Силата на едно предателство

След прекрасните впечатления от „Половин свят”, третата част от трилогията на Джо Абъркромби „Разбито море”, оставя по-скоро горчив привкус.

„Половин война” ни връща в познатия фентъзи свят след времеви сок (от поне две години). Кралствата Гетланд и Вастерланд сега са съюзени срещу силите на Върховния крал и баба Вексен, но изглежда напълно са забравили третия си съюзник – Тровенланд, страната на крал Фин, която пастор Ярви посети в началото на предишната книга. Оставен на произвола на съдбата, крал Фин се опитва отново да сключи съюз с Върховния крал, но вместо това, страната му е унищожена от неговата армия, предвождана от Яркия Йълинг. Единствената оцеляла от кралското семейство – внучката на краля принцеса Скара, търси закрила при кралица Лейтлин.

Главните действащи лица за пореден път са сменени, но докато във втората част от трилогията това беше подобрение, в този случай е сериозен недостатък. Трън Бату и нейният възлюбен Бран бяха симпатични, макар и не особено сложни протагонисти и за читателите не представляваше трудност да съпреживеят техните емоции и да се надяват на най-доброто за тях.

Новите главни герои – младата принцеса Скара и оръженосецът на Гром Гил Горм – Рейт, са меко казано неприятни. Това, разбира се, е субективно мнение и сигурно се намират и читатели, които са харесали нещо в тях. Малко по-симпатични са Кол (вече порасналият чирак на Ярви, познат ни от предишните книги) и неговата любима Рин (сестрата на Бран, но тя едва ли може да се нарече главен герой, тъй като има по-малко участие в историята, а и не е особено интересна).

Не мога да си обясня какво е накарало Джо Абъркромби да центрира цяла книга около някого като Скара – дали се е опитвал да яхне модерната (в САЩ) вълна, според която смотани, но подмолни и самоуверени женици заслужават да бъдат обект на обожание (мога да направя цяла класация с такива персонажи, но не искам да предизвиквам малобройните им, но надъхани фенове) или просто се е самозаблудил, че е имал интересна идея… Но, да се върна на темата – първоначално Скара е дори симпатична,или поне – буди съжаление. Тя е единствената оцеляла от кралското семейство, бяга от ръцете на Яркия Йълинг с помощта на Синия Дженър (капитан на галера, когото читателите познават от предишния том), видяла е смъртта на дядо си и е просто едно травмирано момиче. Постепенно, тя се самоубеждава (с помощта на слугите си и машинациите на пастор Ярви), че е изключително специална и кръвта й е по-ценна от злато. Скара успява да манипулира могъщи войни като Гром Гил Горм и крал Удил, за да постигне собствените си цели, като дори си вярва, че не им дължи благодарност, както и че самата тя е някак си по-добра от тях (В сравнение с нея, грубоватата Трън Бату е много по-привлекателен образ на силна жена, която сама се справя с трудностите на живота).

Дори по-неприятен от Скара, е Рейт – младеж, избран от краля на Вастерланд за оръженосец, заради своята сляпа свирепост. Рейт постепенно разбира, че не иска да бъде убиец и е травмиран от своите собствени постъпки. Чувствата му към Скара уж го променят към по-добро, но истината е, че при него всичко е някак повърхностно и не е ясно защо читателите трябва да му съчувстват или симпатизират (той сънува кошмари, включващи хората, които е убил, горкичкият…).

Любовната история на Скара и Рейт е суха и неприятна, дори успява да хвърли сянка върху тази на Кол и Рин. Тя е нетипична за тийнейджърски фентъзи роман, но не в смисъл, че е много оригинална, а по-скоро – книгата би била по-добра без нея.

В предишните книги всеки един от главните герои претърпяваше развитие – тук се случва същото. Изглежда намерението на автора е било да видим как Рейт става по-добър (и да се убедим, че той не е истински психопат, а само е бил под лошо влияние) и как Скара се превръща в истинска кралица (и става почти същата змия като Ярви, като че ли той е добър пример за подражание). Според мен, в случая единственото, което тази еволюция успява да постигне, е да засили лошите впечатления от двамата главни герои.

