще се постарая да изтъкна по нещо хубаво и по нещо, върху което авторът може повече да работи, за всеки от разказите – както правя с абсолютно всяко ревю. Малко е смешно точно дебютантът да дава акъл на утвърдените автори, но пък ревюто си е мое, а и никъде другаде не срещнах подобна рецензия. Почти всички ревюта са изцяло положителни, което само по себе си е превъзходно и много радващо, но това не дава насоки за развитие, от които всички се нуждаем. Вярвам, че винаги може да се работи за нещо още по-добро, стига да има достатъчно детайлни отзиви от читателите – аз нямам нищо против малко критика, която да ми покаже слабостите, а искрена и добронамерена такава е много трудно да се намери. В крайна сметка, искам да напиша едно по-искрено и лично мнение, тъй като сборникът е много добър, а и вярвам, че няма кой да ми се сърди, а напротив, авторите ще се радват на по-подробна критика. Започвам:

Димитър Цолов – Крали Марко и три синджира роби

В по-малко от пет страници Димитър хваща един популярен виц за Крали Марко и Междузвездни войни, обогатява го със своето собствено чувство за хумор и го развива в интересна концепция с неочаквана посока. Идеята и реализацията са много добри, четивото е забавно и си струва. Може би разказът щеше да спечели ако беше по-дълъг в основната си част, за да може да се представи самият Крали Марко по-подробно, да се създадат очаквания и въпроси у читателите за това какво точно се случва и защо така се мешат нещата. По този начин и силният финал щеше да е още по-силен и смислен, докато сега идва малко преждевременно.

Александър Драганов – Тримата пазители и тайната на Луната

Александър се е нагърбил с нелеката задача да създаде интересни и трайни супергерои в българска обстановка. Интересни, защото те не бива да копират американските си първообрази, и трайни, защото те трябва да останат в съзнанието на читателя и след прочитането на разказа. Бих казал, че е успял и дупката от липсата вече е успешно запълнена. Всъщност, двамата персонажи са създадени още за „Мечове в града“, а това е третият разказ с тяхно участие. Те минават през много приключения и много сюжетни обрати, за да спасят накрая София, Земята и Вселената. Всеки от тях си има отделни личностни характеристики и богата предистория, които имат значение за сюжета и прозират през редовете, дори да не сте чели предишните сборници. И тук ми допаднаха както идеята, така и изпълнението. Съветът ми би бил да се отдели повече време на организацията на сюжета, както и да бъде той малко по-концентриран. Не че не е забавно и интересно да се минава през много места и обрати за това кой е злодеят и как да се преборим с него, но понякога по-малко е повече. По-важното е обаче, че вече и София си има своите супергерои, които да я пазят от вселенските злодеи! За неговите фенове, Александър ще издаде специална самостоятелна книга с истории за черния елф Алтиарин и вампира Римиел. Техните образи ще бъдат още по-развити в „Сказания за Ледената планина“, които вероятно ще излязат към края на годината.

Явор Цанев – Неподвластен на времето

Явор е сред най-опитните автори в сборника и това си личи веднага – по стила му, по структурата на разказа, по всичко. Става дума за космически клошар, който събира останките от голяма междупланетна война. Сред боклуците често се намират ценни предмети, които да осмислят работата му. Именно на такъв попада главният герой – един специален меч, който е неподвластен на времето… Няма да разкривам повече подробности, за да се насладите на четивото сами. Тъй като обещах да намирам по един кусур на всички, колкото и да ми е трудно тук, все пак ще спомена, че някак си му липсва заряд. Целият текст е чудесен, професионално е написан, формално няма нищо нередно, но други разкази в сборника ми харесаха повече. Което само идва да покаже колко е високо нивото на сборника като цяло. Държа да подчертая заслугата на Явор за издаването на сборника под знака на Гаяна, както и че корицата е негово дело.

