Краят на заразното зло

Resident Evil е поредица, от която просто не мога да се откажа. Колкото и абсурдна да става, колкото и безсмислена да изглежда, в нея има някаква магия, която ме кара да гледам всеки следващ филм, независимо колко лошо ще ме изненада. Дали е защото съм огромен фен на старите игри, от които сюжетът бегло заема елементи, дали е защото обичам зомбита, дали е защото обичам мацки-трепачи, дали просто съм гледал първия филм в правилната възраст… Не мога да си го обясня, но въпреки низходящата графика на качеството на поредицата и главозамайващото дъно, което „Заразно зло: Възмездие“ удари през 2012 година, нямаше как да пропусна „Заразно зло: Финалът“. Дори и да се окаже, че това всъщност не е финал (сюжетът оставя такава възможност), пак ще продължа да гледам, докато наистина свърши. И все пак ще съм напълно обективен – филмът е зле. Има някакъв опит за приличен край на Алисовата история, но има и аспекти, които не отговарят дори на ниските очаквания за най-бързо сриващата се яка поредица в историята на киното.

„Заразно зло: Финалът“ започва с малко предистория за Корпорация Ъмбрела и Алиша Маркус – момиченцето, по което е моделиран изкуственият интелект Червената кралица (това или е друга Червена кралица, или е една от многото дупки в сюжета, тъй като оригиналната Червена кралица беше моделирана по Анджела Ашфорд – дъщерята на доктор Ашфорд от втория филм). Не е сигурно доколко отрязъкът е наистина необходим, но да кажем, че има смисъл от него. След това Алис набързо припомня събитията от предишните филми („Досега в Resident Evil“ винаги са били сред най-красивите моменти в поредицата лично за мен, монтажът този път също е интересно направен), последният от които завърши с Алис, Албърт Уескър, Ейда Уонг, Джил Валънтайн и Лион Кенеди в Белия дом, където последните сили на човечеството се отбраняват от настъпленията на немъртвите. Сюжетът приема, че това е било началото на грандиозна битка, която…

Ох, защо ли се тормозя?! Щом сценаристът и режисьор Пол Андерсън не си е направил труда да обясни какво е станало и да изгради логична последователност от предишните филми, защо аз да го правя чрез догадки? Просто приемете, че всички или са умрели или са изчезнали безследно, защото на никого не му пука за тях, и да гледаме какво ще стане с Алис. Тя е с нови парцаливи дрехи, нова прическа и без суперсили (нищо, че уж й ги върнаха в края на предишния филм) и е единствената оцеляла в развалините на Вашингтон. Там тя попада на бункер на Ъмбрела, където Червената кралица се свързва с нея и й казва, че трябва да се върне в Кошера под Ракуун сити до 48 часа. В него е скрит преносим по въздуха антивирус, който ще излекува света от зомби-апокалипсиса.

В Ракуун сити Алис се среща отново с Клеър Редфийлд и новата й компания от оцелели (нищо не се споменава за брат й, просто го добавете към списъка със забравени герои). Останките от тази група решават да проникнат в Кошера и да помогнат на Алис да изпълни мисията си (разбирайте – да умрат по пътя, за да има какво да гледаме). Но пътят към тази дестинация няма да е безпроблемен, тъй като доктор Айзъкс (който уж беше убит в третия филм) и Албърт Уескър (който уж беше неубиваем) не възнамеряват да оставят Алис жива.

Спокойно мога да запълня петнайсетина абзаца с дупките в сюжета и всички начини, по които екипът показва, че грам не му пука за сюжет или уважение към вече направеното или обещаното, камо ли към интелигентността на зрителя (то пък кой ли очаква наличие на такава). Единствената причина, поради която класирам „Финалът“ с една много малка идея над „Възмездие“, е че поне е направен опит за сюжетен обрат и развитие около Алис, чиято неуморна борба срещу немъртвите ме вълнува от 2002 година насам. Не че е непредвидим, не че е ефективен или емоционално зареден, не че подпомага по какъвто и да било начин развитието на героите от игрите или запълването на сюжетните дупки, просто е приличен опит за нещо.

