Poludiv

Силата на предопределението

Ревю на „Полудив”, книга втора от трилогията „Полуживот” на Сали Грийн и изд.Колибри

poludiv3Втората книга от трилогията на Сали Грийн ни връща в жестоката действителност на Натан – млад магьосник от Великобритания, който има нещастието да е син на най-страшния и силен Черен маг – Маркус. Действието продължава почти от същото място, където свърши първата част от поредицата – „Полулош”, а именно – преследван от Ловците, изпратени да го заловят (и в краен случай да го убият), Натан се крие в гора, в планините на Швейцария, близо до къщата на вещицата Меркюри (сестра на пра-пра баба му, която от все сърце желае да види своя пра-племенник Маркус мъртъв). Макар и в доста лошо положение, Натан не е беззащитен, тъй като е приел трите дара от баща си и е открил своята дарба – а именно, да се превръща в див звяр.

Тъкмо когато си мисли, че е изоставен от всички, а приятелят му Гейбриъл вероятно е заловен и убит, Натан се запознава с Несбит – полу-Черен, полу-Безцветен магьосник, който служи на Черната магьосница Виктория Ван Дал. Несбит му разкрива, че Виктория (наричана от всички Ван) е помогнала на Гейбриъл да се спаси от Ловците и освен това в момента съхранява легендарния кинжал Феърборн. Натан иска да си върне кинжала, за който е предречено, че е единственото оръжие, способно да убие баща му. Младежът се надява да спечели доверието на Маркус, като му го предаде – въпреки слуховете за жестокостта на черния магьосник, Натан инстинктивно има доверие на баща си и дори го обича, макар и да го е виждал само веднъж.

В дома на Ван, Натан помага на приятеля си Гейбриъл да възвърне магическите си способности и научава доста тревожни новини за магьосническия свят. А именно – Съветът на Белите и Ловците имат нови водачи (един от тях е Соул – стар познайник на Натан, отговорен за зловещите татуировки по тялото му). Те искат да разширят влиянието на организацията на Ловците извън Великобритания и дават старт на избиването на всички Черни магьосници по света. Виктория участва в съюз, в който се включват много Черни, Бели и смесени (т.е. наполовина Безцветни) магьосници, чиято цел е да сложат край на действията на Соул. Тя се надява да убеди самият Натан да се включи, а с негова помощ – да приобщи и Маркус. Макар и да не иска да се замесва в заформящата се война между Съюза и Ловците/Съвета, Натан се съгласява да се бие на страната на Съюза, и да се опита да убеди баща си да се включи, но само при условие, че Ван му помогне да спаси любимата си Аналис, която спи прокълнат сън в тайното убежище на Меркюри.

 Сали Грийн
Сали Грийн

За разлика от „Полулош”, който е роман с преобладаващо подтискащ и мрачен тон, не защото е посветен на магьосници, а понеже е близък до реалността, „Полудив” има много раздвижен, динамичен сюжет, богат на екшън, фентъзи елементи и емоции. Фантастичните елементите се срещат почти на всяка страница, а реализмът присъства най-вече в общуването между персонажите, докато светът, обрисуван от авторката изглежда откъснат от действителността (сякаш се развива в някаква паралелна реалност). Вторият том от поредицата е много по-лек за четене, макар че в него има много повече смърт и насилие и прилича повече на тийн роман, в сравнение с предшественика си. Трудно е да се каже дали тези промени са в положителна или в отрицателна посока, но не мога да отрека, че има няколко оригинални обрата, които

позволяват на творбата да задържи доброто си ниво. От друга страна си личи, че това е едва вторият роман на Сали Грийн и колкото и да е талантлива, авторката сякаш не е обмислила добре всички елементи на сюжета. Например, светът на магьосниците все още не притежава плътност и както написах, сякаш е част от паралелна реалност (а уж би трябвало действието да се развива в нашето съвремие и свят). Изненадите и обратите не са достатъчно добре поднесени – странно е, че те са интересни и оригинални, но са описани някак между другото, без да се акцентира върху тях. Затова пък любовният триъгълник между Натан, Гейбриъл (който е влюбен в него) и Аналис е доста застъпен и всъщност по-добре развит, отколкото би могло да се очаква (за любовен триъгълник – обикновено в тийнейджърските романи имаме двама щастливо влюбени и един отхвърлен нещастник, който почти до края гледа жално отстрани).

