За Края на света, човешката лудост и любовта…

„От дълбините на времето” представя оригинална и впечатляваща интерпретация на безсмъртния мит за Атлантида. Същевременно, романът, който е издаден за първи път през 1968 г., съдържа силни и ярки послания/предупреждения, които са не по-малко актуални в нашето съвремие (в сравнение с времето, когато е бил написан – т.е. в периода на Студената война).

Рьоне Баржавел има специфичен стил, изпълнен с поезия и меланхолия. Това придава нестандартен чар на повествованието и прави донякъде познатия сюжет да звучи по нов и специфичен начин. Авторът определено не се е стремил да създаде история от холивудски тип, а по-скоро класическа фантастика със силно социално послание.

Началото на романа ни отвежда на Антарктида, където международен екип от учени прави невероятно откритие. А именно – останки от напреднала цивилизация, съществувала преди 900 000(!) години. Перлата в короната на това откритие е златна сфера – убежище, в която се съхраняват двама души – мъж и жена, потънали в хибернационен сън. Светът е разтърсен от откритието, то предизвиква множество полемики и немалко напрежение сред световните правителства. Учените правят всичко възможно да защитят своето откритие от алчните домогвания на политиците. Те постигат определен успех в това начинание и пристъпват към „събуждането” на двамата древни. Първа се връща към живота замразената жена – невероятно красивата Елеа. Екипът комуникира с нея с помощта на напреднала прототипна технология – електронна Преводачка, която умее да превежда множество съвременни езици, а след определена пренастройка и ъпгрейдване – и този на загадъчната красавица.

Част от сюжета представя съвремието (в случая 70-те години на ХХ век) и начина, по който светът реагира на откритието. Представени са политиците и техните вечни обсъждания и крамоли, както и реакциите на обикновените хора, които често не разбират какво точно се случва, нито какви огромни последствия би могло да има то за тяхното ежедневие.

Останалата част от историята е ретроспективна – тя описва края на цивилизацията на Елеа и последната война между двете най-напреднали държави от онова време – Гондава (откъдето е самата Елеа) и Енизорай (т.е. Атлантида). Това, според мен, е и по-интересната част, тъй като тя позволява на автора да развихри въображението си и да въведе читателите в един фантастичен, ярък и впечатляващ, макар и покварен свят. Не съм сигурна дали се очаква от читателите да приемат Гондава като олицетворение на доброто, а Енизорай – на злото. Определено авторът е възнамерявал да представи гондавското общество като утопично, а енизорайското – като отблъскващо. Ако обаче се погледне обективно – и двете общества са доста различни от нашето и еднакво виновни за Апокалипсиса, станал причина за края им.

Накратко – двата народа имат свой начин на живот и много различен мироглед, но това не им пречи да са еднакво напреднали. Научните им познания граничат едва ли не с магия и ги даряват с безгранична мощ, която (както винаги става) правителствата използват, за да сеят разруха. Силата на двете нации и непреодолимите им различия,  стават причина за непрестанна конкуренция помежду им и няколко чудовищни войни.  За да се застрахова срещу бъдещ конфликт, правителството на Гондава спонсорира създаването на соларно оръжие с невиждана сила – а именно, такава, която може да изличи целия Енизорай от лицето на Земята. Вместо да се уплашат и умиротворят, енизорайците се подготвят за ново нападение, за да унищожат въпросното оръжие. Според най-великия учен на времето – гондавеца Кобан, това ще провокира правителството да задейства Оръжието и да унищожи не само Енизорай, а и всичко живо на планетата

Историята не Елеа (също накратко и без спойлери) е трагична: тя е партньорка на Пайкан и двамата се обичат безумно много. Но в разцвета на съвместния им живот и на любовта им, съдбата ги разделя. Когато разбира за назряващия фатален сблъсък, Кобан създава убежището и  нарежда на Главния компютър на Гондава да му определи подходяща спътница, с която да съгради наново цивилизацията, щом условията на повърхността на Земята станат благоприятни. Досещате се, че „избраната” е Елеа (всъщност, тя не е единствената опция, но така се случва, че само тя е на разположение). Изведнъж младата жена и нейният любим Пайкан осъзнават, че ще изгубят не само света, в който живеят, но и възможността да посрещнат края си заедно.

Като цяло, сюжетът е изключително драматичен, въздействащ и интересен, макар и да има определено старомодно звучене. Някои неща в поведението на съвременните учени изглеждат малко неадекватно, но това е нормално, като се вземе предвид, че действието се развива преди няколко десетилетия. Същото се отнася и за гондавците; при тях обаче, това нелогично поведение би могло да подразни повече читателите, защото става дума за свръх напреднала цивилизация (която е доста архаична в определени културни аспекти). Друго, което прави впечатление, е известен афинитет на автора към еротиката – това може и да се хареса на някои читатели, както и да отблъсне други, но със сигурност е неделима част от чара на романа.

