Стремежа на мъртвите към живот

Феновете на ужасите вероятно вече са прочели трети том от хорър-поредицата на Клайв Баркър „Кървави книги“. Но ако по някаква случайност сте от тях, а все още не сте се сдобили с четивото, то това ревю ще има за цел да ви убеди да запълните пропуска си. Първи том не беше особено впечатляващ, но втори доста вдигна летвата с изчистване на стила и интересни идеи. Трети том бележи още по-значително подобрение по всички показатели! Петте разказа в него са много увлекателни, изпипани и въздействащи. Определено си личи как Баркър става все по-добър писател и стига до нивото, което днес му носи престижа и признанията (не бива да забравяме, че кървавите книги са писани през 80-те години, макар че чак сега излизат на български).

Може да се каже, че разказите в „Кървави книги, том 3“ са обединени от обща тема, а именно стремежа към живот. Мъртви, полумъртви или неодушевени персонажи, идеи и предмети прекарват героите на разказите през най-различни и ужасяващи изпитания, за да се доберат до състояние, което поне да наподобява живот. От друга страна, ние хората възприемаме живота, съществуването си като даденост и сякаш не го уважаваме много. А когато умрем (по брутален и ужасяващ начин, естествено от демонична или поне свръхестествена намеса) вече е късно да го оценим. Така темата е по-въздействаща, повдига интересни теми за размисъл и е разгледана и експлоатирана от различни страни, през различни хорър-елементи. Това в никакъв случай не означава, че разказите не са разнообразни – изобилието от типове герои и сюжети е също толкова голямо, колкото и във втория том, просто трети успява да постигне по-силен емоционален заряд, обвързващ всички разкази и подсилващ въздействието им.

Самите персонажи пък са още по-добре разработени, отколкото в първите два тома от поредицата. Баркър продължава да е чудесен психолог, който явно влага много усилия в изпипването на героите си, техните добри и лоши черти, тяхната човешка същност, независимо дали е чиста или покварена. Макар за мен винаги да е било трудно да се идентифицирам с герои от разкази, тъй като текстът ми е твърде кратък и няма време да ме накара да ми пука за тях, тук на Баркър му се получава, особено с последния разказ.

Том 3 започва с „Рожба на киното“. В него болен от рак престъпник умира, криейки се от полицията в киното. Същността и болестта му обаче се смесват с екранните образи и не след дълго започват да убиват. Разказът не ми е любимият, но идеята е сравнително нестандартна и добре разработена, главната героиня е интересна, а атмосферата е доста силна. Първите страници са направени така, че не е много ясно какво точно се случва – кое е реалност, кое е илюзия и дали не е форма на наркотична халюцинация. Същността на злодейската единица не е много конкретна, но е ясно, че иска да бъде обожавана и да убива. Творбата има и нещо като епилог или втори финал след финала, който също е доста интересен.

Вторият разказ е „Негово величество Роухед“ – той е и най-дългият. Роухед е нещо като нашия Торбалан, същество, с което родителите плашат децата си. Мъглявата концепция обаче е развита доста детайлно от автора, като някои пасажи дори са разказани от гледна точка на чудовището – неговите желания, страхове и минало. Сюжетът е често срещан – съществото е изкопано и събудено (поради невнимание и незнание) в затънтено село, при което започва да избива народа и да сее ужас. Има един много силен момент от онези ужаси, които са не толкова плашещи, колкото отвратителни. Баркър явно е усетил силата му и е акцентирал доста на него, за да извлече максимална доза погнуса, но не от тотално отблъскващата, а от тази, която те кара да четеш по-нататък. Има доста персонажи (малка част от които оцеляват), а разказът съвсем спокойно може да се превърне в интересен филм.

В средата се запознаваме с „Изповедта на савана (на един порнограф)“. Ако не знаете (аз не знаех), саван се нарича чувалът, в който слагат труповете. Привидно праведен човек, счетоводител, открива, че работи за мафиоти, част от незаконния бизнес на които е да разпространяват порнография. Възмущението му е огромно, а не след дълго той се оказва набеден, че бизнесът е именно негов и целият му внимателно граден досега живот се срива (всъщност, не е голяма загуба). На пуритана му прищраква и започва да избива някогашните си шефове. Затруднява се с най-големия, дори умира преди да отмъсти, но духът му изпълва савана и чрез неговата материя успява да очисти и баш мафиота. Главният герой е типичен пример за социопат, който не се наслаждава на живота, а сюжетът напомня на „Плюя на гроба ти“.

Предпоследният разказ е „Изкупителни жертви“, в който група младежи неволно забива яхтата си на необитаем остров. Той обаче се оказва гробище на удавници, което те са осквернили, и скоро ще бъдат наказани за това от самите мъртъвци. Сам по себе си, разказът не е толкова силен, но въздейства като част от целия сборник. Главните герои отново не живеят пълноценно и сякаш смъртта им не е нещо, което да си струва да оплачеш. Плашещо е обаче колко нормални хора са всъщност те и колко много прилича всеки от нас на тях (с изключение на един кървав епизод, който задвижва сюжета). Ако персонажите бяха отишли да купонясват и да се наслаждават на живота, щеше да ни е малко по-мъчно за тях докато биват избивани. Но тези са до голяма степен апатични, не са особено близки един с друг и май не са много сигурни какво точно правят на яхтата. Така разказът се оказва въздействащ по съвсем друго направление.

Сборникът завършва с „Човешки останки“, който ми стана любим и в който всъщност се проявяват най-ясно всички тези послания и идеи. Той има дори философски елементи. Макар че главният герой е мъжка проститутка, нещо, от което нормалният човек е твърде далеч, читателят отново може много лесно да се идентифицира с него, неговите неосъществени стремежи и мечти, неговата самовлюбеност. За него сексът е също толкова скучен, колкото купчина камънаци от археологически разкопки. Животът му е осакатен и непълноценен в много отношения, но дори така е повече от привлекателен за една статуя, която иска да бъде жива. Разказът не е твърде дълъг, но в него се случват много неща и се повдигат много интересни теми за размисъл. Има кървища, но ужасът е повече психологически, дори екзистенциален. Лично за мен имаше силно въздействие и единствено липсата на категоричен край леко ме подразни.

И така, трети том от „Кървавите книги“ на Клайв Баркър е значително по-добър, стойностен и интересен от първите два, като и стилът, и героите, и ужасите и много други елементи са много по-качествено написани. Ако тази възходяща посока се запази, то четвърти и пети том би трябвало да са още по-интересни, а шести да е направо феноменален. Съвсем скоро ще имаме възможност да разберем дали тенденцията ще се запази поне за том 4 – той излиза на 17 август.

Моята оценка:
История – 5.50
Герои – 6+
Стил на писане – 6+
Eлементи на изненада – 5-
Теми за размисъл – 6+
Емоционален заряд – 6-
Фантастични елементи – 6-
Степен на оригиналност – 5+
Старание на автора – 6+
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 6-

Общ успех: Отличен (5.78)