В търсене на истински стойностните неща

Романът „Лордът от планетата Земя” е ранна творба на прочутия руски автор Сергей Лукяненко, която всъщност се състои от три отделни части/повести с един и същи главен герой – смелия, но често безразсъден Сергей. И трите повести са включени в изданието на Сиела, което обяснява внушителния му обем. Това също така донякъде затруднява разнищването на сюжета на книгата, тъй като всяка от тези части е с отделен сюжет. Случват се толкова много неща, толкова събития и обрати, че е невъзможно да се коментират по-значимите, без да се издаде ключова част от историята на бъдещите читатели.

Началото на творбата и цялата първа част много напомнят за класическа руска приказка. От онези, в които скромен, но силен и смел момък се изправя срещу много по-силен враг, за да спаси своята любима принцеса и да спечели сърцето й. В конкретния случай главният герой е Сергей, наричан Серж заради това, че има военен опит и в миналото е бил сержант. Той е студент по медицина с манталитет, подобен на мутренския (извинявам се за израза, но това е най-точното описание). Той е силен, опитен в битките и има нагло поведение, защото съзнава, че никой от познатите му не може да му излезе насреща. Въпреки това, Сергей не е лош човек, а продукт на средата си.

Макар и млад, Серж е бил с много жени, но никога не е имал трайна връзка, защото сърцето му е заето от една доста странна любов, която прилича повече на сън, отколкото на реалност. Когато той е още тийнейджър, съдбата го среща с красиво момиче с неземно излъчване, което той спасява от улична банда. За да му се отблагодари, момичето се сгодява за него, като му оставя пръстен, след което изчезва.

Годините минават и Серж никога повече не я среща, но копнее да я види отново. В един съдбовен ден (както става в приказките), той се свързва с нея чрез пръстена („вълшебния” пръстен), който го пренася на друга планета. Там Серж научава, че любимата му е принцесата на този свят, но е затворена в двореца си и принудена да се омъжи за безскрупулен узурпатор. Без колебания и без никаква подготовка и познания за тази реалност, Серж решава да рискува живота си, за да освободи принцесата от нейния мъчител. Той не знае дали тя го обича и дали краят ще е щастлив за него, но любовта и смелостта му са безусловни и слепи.

Тази първа част от историята, озаглавена ”За принцесата си струва да умреш”, е най-леката от трите, може да се нарече дори наивна. Сюжетът е лесен за проследяване и интересен, макар и да не блести с оригиналност. Светът, в който попада Сергей, е едновременно чужд и познат. Наред с основната сюжетна линия, се прокрадва една мистерия – кои са Сеячите – тайнствена раса, създала всички хуманоидни разумни видове в Галактиката, която (може би) е изчезнала преди хилядолетия, но е оставила невероятни артефакти.

Сюжетът на втората част – „Планетата, която я няма” е космическо приключение. Без да издавам твърде много – Серж и неговият екипаж посещават различни светове, създават си приятели и врагове, докато осъществят основната си цел – да открият Земята. Тази част от романа е различна по дух от първата и не толкова лековата. Постепенно Сергей, през чиято гледна точка е предадено случващото се, израства и прави преоценка на ценностите си – дори започва да се съмнява в любовта, която до този момент е била пътеводна звезда за него. Мистерията на Сеячите се разбулва и на нейно място се появява нова загадка, която провокира персонажите да изоставят собственото си време и да прескочат в бъдещето, за да се сблъскат с още по-големи предизвикателства.

Третата повест (или трета книга) – „Стъкленото море”, е най-философската от трите и поставя сериозни теми за размисъл, като същевременно съдържа някои затрогващи и епични моменти, които дават достоен завършек на трилогията. Всички въпроси намират своя отговор, загадките са разрешени повече или по-малко задоволително. Серж отново е на Земята, но не познатата ни Земя, а тази от бъдещето – невероятно развит свят, който на пръв поглед изглежда като истинска утопия, но под лъскавата повърхност има проблеми, а загадъчен нов враг се кани да го унищожи.

Целият сюжет е предаден през погледа на протагониста на романа – Сергей. В конкретния случай, този подход е причина за някои от недостатъците на творбата, просто защото Сергей е прибързан и твърдоглав и (поне за мен) беше трудно да изпитам емпатия към него или дори да открия логиката в постъпките му. Например, към края на втората част Сергей има възможност да научи повече за тайнствените извънземни, наречени фанги, които са основният враг на човечеството. Той, обаче, решава да не го направи, поради някакви негови неясни причини. Друга странно необоснована постъпка е решението да отиде в бъдещето: Сергей и приятелите му изоставят завинаги своето настояще, без да имат каквато и да било подготовка – тоест без да научат абсолютно нищо за времето, в което отиват, а имат възможност да го направят – това е негово желание, за което няма значимо оправдание. Разбира се, от сюжетна гледна точка, това поведение е оправдано – така е по-интересно, читателите се подготвят за предстоящите обрати, а персонажите са в по-уязвима позиция и трябва да положат повече усилия, за да се справят с проблемите си. И все пак, няма никаква логика главният герой да застрашава собствения си живот и живота на най-близките си, само защото е твърдоглав и обича всички да се съобразяват с него. Решението си да поеме към бъдещето той обяснява така – иска да живее в бъдещето, защото миналото вече се е случило и докато е в миналото, се подчинява на невидимите сили на съдбата (…и как в „бъдещето” нещата ще са различни?!). Що се отнася до мотивите на неговите приятели и съпруга да тръгнат с него – те са още по-паянтови – изглежда Принцесата първоначално просто е прекалено изплашена (от него), за да се противопостави, а останалите от екипажа са или твърде лоялни, или в един конкретен случай – искат да имат чисто досие…

Може би в определени ситуации светът се нуждае тъкмо от такъв герой като Сергей, само че, ако разгледаме внимателно сюжета, нито една от победите на Серж не е постигната без чужда помощ. При всичките му премеждия, той всъщност е галеник на съдбата – получава помощ от Сеячите (директно и индиректно), от случайни хора, с които се сприятелява, и от кого ли още не.

