„Тъмна материя“ и борбата на човек със самия себе си

„Щастлив ли си?“

В един друг живот, в който Блейк Крауч беше написал „Тъмна материя“ по малко по-различен начин, може би щях да бъда. Или пък не? Кой знае какво щеше да представлява тази друга „Тъмна материя“ и как щях да я възприема? Но въпреки това, не мога да устоя на изкушението и се питам отново и отново – какво ако „Тъмна материя“ беше по-различна?

Обект на същите размишления в малко по-различен вид са и професор по физика в Чикаго на име Джейсън Десън и съпругата му Даниела. Джейсън тайничко си мисли какъв ли живот би имал, ако бе продължил с кариерата си на квантов физик, вместо да се ожени и хвърли котва в Чикаго, а Даниела – какъв ли живот би я очаквал, ако бе продължила да рисува картините си, вместо да стане майка на младини и да се грижи за малкия им син. Биха ли били по-щастливи?

Все въпроси, на които не може да се отговори току-така от света, в който живеем, но в света на един научнофантастичен трилър, това са въпроси, на които лесно може да се отговори. И щом са зададени – най-вероятно ще им се отговори.

Точно оттук започна и моят проблем с въпросния роман. Всеки, който е изчел и изгледал достатъчно научна фантастика, може да предположи накъде могат да потръгнат нещата щом се споменат квантовата физика и котката на Шрьодингер. 2 + 2 = 4. Споменат ли се тази област на науката и този мисловен експеримент, значи или ще се гмурнем в други паралелни светове на нашия, или времето ще се превърне от нещо преминаващо безвъзвратно в измерение, в което може да се придвижим свободно. По който и път да се поеме, опитното око знае, че ще е един от тях. И протакването на това по кой път е потеглено не води до нищо добро.

Въпреки че „Тъмна материя“ лъха на научна фантастика от километри още от самото си начало, романът си поставя маската на мистичен трилър и обръща гръб на фантастиката. Джейсън Десън бива отвлечен от мистериозен мъж и заведен някъде, където къщата му не е същата, съпругата му не му е съпруга, а от сина му няма дори и помен. И за добре запознатите с жанра, излапали игри като „Bioshock Infinite“ и филми като „Вратата“ с участието на Мадс Микелсен, кой е този мъж, защо и къде отвлича Джейсън, са въпроси, на които може да се отговори сравнително лесно. Разглезени сме от нещата, които сме видели, може би невежеството е наистина дар.

Един не толкова запознат с жанра почитател на научната фантастика може да си изяде пръстите, докато чете страниците на „Тъмна материя“ подправени с мистериозен трилър от край до край, но при мен случаят не беше такъв. Беше ми ясно какъв е отговорът на мистерията и тази маска на мистериозен трилър бе по-скоро пречка, с която романът сам превръщаше себе си в кон с капаци, избутвайки всичко интересно в себе си някъде напред във времето, към трицифрените си страници.

По-внимателните от вас сигурно са забелязали, че повтарям израза мистичен трилър, но досега съм се оплакал само от мистерията – ето сега е ред на трилъра. Като читател, почнал с Блейк-Краучовата „Променлива реалност“, бях запознат с потенциала на автора. Именно затова и не се отказах, колкото и скучна да ми беше „Тъмна материя“ в началото. Половината от тази скука се дължеше на мистерията, чиито отговор ми беше ясничък, а другата половина се криеше в трилъра. И що се отнася до трилъра, в негово име в първата третина на книгата Блейк Крауч описва всяко действие на главния герой до най-малкия детайл. Той не казва „Джейсън звънна на Хари“, той казва „Джейсън хвана телефона си с три пръста, изкара го със задъхано сърце, в резултат на което той едвам не хвръкна от ръката му, плъзна показалец по тъмния дисплей, натисна четворката четири пъти, придружен от ритъма на ускореното си сърце, след което телефонът бе готов за употреба, оставаше само да звънне на Хари, но можеше ли да го направи, непознатият мъж го наблюдаваше, дали нямаше да забележи какви ги върши и още преди да е звъннал на Хари, да му отнеме телефона…“ Разбирам какво е целял Блейк Крауч с това, но смятам, че е пресолил манджата. Точно поради тази причина до средата на книгата имах чувството, че авторът тепърва се учи, че „Тъмна Материя“ принадлежи на ранното му творчество, ако пък не, то поне на края на ранното му творчеството, но в никакво положение не към късното, към което принадлежи „Променлива реалност“.