Флориан Пекаж – Да бъде спасението

С това заглавие очаквах някакъв религиозен буламач, но накрая останах приятно изненадан. Всъщност, става дума за последните оцелели от провалена чуждопланетна експедиция, които вече години наред живеят в негостоприемна среда. Толкова дълго са чакали спасението, че то се е превърнало в нещо като тяхна религия (оттам и заглавието – хората чакат земляните да ги спасят и се поздравяват с „Да бъде спасението!“, но вече и те не са много сигурни какво точно чакат и кой по-конкретно ще ги спаси). Едно от децата на импровизираната колония изчезва и, разбира се, някой трябва да го намери. Но заедно с него ще намерят и други неща, същества а може би и въпросното спасение… Личи си, че Флориан е от колегите-дебютанти, тъй като стилът му иска доста работа. Въпреки това, идеята му е много добра, постарал се е да вкара много обрати в сюжета, както и интрига не само за героите във фокуса на историята, но и за бъдещето на човечеството като цяло.

Донко Найденов – Холограмата на Титан

Представете си, че на един от спътниците на Юпитер има живот – нова форма, за която не сме подозирали. А сега си представете, че тази цивилизация познава тайните на вселената и е готова да ви ги разкрие… Разказът впечатлява с увлекателния си стил и широкия мащаб на историята. Донко постепенно разкрива устройството на вселената в този микросвят (нашият свят също е микро, всичко е микро, когато се съпостави с вселенските мащаби), като с всеки следващ абзац отива все по-далеч и по-далеч, и по-далеч, и още по-далеч. След това философско пътешествие всичко ще ви се струва незначително. За съжаление, разказът е такъв, че няма как да постигне ефекта си, ако представи нещо неочаквано и невиждано досега, а именно на нещо такова бих се зарадвал в него. Дори и така обаче това е сред най-силните разкази в сборника и опитът на Донко в писането си казва думата.

Иван Димитров – Среща в „Храмът“

В сърцевината на този футуристичен разказ е една трогателна любовна история, повлияна от междупланетна война и доста верен в прогнозите си, но загадъчен автомат за гледане на виртуални карти Таро. От този разказ би станала добра адаптация за кино – има доста интересни локации, където се развива действието, и достатъчно събития и пряка реч, за да си представя читателят повествованието като на филм. Но пък така биха се загубили добрите описания на вътрешния мир на главния герой и въздействието на предсказанията за бъдещето върху настоящето му. Разказът въздейства, когато любимата на персонажа е в смъртна опасност и героят няма как да разбере дали тя е жива или не. От една страна, кусурът на разказа е, че концепцията не е кой знае колко оригинална. Но от друга – реализирана и въплътена е толкова добре, че това няма значение.

Петър Атанасов – Еван Гуру и космическият обир

Така. Това е най-гениалният, превъзходен и великолепен разказ, който някога ще прочетете. Поне докато не публикувам следващия :Р След това скромно встъпление, вече малко по-реалистично – постарах се да създам една интересна и забавна история, която да остави с усмивка тези, които търсят леко и развлекателно четиво. Опитах да вкарам и някои малки теми за размисъл, по които да оставя читателя сам да помисли (какво би направил в ситуацията на главния герой накрая, добър или лош човек е той, що за образ е Каролина – може ли тя да изпитва истински чувства и заслужава ли си риска да се довериш на такава жена). Ако се съди по отзивите, успял съм в първото, не съм успял във второто – никой не намира нищо отвъд забавната историйка, тоест, имам върху какво да работя, защото не искам разказите ми да изглеждат безсмислени и без поуки 🙂 В едно от ревютата определиха „Еван Гуру и космическият обир“ като твърде наивистичен, което приемам, но важното е, че липсата ми на опит не си личи (прекалено) и написаното като цяло се приема за увлекателно и развеселяващо. Доволен съм от себе си (особено от това, че определят героите ми като пълнокръвни – в предишни писания това ми беше проблем), дано и читателите да са доволни от мен [край на самохвалството].

Делиян Маринов – Новооткрита раса

Концепцията тук също не е невиждана и нечувана, но пък обръща познатите неща по нестандартен начин. Извънземни, които всъщност са елфи, откриват нова и непозната раса на една малка синя планета в космоса – човеците, и си взимат един екземпляр за проучване и оценка. Докато двете раси се опознават се случват интересни неща, читателят може да си извади някои изводи за това що за хора сме ние хората, как бихме изглеждали погледнати отстрани, кой е по-добрият цивилизационен избор и можем ли да се преборим с деструктивната си природа. Ако продължи да пише, както се очаква, Делиян Маринов има бляскаво бъдеще пред себе си. Той е още млад, но има добри идеи, добър заряд и след усъвършенстване на стила си има потенциал да се нареди сред големите писатели на бъдещето.