Бидейки наратор на сюжета, той е и най-добре развитият образ. Останалите персонажи, които опознаваме чрез неговото възприятие за тях, са повърхностно представени.

Принцесата (…дали името й се брои за спойлер? За всеки случай ще продължа да я наричам Принцесата), която е убедена, че за нея си струва да се умре, всъщност е изключително подходяща за съпруга на Сергей. Тя е красива, студена, властна, а в началото – и доста неблагодарна. От читателите се очаква да приемат, че тя е добър управник, но един добър управник не би напуснал родината си, за да замине (завинаги) в бъдещето и след това, не би изпратил в изгнание наместника си (който няма никаква вина и не е зъл тиранин), за да заеме отново „полагаемото” й се място.

Ернадо – първият извънземен човек, когото Сергей среща, е умел войн, разумен и лоялен. Той е верен до смърт на Принцесата, а впоследствие и на Серж.

Ланс – младеж, който също се превръща в част от екипажа на Серж, също е войн (макар и не толкова умел). Той очевидно е силно влюбен в Принцесата и би последвал сляпо всяка нейна заповед, но същевременно е и приятел на Сергей, на когото дължи живота си.

Единственият човек от кръга близки приятели на Сергей, който притежава някаква автономност на поведението и мисленето, е пилотът-комарджия Редрак. Той е и единственият, който има основание да иска да живее в бъдещето, просто за да започне на чисто.

Сергей се среща с още много същества по време на своите приключения, сред които са малко руско момче на име Данка, могъщият воин Клен и фангът с душа на поет Нес.

За мен персонажите са една от слабите страни на романа – явно е, че имам много критики към главните герои и особено към Сергей. Това, обаче не означава, че книгата не ми харесва – напротив – тя е добре написана, а сюжетът е завладяващ. В нито един момент не е бавен или досаден, вместо това аз (като читател) нямах търпение да разбера какво се случва и как ще се развият събитията. Мистериите на творбата са занимателни и е похвално, че всички те имат логични отговори, за които не трябва да се чака прекалено дълго. Емоционалните моменти – особено в третата част, са въздействащи, дори просълзяващи, което до голяма степен компенсира антипатията ми към Серж и Принцесата.

Макар и романът да започва като наивна приказка, сюжетът, а и персонажите постепенно се усложняват и особено към края са застъпени някои заслужаващи сериозен размисъл теми. На първо място сред тях е темата за войната, насилието и връзката им с човешката природа. Ние хората сме вид изключително склонен към насилие дотолкова, че то се възприема като част от ежедневието (който не е съгласен с тази теза, да си пусне едни новини). Войните са висша проява на насилие и съпътстват човечеството от хилядолетия – в такъв случай, дали те са определяща характеристика на човешкото общество? Дотолкова, че ако един страничен наблюдател (като например извънземен вид) трябва да посочи основната характеристика на хората, той би казал, че това е именно склонността да се воюва? Дали пък всъщност на хората не им харесва насилието и дали войните не осмислят съществуването им – след като толкова много велики творби на изкуството са вдъхновени от войните? Ако отговорът е „не, на хората не им доставя удоволствие да се избиват взаимно и това не е нещо красиво и осмислящо живота”, с какви аргументи трябва да се убеди същият този страничен наблюдател – каквито и да са те, няма ли да изглеждат фалшиви, щом явно реалността си противоречи с тях?…

Това не е единствената тема за размисъл в романа, но й обръщам специално внимание, защото засяга въпроси, върху които често не се замисляме и е представена по нестандартен начин. Самият факт, че Сергей е олицетворение на типа човек, който преминава през живота завоювайки победи с брутална сила, придава допълнителна дълбочина на темата. Защото той прави равносметка и преоценка не само на човечеството и конкретната ситуация, но и на самия себе си. Това нямаше да е толкова въздействащо, ако той беше само страничен наблюдател – пацифист, който осъжда останалите, но не е способен да ги разбере истински.

Финалът на романа е силен и позитивен, макар и примесен с малко тъга. Освен това, той е затворен, което оставя усещане за удовлетворение у читателите и до голяма степен компенсира недостатъците, споменати по-горе. Авторът Сергей Лукяненко е съумял да открие най-адекватния начин да приключи това изпълнено със събития, извънземни светове и всякакви чудеса космическо пътешествие, като същевременно оставя отворена вратичка за въображението на читателите, които сами могат да решат какво ще стане по-нататък с човечеството и фангите, с различните планети, както и с Лордът от планетата Земя и неговата Принцеса.

Моята оценка:
История – 5 (ако можех да дам отделни оценки на трите части, трета книга щеше да има 6, а първата – 4)
Герои – 4-
Стил на писане – 6
Eлементи на изненада – 5
Емоционален заряд – 6
Теми за размисъл – 5
Фантастични елементи – 6
Степен на оригиналност – 5 (също бих дала различни оценки на трите части)
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5

Общ успех: Много добър (5,30)