Toy Story – до безкрайността и отвъд на най-прехваления франчайз

Всичко започна през далечната 1996 година, когато ми попадна една видеокасета с най-известната анимация на онова време – онази, по която всички бяха луднали. Бях едва на осем и естествено я чаках като най-свидното ми съкровище. Още повече – това щеше да бъде първата компютърна анимация, която някога съм гледал.

А на тази възраст да не харесаш анимация е почти невъзможно. Почти.

Toy Story обаче успя да постигне точно това – може би единствената анимация, която не просто не ми хареса, а направо ме отказа от целия франчайз… до преди седмица, когато реших, че е време да ѝ дам втори шанс.

Резултатът? Това бяха едни от най-тежките няколко часа в живота ми.

След близо 30 години съществуване на поредицата, за мен Toy Story си остава най-прехвалената анимация – до безкрайност и отвъд.

Toy Story

„Toy Story“ e пластмасова носталгия без дълбочина. Първият пълнометражен анимационен филм на Pixar, „Играта на играчките“ често се величае като революция в анимацията. Да, технологичният напредък е безспорен колкото и да е грозен и неприятен за окото, но когато се отдръпнем от заслепяващия блясък на компютърно генерираните образи, оставаме с филм, който разчита повече на повърхностен чар, отколкото на истинска емоционална дълбочина.

На пръв поглед идеята е очарователна — играчките оживяват, когато никой не ги гледа. Но след начален прилив на любопитство, историята бързо започва да се влачи в баналности. Конфликтът между Уди и Бъз не е нищо повече от банално съперничество, облечено в остарели мъжки клишета – единият е ревнив лидер, другият – надут новак. Няма нищо ново или особено трогателно в тяхната трансформация от врагове до приятели. Тя се случва по учебник, без особени изненади или истинска емоционална тежест.

Хуморът, макар и на моменти ефективен, често се плъзга към празни, повърхностни фрази. Филмът трудно балансира между това да е забавен за деца и привлекателен за възрастни. За разлика от по-късните успехи на Pixar като „В небето“ или „Отвътре навън“, които смело изследват сложни емоции и екзистенциални теми, „Toy Story“ не рискува – стои в безопасната територия на забавлението и лековатите уроци за приятелството.

Дизайнът на човешките герои е още един слаб момент – пластмасовите лица на Анди и останалите хора изглеждат повече като зловещи кукли, отколкото като живи същества. Да, технологията е била в зародиш, но това не променя факта, че визуално филмът вече е остарял зле и когато го гледах ме отврати.

„Toy Story“ може и да е основополагащ филм в историята на компютърната анимация, но това не го прави автоматично добър. Под лъскавата му повърхност има една елементарна история, без особени нюанси или предизвикателства. Като самите играчки във филма – той изглежда жив, но вътре е кух.

Toy Story 2

„Toy Story 2“ е рециклирана драма в кутия от играчки. След успеха на първия Toy Story, появата на продължение изглеждаше неизбежна – и точно така звучи и самият филм: неизбежен. „Toy Story 2“ се опитва да задълбочи темите за принадлежност, идентичност и изоставяне, но крайният резултат е предсказуем, претрупан и прекалено самодоволен в опита си да бъде „по-зрял“ от предшественика си.

Сюжетът – Уди е откраднат от колекционер и открива, че е част от рядка поредица и трябва да избира между безсмъртна слава в музей или временно съществуване с дете. Стреми се към емоционален заряд, но в крайна сметка попада в капана на кухата мелодрама. Филмът натиска всички бутони, които трябва да трогнат зрителя, но го прави механично, а не с искреност.

Добавените нови герои – Джеси, Булсай и Старият миньор – са предназначени да разширят емоционалния обхват на филма, но вместо това разтягат наратива до точката на тягостност. Джеси е вечно хлипащата фигура на изоставената играчка, а Миньорът е поредният злодей, просто защото трябва да има такъв, който напомня повече на лошо написан театрален монолог, отколкото на реален персонаж.

Най-големият проблем на „Toy Story 2“ е, че не предлага нищо, което да оправдае съществуването си като самостоятелно произведение. Повтаря темите от първия филм, разширява ги леко и добавя повечко екшън и носталгия. Това е продължение по учебник – сигурно, но лишено от риск или истинско вдъхновение. Дори хуморът, някога свеж и спонтанен, тук се усеща като вторична употреба на вече изпитани формули.