„Възмездие“ обаче имаше други достойнства, които тук са на по-ниско ниво – а именно визуалните ефекти и битките. Повечето бойни сцени тук са доста ограничени – предимно 1 срещу 1. Клеър Редфийлд почти не участва в битки, вероятно защото Али Лартър е надебеляла, подпухнала и се изморява по-бързо. Хореографията на битките е много добра, но камерата ги показва твърде отблизо, тресейки се, а монтажът после ги е насякъл допълнително, така че да се увери, че нищо няма да се види. Така се скриват по-евтините ефекти и остаряването на главните героини. Единствената масовка е твърде компютърна, кратка и ненатоварена с емоционален заряд, за да бъде ефективна. Липсата на кадри от битката за Белия дом пък си е направо обида – началото на „Възмездие“ почти оправдава съществуването на филма, а краят му направо задължаваше последната част да започне с подобна сцена, но… уви. Визията също е доста по-евтина на вид, а част от декорите наподобяват тъмните и намацани с гняс коридори от първите игри (със съответното ниво на графиката от 1998 година). Отстъпление има и от саундтрака, като само в началото има някаква по-интересна мелодия, но тя е пропиляна за надписи без кадри.

За щастие, има един момент, в който все пак се предлага нещо ново за поредицата от гледна точка на действие. В една от сцените, където Алис се среща с ъпгрейднатия от Т-вируса доктор Айзъкс, тя хвърля бегъл поглед върху обстановката и обмисля с какво около нея може да го убие. В ума й се разиграват различни красиви бойни сцени. Същото се случва и при него – неговият почти компютъризиран мозък изчислява вероятността тя да го нападне с всеки от предметите и му дава варианти как да се справи с атаката. Моментът е кратък, не чак толкова впечатляващ, но държа да се хвана за нещо положително, за да оправдая ходенето си на кино.

Мога ли да изкарам още някой плюс? А, да, харесаха ми препратките към първия филм. Също така, опитът да се направи преживяването от филма по начин, който да наподобява това от играенето на игра, е по-сполучлив от този във „Възмездие“. Изсмях се и на обидата на доктор Айзъкс в края към „тройцата кучки / the trinity of bitches“ – добър бъзик беше. Друго, друго… Не се сещам, но ще помисля и ще ви кажа… Евентуално.

Странното е, че въпреки недотам удовлетворяващия финал (да го кажем по-завоалирано – „въпреки отговарящия на очакванията финал“), отново изпитвам желание в близко бъдеще да си направя маратон с цялата поредица, включително и още веднъж да гледам последния филм. Разделям се с Resident Evil с известна доза тъга – няма друга поредица, която толкова да ме грабва, макар и обективно погледнато да не го заслужава. На английски му викат guilty pleasure. Други кино сериали са много по-изпипани, в тях са наляти много повече пари, би трябвало да съм им много по-голям фен, но нямат тази специална тръпка и не ги чакам с такова нетърпение. Сбогом, „Заразно зло“, и дано скоро те рестартират с нов екип или пък те превърнат в сериал.

И така, Resident Evil: The Final Chapter не е филм, който тепърва да ви зарибява по поредицата. Не е и експлозивният грандиозен финал, на който тайничко сте се надявали. Той е още от същото, което сте гледали в трета, четвърта и пета част, както и относително приемлив завършек на историята на Алис. Всъщност, това ревю е също толкова безсмислено колкото и филма, тъй като вие вече много добре знаете дали ще го гледате или не. Доверете се на инстинктите си.

Моята оценка:
История – 3+
Герои – 3
Режисура, ефекти и актьорска игра – 4
Eлементи на изненада – 4-
Теми за размисъл – 3=
Емоционален заряд – 4-
Фантастични елементи – 4
Саундтрак – 4-
Старание на екипа – 3+
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 4-

Средно: 3,50

Бонус от мен за необяснимата магия, която все още ме кара да гледам: +
Бонус от мен за фенбойщина: +
Бонус от мен за носталгията по игрите и първите два филма: +
Бонус от мен на прощаване с поредицата: +

Общ успех: Много добър (4.50)