И добре, че не съм се отказал. След скучния за мен първи акт, започна втория, който си беше скучен точно толкова, колкото първия, но по различен начин. Поне това, което предвиждах, се случи и се превърна в част от миналото. Вторият акт преминава в нужни експозиции и ненужни завои и обиколки в сюжета в едната и в другата посока. И голяма част от нещата, които се случиха във втория акт, едва ли не се оказаха абсолютни филъри, щом настъпи ред на третия акт. И добре, че не съм се отказал – този път наистина!

В третия си акт „Тъмна материя“ се върна в основите си, демек спря да се лута насам-натам и подхвана със започнатото от първия акт, като Блейк Крауч се превърна в този експлоататор на човешкото въображение, когото познавам от „Променлива реалност“. Тъкмо си мислех, че „Тъмна материя“ ще остане като творба разнищваща концепцията само повърхностно, когато стигнах до момента, в който Джейсън Десън се логна в електронната си поща и нещата излязоха тотално извън контрол. Започна истинското озорване на пределите на концепцията и останалото си беше чиста наслада. Творбата най-сетне се порадва на доза непредвиденост и интелектуална дълбочина. Аз лично си зададох достатъчно въпроси заедно с героите. Възможно ли е въобще човек да опознае някого друг освен себе си, при положение, че всеки човек може да бъде заменен донякъде с добре обучил се актьор с неговия облик. Можеш ли да оцениш някого, при положение че не можеш да го опознаеш – а тогава как въобще можеш да сравниш един с друг и да ги оцениш честно? Човек се ражда веднъж и целта оправдава средствата. Или не съвсем?

Като казвам, че последната част беше добра, имам предвид, че беше наистина добра. Имаше от всичко – опасност, напрежение, неяснота и любопитство накъде ще потръгнат нещата и как въобще ще приключи всичко, философия и трудни решения. Най-сетне заченатите характеристики на героите се изразиха в действителни избори и тези образи на страниците се въплътиха пред очите ми. И черешката на тортата, след всичко това, творбата завърши с един прекрасен, сложен и оригинален финал. Прекрасен, защото беше хитър, емоционален и поучителен, сложен, защото не просто всички умряха или всички се спасиха и заживяха щастливо завинаги, а защото това, което се случи, можеше да се случи само в тази творба и беше свързано с правилата на света в точно тази книга. Така се прави. Поклон, мистър Крауч!

В крайна сметка, ако трябва да обобщим, имах прекалено много проблеми с „Тъмна Материя“ и съм на прага на един избор. Мога да избера да продължа да си мечтая за една друга „Тъмна материя“ от друг свят, съответстваща на моя вкус и моите предпочитания, или да приема тази „Тъмна Материя“ такава, каквато е… от която съм се оплакал много и от която съм останал доволен много повече, отколкото съм се оплакал. Дали другата, моята „Тъмна материя“, не е сериалът? С него дали ще бъда щастлив най-накрая, да търся ли пълното щастие или да се задоволя с това, което има? Какъв е вашият избор?

Моята оценка:
История – 5
Герои – 4.50
Стил на писане – 4
Eлементи на изненада – 5
Емоционален заряд – 4.50
Теми за размисъл – 5.50
Фантастични елементи – 4.50
Степен на оригиналност – 5
Старание на автора – 5
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 6

Обща оценка: Мн. добър (4.80)