Станьо Желев – Галактон 3000

Този ми е един от двата любими разказа в сборника. Става дума за Дънкан Старчайлд, нещо като футуристичен гладиатор, който може и да е сред най-добрите, но нещата невинаги се решават само на арената. Ценното в историята е семейството на гладиатора – синът му, Конрад, и жена му, Венера. Дали заради стила на Станьо или заради богато развитите образи, но аз успях да се идентифицирам много бързо със сина му и да се вкарам във филма. Именно това, че тук ми пукаше най-много за персонажите и съдбите им, ме спечели. Като кусур бих посочил една-две сюжетни дупки, които, особено към края, отнемат от чара на иначе страхотния разказ.

Васил Мирчев – Острие в мъглата

Това е другият ми любим разказ, който ме спечели с добре изпипаната история и финала си. Отново имаме лека супергеройска нотка, но не толкова явна, преплетена със засукан сюжет и детайлна футуристична обстановка. Главният герой се занимава с неморална професия – пренос на данни в свят, в който знанието е сила, но и печал. Прави го основно, за да осигури добър живот на умното си братче и да го предпази от опасностите на бедния живот (а именно, наркотиците, към които той сам е пристрастен). Новата поръчка обаче го забърква в сложна конспирация, която е много над компетенциите му на обикновен тарикат. Васил очевидно се е забавлявал и наслаждавал докато е писал разказа си, което неминуемо се пренася и върху читателя. Текстът е по-дълъг от необходимото, но без обемът да тежи. С времето стилът и сюжетите на автора ще се доизчистят, ще започне да вкарва и по-сериозни теми, просто трябва да продължава да пише и да трупа опит.

Силвия Петрова – Кръвта на мораи

В този разказ е сбито началото на мащабна трилогия романи. Главният герой е последният оцелял мораи от расата си – началото на неговата история е в момента, в който се преклонява пред императора, изтребил събратята му, миг преди да бъде изпратен на затворническа планета тип концентрационен лагер, където да изживее дните си в мъки и тежък труд. Разбира се, съдбата няма да остави нещата така и ще му даде възможност да отмъсти на злия тиранин, но не и без да ангажира половината вселена в историята си. Личи си, че Силвия много се е старала за тази творба и е замислила мащабна история с голям потенциал. За съжаление, въпреки че концепцията като замисъл е превъзходна (половината ми любими сериали започват така), а началото е много силно и обещаващо, така и не можах да се идентифицирам с героите и да се вкарам в историята, а финалът, или по-скоро липсата му, ме разочароваха. При повече самоконтрол от страна на авторката – да не позволява на писанието да се развива както си иска, а да го ограничи в разказ с ясни идея, начало, среда и край – „Кръвта на мораи“ би могла да бъде много хубава творба. Другият вариант е да се развие в един хубав роман, за какъвто явно е предвидена.

И така, въпреки че всеки от разказите в сборника си има своите малки недостатъци, нивото като цяло е много високо, дори неочаквано лично за мен. Всеки автор, дори най-гениалният, популярният и обичаният, си има кусури и елементи, които би могъл да развие по-добре. Но пък и всеки има по нещо много успешно, което допринася за високото ниво на сборника и оправдава мястото му в отбраната компания. Попадал съм на антологии от световно известни автори, чието ниво не е по-високо от това на „Мечове в космоса“. Да не се изхвърлям, но сборникът си заслужава. Най-ценното му е, че всички разкази са изключително разнообразни, един с един не си прилича, и е просто невъзможно нищо да не ви хареса.

Книгите могат да се намерят лично от всеки автор или през SciFi.bg. При мен са останали точно три екземпляра, вероятно има още около десетина при колегите – банерът на сайта ще продължи да се показва докато не се изчерпят всички бройки. А догодина по това време, ако всичко е наред, ще предлагаме и пети сборник в поредицата – „Мечове във времето“.

Моята оценка:

Истории – 5+
Герои – 5+
Стилове на писане – 5
Eлементи на изненада – 5-
Емоционален заряд – 5-
Теми за размисъл – 4.50
Фантастични елементи – 6+
Степен на оригиналност – 4.50
Старание на авторите – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 4

Общ успех: Много добър (5,03)