Кол, който е много по-симпатичен от тях, за съжаление не успява да уравновеси нещата, тъй като има по-малко участие в сюжета и много по-малко влияние върху развитието на историята.

Освен с главните действащи лица, книгата среща читателите и с много персонажи, които познаваме от преди. За съжаление, това не винаги е приятно – от една страна е хубаво да разберем какво се случва с Трън, Бран, Скифър, крал Удил, кралица Лейтлин и други познати лица, от друга страна не е чак толкова хубаво, защото нещата, които им се случват не винаги са … добри. Истината е, че това се усеща по-скоро като предателство от страна на автора (едно от многото – както подчертава заглавието на ревюто, ключовата дума в тази книга е „предателство“).

Макар да е разбираемо, че той е искал да покаже колко суров е светът на Разбитото море, както и че в него никой не е в безопасност, Джо Абъркромби би могъл да прояви малко повече уважение както към собствените си персонажи, така и към читателите… Не мога да напиша много по този въпрос заради спойлерите, но накратко – не съм доволна и вярвам, че авторът е могъл да избере малко по-различен път, от което цялостният сюжет само би спечелил.

Предателството (в разнообразните си аспекти) хвърля дебела сянка дори върху моментите на триумф, към края на романа. По-обезпокоителното в случая е, че Абъркромби сякаш се опитва да убеди читателите, че в действията на лицемерни персонажи като пастор Ярви и кралица Скара няма нищо нередно или ако има, то е простимо, защото именно те (и въобще – хората от тяхната порода) заслужават да водят света към „по-доброто” бъдеще…

Новият злодей – Яркия Йълинг е колоритен и изключително силен, но е по-скоро фигурант, затова не заслужава да му отделям специално внимание.

Макар да има огромен проблем с главните действащи лица, книгата е интересна и успява да даде добър завършек на трилогията „Разбито море”. Краят може да се нарече дори щастлив, стига да не се замисляме твърде много върху поуката от историята. Онази част от читателите, които искат да разберат повече за така наречените елфически руини, остават възнаградени – този път ролята на „елфите” и техните реликви, е много по-значима. Разкритията само потвърждават това, което по-наблюдателните знаят от преди (и което не е никакъв спойлер), а именно – чудните елфически оръжия не са нищо повече от съвременни огнестрелни оръжия, а руините всъщност са разрушени градове, в които човек не трябва да се задържа за дълго, защото излъчват радиация. Не е ясно защо Абъркромби смята,че радиоактивните останки трябва да бъдат лишени от растителен и животински свят и то хиляди години, след като бедствието се е случило – едно бързо проучване в Интернет би му показало, че радиацията всъщност не пречи на растителността (а в някаква степен и на животните) – особено пък след хиляди години… Но писателите и сценаристите обичат да си представят радиоактивните зони като пусти и мъртви, а и може би става дума за някакъв непознат вид радиация, кой знае…

Финалът на романа като цяло дава оптимистичен и щастлив завършек на трилогията. Много неща се променят и много си остават същите. Жалко е, че накрая плодовете на победата се берат от недостойни хора, докато такива, които заслужават щастие, са мъртви или наранени.

Въпреки личните ми негативни впечатления от някои аспекти на историята, трилогията „Разбито море” си остава приятна смесица от фентъзи и фантастика, с интересен и изпълнен с обрати сюжет.

Моята оценка:
История – 5
Герои – 4
Стил на писане – 6
Eлементи на изненада – 6 (шест плюс за няколко неприятни изненади)
Емоционален заряд – 6 (в повечето случаи – за отрицателни емоции)
Теми за размисъл – 4
Фантастични елементи – 4
Степен на оригиналност – 5
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5
Общ успех: Мн. добър (5,10)