Положението с персонажите е същото като при предходната книга – само два-три от тях са развити истински и читателят получава възможност да ги опознае и разбере, докато останалите присъстват по-скоро за да придвижват сюжета напред.

Натан вече може да се превръща в звяр - но не само във вълк, както може да допусне от корицата.
Натан вече може да се превръща в звяр – но не само във вълк, както може да допусне от корицата.

Образът на Натан търпи логично развитие – той все още е объркан, тъжен, търсещ мястото си в света. Дарбата му е същата като на баща му – може да се превръща в животно (каквото си пожелае, а не едно определено), а ако изяде сърцето на някого, приема и неговата дарба. За разлика от преди, сега Натан убива често, но не от жестокост, а по-скоро от безизходица (основно Ловци). Според приятелят му Гейбриъл, дарбите на магьосниците са свързани с истинската им природа. Дарбата на Натан вероятно означава, че той е свързан с природата, първичен, „полудив”. Именно на тази първичност се дължи и неспособността му да чете и да се интегрира в нормално човешко общество. От друга страна, младежът е чувствителен и добър по сърце.
Любимата му Аналис, вечната „девица в беда” също получава възможност да „блесне”. Предполагам, че намеренията на авторката за този персонаж първоначално са били различни, но в крайна сметка развитието на героинята е естествено. То е ценно, защото дава възможност на Натан да изживее своята собствена (трагична) любовна история, вместо да преповтори с Аналис тази на родителите си. Майката на Натан е поддържала с години тайна любовна връзка с Маркус, макар че се е омъжила за бащата на останалите си деца (Джесика, Аран и Дебора). Въпреки че тя също е жертва и се проявява като доста безхарактерна, тя все пак е била и добър човек, способен да взема решения и да отличава правилното от погрешното. За разлика от нея Аналис се оказва от онзи тип „добри” хора, които се водят по тълпата и проявяват повърхностно и шаблонно „добро” поведение.