Персонажите са малко хаотично представени – творбата започва с любовно писмо, което подвежда читателите, че авторът му – френският доктор Симон, ще бъде сред основните действащи лица, но в действителност Симон, както и останалите учени от антарктическата експедиция, имат по-скоро поддържаща роля, а истинските главни герои са тези от ретроспективните епизоди. За съжаление, те са прекалено ексцентрични, което прави трудно за читателите да се поставят на тяхно място и да им симпатизират истински.

Най-важна за историята и най-добре представена е Елеа. За добро или за зло, нейната физика е не по-малко значима от личността й. Доктор Симон се влюбва дълбоко в нея още щом я зърва гола в убежището (затворена в леден блок и с маска на лицето). Според Главния компютър на Гондава, освен красива, Елеа е и изключително умна, непреклонна и упорита – като изключим първото (за което няма явни доказателства), тя показва с действията си, че наистина е такава. Най-определящото за нея е любовта й към Пайкан – двамата са определени за двойка от компютъра още в детството си и са истински сродни души. Честно казано, тази любов е едно от нещата, заради което ми е трудно да харесам двамата протагонисти. Според автора, любовта им е безсмъртна и неразрушима, но според моето субективно мнение е по-скоро маниакална и донякъде зловеща. В момент, когато светът наоколо се гърчи в агония, Елеа и Пайкан са способни да мислят единствено един за друг, а тя дори заявява в прав текст, че не й пука за бъдещето, за цивилизацията и изобщо за нищо, освен за него…

Самият Пайкан е отражение на Елеа – той също е млад, красив, решителен и готов на всичко за нея. Той също изживява болезнено заплахата от раздяла, като почти до последния момент не изглежда чак толкова впечатлен от перспективата за Апокалипсис.

Третият значим персонаж е Кобан. Той не е злодеят на историята, тъй като намеренията му са добри. При него най-ярко изпъква липсата на логика в поведението на действащите лица в романа. Кобан има дъщеря, а дъщеря му си има жива майка, която е избрала да живее отделно, тъй като има „ужасен” (думи на автора) характер. Вместо да спаси някоя от двете, Кобан избира Елеа, която го мрази до дъното на съществото си. Колкото и лош да е характерът на бившата му, логично и правилно е да предпочете нея или дъщеря си, отколкото жена, която би го убила, докато спи. Освен това, Кобан е велик учен, който буквално умее да прави нещо от нищо. Такъв човек не се нуждае от жена, за да му ражда деца в следапокалиптична обстановка. Всичко, което му трябва, е набор от клетки и подходяща екипировка (впрочем, в убежището има най-различни невероятни машини)… Предполагам, че по времето, когато е писан романа, клонирането не е било популярно и не е било неразделна част от фантастичните сюжети, защото в противен случай историята би изглеждала много различно.

Кобан е единственият човек, който осъзнава колко налудничаво е състезанието по превъоръжаване на двете нации. Само той вижда до какво ще доведе то в крайна сметка – а именно – до Края на света (аналогията със Студената война е неизбежна, както и с това, което се случва в момента на Световната политическа сцена). Разбира се, дори неговата преценка не е идеална – не само що се отнася до Елеа, а и във връзка с убежището, впоследствие сковано в ледовете на Антарктида за много по-дълъг от прогнозирания период. В ума на Кобан е заключено цялото познание на тази невероятна древна цивилизация – познание, което би могло да преобрази съвременния свят, да разреши фундаментални проблеми и дори да даде на човечеството ключа към вечната младост. Достъпът до това познание може би е най-хубавото нещо, което би могло да се случи на учените (а и на всички хора), но може и да доведе до непредвидени ужасни последствия, в случай че някоя фракция или правителство го открадне и приватизира, вместо да позволи то да бъде използвано за общото благо.

Темата за абсурда на войната е силно застъпена в романа. „От дълбините на времето” не предоставя решение, а само предупреждава и се опитва да провокира хората да се осъзнаят. Това предупреждение е тъжно и има песимистично звучене – то създава усещането, че човечеството е обречено да повтаря един и същи цикъл на възход и разруха, докато не поумнее (или не се самоунищожи напълно). Мъничко по-оптимистично е виждането на автора, че бъдещето е в ръцете на младите и стига те да не позволят да бъдат стъпкани, именно техният по-различен мироглед би могъл да донесе жадуваната положителна промяна…Може би…

Моята оценка:
История – 5
Герои – 3
Стил на писане – 6
Eлементи на изненада – 6
Емоционален заряд – 6
Теми за размисъл – 6
Фантастични елементи – 6
Степен на оригиналност – 5
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5

Общ успех: Много добър (5,40)