Вестителят носи смърт и разруха в Тайния град

„Войните ги започват неудачниците” поставя началото на дълга ърбан-фентъзи поредица и има нелеката задача да въвлече читателите в една нова вселена, в която нашият свят е смесен с този на магията и свръхестественото. Разбира се – макар и нова, тази вселена е донякъде позната за феновете на жанра. Тя има своите оригинални елементи, които будят интерес и любопитство, но и в много отношения наподобява други фентъзи творби, в които се преплитат процедурни и типично жанрови елементи.

Тайният град е Москва – или по-точно се намира в Москва и е едновременно скрит и на показ, обитателите му живеят сред столичаните, но понякога се прикриват със специални средства, а друг път използват властта и парите, за да отблъснат нежеланото внимание. Въпросните обитатели са свръхестествени същества и/или остатъци от различни раси, които са живели на планетата преди хората – те изграждали велики цивилизации, достигали своя апогей, а след това западали и били измествани от следващите. За тях хората (които те наричат „чови”), са само поредните господари на света, които един ден също ще бъдат на ръба на изчезването и на свой ред ще се оттеглят в Тайния град. Обществото на тези създания разчита изключително на употребата на магия, която се извлича от три магически извора (т.е. пунктове, които черпят енергия от самата планета – те са сътворени в незапомнени времена чрез забравена технология). Освен това, то е разделено на три Велики дома (съществата, които принадлежат към тях не са само от един вид и се разделят въз основа на това доколко са подобни анатомично) – Зеленият дом (управляван от подобните на елфи, зеленооки и руси людове), Тъмният двор (в който върховенство имат навите – от написаното можем да предположим, че расата им напомня за демоните – но те се прикриват и на практика изглеждат като хора) и Великият дом Чуд (управляван от рижи рицари – чудове).

Трите дома поддържат някакъв баланс на силите, но често между тях избухват конфликти и дори войни. Те разполагат с огромни богатство и власт, но едва ли биха били реална заплаха за човешките същества, тъй като действително са малко – от романа не става ясно колко точно, но остава впечатлението за не повече от няколко хиляди . Вероятно заради това, един от малкото закони, който всички спазват, е този за забраната на войните за изтребление. Хората, така де, човите по принцип са в неведение, но някои (особено тези с влияние или специфични умения), са посветени и имат достъп до Тайния град. Той има своя инфраструктура – медии, магазини, в които се продават невъобразими неща (обикновено свързани с магия), ресторанти, в които ястията са според вкусовете на различните създания, нощни клубове и т.н. Градът дори има свой бог – Спящият – всесилно същество, което някой ден ще се събуди и ще унищожи света (всъщност никой не му се моли или кланя, очевидно – защото Той спи), както и загадки, чиито отговор дори най-опитните му обитатели не знаят – споменати са асурите – първата раса, която била по-напреднала от всички, но изчезнала без остатък (някъде е скрита тяхната Библиотека, която е ключ към невероятни познания).

Началото на романа ни среща с „Вестителя”, неудачно наречен Любомир – наивен тийнейджър, принадлежащ към расата на людовете, чието раждане и царуване е предречено в старо пророчество. Той е уникален с това, че владее магията – нещо, което по принцип се отдава само на жените людове. Любомир не просто е магьосник, а най-силният магьосник, който светът е виждал. Според споменатото пророчество, Вестителят ще оглави Зеления дом и ще покори всички, поставяйки началото на нов световен ред. Кралицата на Зеления дом – красивата Всеслава, не е във възторг, защото от нея се очаква да отстъпи доброволно престола си. За пред жриците си, тя се прави, че приема с радост появата на Вестителя и привидно му помага да бъде обучен и подготвен за значимата си роля. В действителност тя едва го понася и се дразни от сляпата любов, която момчето изпитва към нея. Всеслава намира начин да разреши проблема си, но това води до неочаквани последствия, които имат потенциала да разрушат завинаги установения ред.

Пет години по-късно Тайният град е пред война, а полицията на Москва е изправена пред серия от проблеми, сред които война на групировки, извратен сериен убиец, който дисектира млади жени, докато са още живи, и тайнствени инциденти от типа на „Досиетата Х”. Находчивият майор Корнилов не се стряска лесно и има намерение да сложи край на хаоса. По същото време, нищо неподозиращият скептик Артьом открива, че светът е много по-странно място, отколкото би могъл да си въобрази.

Начинът, по който е представен сюжетът, е малко хаотичен – главите прескачат от една сюжетна линия в друга през цялото време, някои важни моменти са предадени чрез ретроспекции, а в самото начало има и скок във времето, който е объркващ , при положение, че това е първа книга от нова поредица и читателят едва навлиза в един непознат свят. Явно е, че авторът се е стремил да направи историята възможно най-динамична, донякъде е постигнал желаното, но в същото време специфичният му стил пречи на читателите да вникнат в света и персонажите, както и да изпитат симпатия към тях. Като стана дума за симпатия, най-интересни и забавни за проследяване са не магьосниците и рицарите, а персонажите хора, с изключение на влиятелният нав Сантяго, който е истински дявол и с лекота печели адмирациите на всички.