Ако първият филм беше „новаторски“ и можеше да се оправдае с това, вторият е неговата сянка – лъскаво, но бездушно потвърждение на формула, която вече е показала възможностите си. В крайна сметка, „Toy Story 2“ е лош филм сам по себе си, но и излишен. И най-лошото – не беше последният.

Toy Story 3

„Toy Story 3“ е краят, който не можеше да свърши по-бавно и въпреки това не е край. Ако първият Toy Story беше иновация, а вторият – повторение с повече сълзи, то третият е нещо като… прощално писмо, написано от маркетинг отдел. Филмът, който някои наричат „шедьовър“, за мен си остава едно разточително сбогуване, при което всяка сцена сякаш шепне: „Хайде, плачи. Моля те. Сега е моментът.“

Историята е проста до скука: Анди пораснал, играчките забравени, драмата – включена. Уди и компания се озовават в детска градина, която се оказва нещо между затвор с меко осветление и авторитарен режим, ръководен от плюшен мечок с акцент на работническа класа. Звучи абсурдно? Е, добре дошли в света на „дълбоката“ анимация.

Лотсо е може би най-клишираният злодей в историята на Pixar – изоставен някога и оттогава решил, че светът не заслужава обич. Колко удобно. Защо да изграждаме сложна мотивация, когато можеш да вкараш една сцена с плачеща играчка под дъжда и да кажеш „ето защо е зъл“?

А после идва великата сцена в инсинератора – онзи момент, в който Pixar буквално хваща зрителя за яката и прошепва: „А сега ще те накараме да мислиш, че играчките умират. И ще останеш безмълвен. Защото това е изкуство.“ Всъщност, не – това е най-манипулативният трик в киното след изкуственото забавяне на кадър, докато някой казва „Не-е-е-е!“

И, разбира се, финалът – Анди, вече зрял младеж, с нежност и благоговение предава играчките на ново дете. Цяла сцена, посветена на това как един човек се разделя с предмети. В реалността, това би траело 15 секунди и би включвало чувал и надпис „за дарение“. Но не – тук е почти религиозен ритуал. Все едно не предава кукли, а части от душата си.

Toy Story 3 не е просто сантиментален – той е оркестриран за максимален емоционален ефект с точността на хирург. Проблемът? Нито един от тези ефекти не идва естествено. Всичко е внимателно изчислено, с едничката цел: да те накара да кажеш „ах, колко е красиво“, докато вътрешно си мислиш „май вече съм го гледал това – два пъти.“

В крайна сметка, Toy Story 3 не е филм. Това е емоционален заложник, облечен в Pixar естетика. Или, както би казал Бъз: „Към безкрайността и… не, наистина, стига вече.“

Toy Story 4

Toy Story 4 е финалът след финала, който не трябваше да съществува. Toy Story 3 беше краят. Перфектният, красиво затворен, сълзлив, осмислен край. Всяка сцена крещеше „ето, това беше“. Публиката плака, критиците ръкопляскаха, играчките най-сетне намериха покой… и после?

„О, чакай! Още една част!“ – каза Disney, преброявайки приходите. Защото в Холивуд, ако нещо завърши, но носи пари, очевидно не е свършило и трябва да има продължение.

Toy Story 4 е филмът, който съществува единствено, за да докаже, че дори когато си казал всичко, винаги можеш да измислиш още малко… ако държиш на франчайза повече, отколкото на логиката.

Сюжетът? Уди, вече пенсиониран герой, тръгва на екзистенциално пътешествие, за да се самоосъзнае като свободна играчка. И това би било вълнуващо, ако не беше толкова насила вкарано след предишния „финал на всички финали“. Сега внезапно се оказва, че Уди не просто има нужда от дете, той всъщност трябва да открие себе си. Как удобно – след три филма, изведнъж навлиза в пубертета.

И тогава идва Форки – буквално вилица с очи, създадена от боклук. Символ на… неясно какво. Смисъла на живота? Идентичност? Криза на съзнанието при пластмасата? Форки иска да се хвърли в коша, зрителите искат да го последват.