Може би не съвсем традиционен избор като за този тип романи, Гейбриъл се оказва много по-достоен кандидат за сърцето на Натан. Той е умен, лоялен и чувствителен. Макар и Черен магьосник, нищо у него не изглежда толкова черно (дарбата му е да се преобразява – всъщност подобна на тази на злата сестра на Натан – Джесика). Младежът неведнъж доказва, че е готов да жертва всичко за любовта си, както и че истински разбира Натан, а не си е изградил някакъв фалшив образ (в който да се влюби). Интересно е, че макар да го има за най-добър приятел, Натан е напълно наясно с това, че Гейбриъл е влюбен в него. Взаимоотношенията между двамата са сложни и наситени с емоции и би било интересно да се проследи развитието им. (Каквото и да се случи с любовния триъгълник, искрено се надявам, че Гейбриъл ще оцелее в третата книга)
10341592Бащата на Натан – Маркус, всъщност е много различен от това, което изглежда във финала на „Полулош”. Той изключително прилича на Натан (външно, по дарба и по характер), но е имал по-тъжен живот и от неговия. Всъщност определението полудив важи много повече за него, тъй като изолиран от обществото, магът почти напълно се е отдал на животинската си природа. За разлика от сина си, той убива импулсивно и понякога без нужда, но отново не за удоволствие, а по-скоро защото инстинктите му вземат връх. Маркус обича Натан и съжалява за това, че не е успял да го отгледа и да му помогне повече. Една от причините за това е известното пророчество, че Натан ще убие баща си с кинжала Феърборн. Въпреки опасенията си, той дава шанс на Натан да го опознае и двамата успяват да изградят затрогваща душевна връзка.
На останалите герои е отделено по-малко внимание. Магьосницата Ван и нейният приятел(съдружник/слуга) Несбит са любопитна двойка. Ван е сериозна и съсредоточена в работата си – за разлика от хищния Маркус и яростната Меркюри, тя прави впечатление на спокоен, толерантен и разумен човек. Също като Гейбриъл, тя е доказателство, че Черните могат да бъдат доста симпатични и разбрани, стига някой да не засегне интересите им. Несбит е досаден, с дразнещо чувство за хумор, но и полезен помощник. Двамата с Ван изглеждат млади, но разкриват на Натан, че поддържат младостта си с отвари, докато истинската им възраст остава неизвестна. Жалко е, че авторката не отделя повече време и внимание на детайлите, защото би било интересно да се уточнят някои неща – например колко дълго живеят магьосниците? Меркюри, която има малка, но запомняща се роля в сюжета, е пра-пра баба на Натан, което означава, че е на преклонна възраст. Въпреки това, вещицата е жизнена и дейна и не може да бъде наречена грохнала старица.. Читателят се среща и с някои други Черни (Гюс, Пайлът, Иш…) и научава малко за нравите им – например, това че повечето от тях обучават чираци, които са длъжни да ги обслужват- Натан нарича това робство, но самите чираци участват доброволно и в крайна сметка тяхното чиракуване не се отличава особено от обичайното чиракуване, характерно за средните векове (обслужват майстора, държат се почтително, постепенно усвояват занаята и т.н.). Оказва се, че Черните са избити напълно само във Великобритания, докато на другите места живеят в що годе добросъседски отношения с Белите.

Макар и саможиви, доста снобски настроени към всички различни от тях и понякога опасни,

Изображение с име: 89608-fairy-tales-sleeping-beauty-illustration
Подобно на Спящата красавица, Аналис изкарва половината сюжет в сън, заради проклятието на Меркюри. Оказва се, че за нея, както и за всички останали би било по-добре да проспи и останалата част от действието…

Черните като цяло не изглеждат лоши – поне не и истински зли, за разлика от много от Белите (като например Соул и Джесика). Освен новите, читателят се сблъсква за съвсем кратко и с някои стари персонажи, като Силия, Аран и Елън (полу-Бяла, полу-Безцветна, която помогна на Натан да избяга от Великобритания, в предходната книга). Те са си същите като преди и в поведението им няма много изненади. Затова пък Натан получава шанс да осъзнае чувствата си към Силия – след повторната си среща с жената, която го е държала в клетка, той най-после ясно разбира, че не я мрази, а изпитва единствено гняв към нея. Самата Силия, от друга страна, се оказва много по-разумна, отколкото би могло да се очаква, и дори се помирява с Маркус – човекът, убил сестра й.

Финалът на „Полудив” е също толкова впечатляващ и изненадващ, колкото и на „Полулош” – случват се неочаквани неща, които разтърсват вселената на Натан до толкова, че в следващата книга вероятно нищо вече няма да бъде същото. Единственото, което не ми харесва в този финал е това, че той съдържа потенциалът за една доста тъжна, може би дори трагична развръзка. Надявам се авторката да съумее да даде задоволителен край на поредицата в предстоящата трета книга и едновременно с това да позволи на Натан да бъде щастлив – колкото и трудно да изглежда това в момента, вероятно не е невъзможно. В крайна сметка, след фаталистичния тон на последните страници от романа, един поне отчасти позитивен финал на трилогията, би бил не само желателен, но и оригинален и смел.
БележникМоята оценка:
История – 5
Герои – 5
Стил на писане – 6
Eлементи на изненада – 6
Теми за размисъл – 4
Емоционален заряд – 6
Фантастични елементи – 6
Степен на оригиналност – 5
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 6
Общ успех: Отличен (5.60)

Публикацията не е актуализирана от повече от една година, съдържанието може вече да не е актуално към днешна дата