Най-дразнещ от главните действащи лица, е трагичният тийнейджър Любомир. Вестителят е могъщ, низвергнат и побъркан, от което следва, че би трябвало да е интересен, но случаят не е такъв. Отблъснат от първата си любов, предаден и изгонен от дома си, Любомир се превръща в отмъстително чудовище. За съжаление, някои от действията му са необяснимо глупави – не е ясно дали защото е едва осемнадесет годишен, или защото се е учил да бъде злодей от долнопробните филми. Въпреки, че е злодеят на историята, извършил непростими неща, той не е ужасяващ, а жалък – с цялата си сила би могъл да постигне много, много повече, но вместо това е жертва на съдбата, на извратените си страсти, а накрая – и на други неща.

Неговата коварна кралица Всеслава и целият и кралски двор (включващ барони и жрици) са не по-малко неприятни. В един момент от сюжета, всички от Зеления двор изглеждат толкова заблудени и безпомощни, че е чудно как другите два Велики дома не са ги подчинили досега. Всеслава може би не е чак чудовище, но именно тя е отговорна за побъркването на Любомир и това, че накрая й се разминава леко, е разочарование.

Комисарят на Тъмния двор – Сантяго, е високопоставен нав, харизматичен и умен (както казах – истински дявол). Той почти собственоръчно разрешава кризата с Вестителя… Е, получава и малко помощ, но най-значимата роля в овладяването на ситуацията, е неговата. Неговите наемници – Кортес и Яна, които са хора, също спадат към по-симпатичните и не-дразнещи персонажи с голям потенциал за развитие.

Младият Артьом, който е въвлечен в зараждащия се конфликт случайно, е общо казано обикновен млад мъж, който се сблъсква с непознатото и изведнъж разбира, че иска да бъде нещо повече (може би дори герой?). Артьом не блести с особени качества за сега, но пък е добронамерен и естествен, в определени моменти дори забавен и за читателя е лесно да се идентифицира с него.

Полицаите, и най вече майор Корнилов, също заслужават внимание. Тяхната сюжетна линия представя външен поглед на събитията и е интересна по свой начин. Майорът е изключително съобразителен – истински детектив, който не се спира пред нищо. Забавно е, че когато за първи път се сблъсква с магьосник, той предполага, че си има работа с извънземен.

Обратите в романа са по-скоро предсказуеми – от самото начало знаем, че няма начин злото да победи, защото все пак това е само първи том от дълга поредица. Лесно е да се досетим и кой е серийният убиец, наречен от пресата Вивисектора. Едва ли някой читател има съмнения и по отношение на това, че макар и слаб и беззащитен, Артьом ще оцелее до самия край, за да стане част от обществото на Тайния град. Тук-там има по някоя изненада, но нищо наистина разтърсващо. Емоционалните моменти не са впечатляващи – както споменах, най-голямата жертва от всички е Любомир, но той самият е толкова отблъскващ, че е трудно да му се съчувства, дори когато трябва. Съдбата на жертвите на убиеца е представена по въздействащ начин, но ние и без това вече знаем какво им се пише – т.е. отсъства елементът на изненада. Въпреки това, има сцени, в които динамиката е на място и е представена блестящо, а екшънът е на пълни обороти.

Фантастичните елементи са много, но някак си остават на втори план – книгата можеше да е чист екшън или криминален роман и нямаше да има голяма разлика.

Философията, вложена в сюжета е по-скоро злободневна. Един от лайтмотивите, представен като мисъл на Сантяго, гласи, че светът не може да бъде покорен чрез насилие (..т.е. Вестителят е закъснял и методите му са остарели). Не би било лошо, ако беше истина, но доколкото ми е известно, в доста големи части от света властва именно грубата сила,освен това самият Сантяго не използва някакъв по-изтънчен метод, за да се справи с Вестителя, а именно чисто насилие. Последният сблъсък е впечатляващ, но не много оригинален – от типа „всички срещу един”. Щеше да е по-интересно владетелите на трите дома да намерят друг начин да неутрализират Любомир и да го накажат за греховете му, но стореното – сторено… От друга страна, ясно е, че неудачниците от заглавието са Любомир и отрепките, които му слугуват, но в действителност, войната я започва Всеслава, а не малкият магьосник; щеше да е много по-добре, ако самата тя се беше пожертвала (или ако я бяха пожертвали) на финала, но подобни пожелания са безсмислени, когато авторът се придържа към странно лицемерна философия…

Идеята, че всичко е преходно и един ден и хората ще бъдат на ръба на изчезването, подобно на тези преди тях, е интересна, но и тъжна. Не само заради човешкия род, но и понеже целият този свят на магия и чудеса буквално се побира в границите на един град. Остава неприятното впечатление, че колкото и силни да са трите Велики дома, те биха били смазани от хората относително лесно, ако бяха на светло. Тази задна мисъл отнема от очарованието на концепцията за тайното общество на свръхестествени същества. Щеше да е по-добре, ако Вадим Панов беше споменал, че на Земята съществуват поне няколко подобни тайни града.

„Войните ги започват неудачниците” е интересен роман, който със сигурност би се харесал на любителите на екшъна със свръхестествени елементи. Той е лек, забавен и лесен за четене, въпреки някои по-мрачни моменти, включени в сюжета. Макар, че оставя смесени впечатления, романът поставя добро начало на поредица, която би зарадвала всеки любител на жанра ърбан-фентъзи.

Моята оценка:

История – 5
Герои – 4
Стил на писане – 5
Eлементи на изненада – 4
Емоционален заряд – 5
Теми за размисъл – 4
Фантастични елементи – 6
Степен на оригиналност – 4
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 6

Общ успех: Много добър (4,90)