А Бо Пийп? От сладка пасторална пастирка тя се е превърнала в постапокалиптичен нинджa. Еманципирана, свободна, но без една капка развитие – тя просто се появява вече „по-яка“. Нищо против силните женски персонажи, но тук говорим за порцеланова лампа, която изведнъж започва да рита задници като в „Лудия Макс“.

Филмът прави опити да философства върху избора, саможертвата и новия смисъл в живота. Но под повърхността си остава бездушен. Вместо драма, получаваме имитация на драма. Вместо хумор – насечен монтаж с нови „странни“ герои, които очевидно са там за бъдещи плюшени продажби.

А краят? Уди зарязва приятелите си, които обичал през всичките тези години, за да тръгне по нов път. Смело, нали? Или по-скоро абсурдно, ако вземем предвид, че цели три филма се бореше да бъде част от групата. Какво, три филма говорим за лоялност, приятелство и принадлежност… и четвъртият идва да ги зачеркне с „Айде, чао, тръгвам с мацката да правя Лабубута“?

Toy Story 4 не е финал. Той е послеслов, написан с молив върху готова книга – излишен, противоречив и ненужен. И ако това е „новото начало“, предпочитам да си останем със стария край.

Бъз казваше: „Към безкрайността и отвъд.“
Но честно казано, след тази част… по-добре да беше вярно заминал.

Lightyear

Lightyear е най-накрая без играчки (но дали това е достатъчно?). След четири филма, посветени на живота и драмите на играчките, Lightyear идва като… глътка свеж въздух. И най-вече – най-накрая виждаме история, в която главният герой не е пластмасова кукла или плюшено животно, а истински (окей, анимационен) космически рейнджър. Да, не са играчки, и това е огромен плюс – защото след толкова продължения на „играчкови“ драми, идеята за анимационен филм с истински герой, истински космос и истински мисии сякаш обещава нещо по-свежо и по-смислено.

Но тук идва уловката: Lightyear се опитва да бъде епична научна фантастика, но остава някак по средата – нито напълно зрял филм, нито детска комедия със сърце. Фокусът е върху самотата и отговорността, но понякога темите звучат клиширано, а развитието – предвидимо. Все пак, поне не виждаме вече стоенето на рафта и ревността между пластмасовите герои.

Графиката е впечатляваща, визуалният дизайн – безупречен, и действията в космоса успяват да вкарат малко свежа динамика в традиционния Pixar стил. И докато Toy Story дълго време обясняваше защо играчките са важни, Lightyear най-накрая ни напомня, че понякога по-интересните истории са тези, които не се въртят около играчки, а около герои, които всъщност се движат сами.

В заключение – Lightyear не е революция, но поне излезе от сянката на пластмасовите приключения и доказа, че вселената на Тoy Story може да бъде повече от просто детска играчка.

Ако трябва да бъда напълно честен, никога не съм разбирал истерията около Toy Story. Не тогава, когато бях дете и гледах първия филм с огромно очакване, и със сигурност не сега, след като съм преживял цялата поредица. Първата част уж трябваше да е нещо велико – компютърна революция, нова ера, бла-бла-бла. А за мен си беше просто… скука и изключително грозновато. Дървен каубой, който е ревнив, пластмасов космонавт, който не знае какво е… и куп други играчки с фалшиви драми. Не се развълнувах. Не се трогнах. Просто си казах: „Това ли беше? За това ли всички полудяха?“

Заключение

И така, вместо да приключи тихо и културно, франчайзът започна да се раздува като балон, пълен с излишна сантименталност. Toy Story 2, 3, 4… все едно гледам едно и също нещо, но по-дълго, по-емоционално насилено и с още по-дълги монолози за смисъла на играчковия живот. Всеки филм сякаш се опитва да ме накара да се почувствам виновен, че не плача за плюшени същества. А аз просто гледах с вдигната вежда и си мислех: „Това ли е великото кино, за което всички говорят? Сериозно?“

Хората обичат да го наричат „икона на детството“. Моето детство явно е било в различна галактика. За мен Toy Story винаги е бил едно голямо „мех“ – прехвалена поредица, която никога не ми е дала нещо повече от досада и нужда да си погледна часовника. Сори, Уди. Не си ми любимата играчка. И никога няма да бъдеш.